Ползата от противоречията

Висшето и низшето в човека

(Размисъл върху  едноименната беседа на Учителя Беинса Дуно от книгата „Разговорите при Седемте рилски езера”)

- Аз всеки ден съм занят с противоречията, за да ги превърна. Като намеря някое противоречие, виждам хубавата му страна и като го разреша, вървя напред. Но никога не оставям едно противоречие зад себе си. Като го пусна отзад, то образува засада.

В противоречията е притаена мощна сила, която – ако ги разрешим правилно, според Божествения нравствен закон – се разгръща в цялата си прелест и ражда богати плодове на Доброто. Да превърнеш едно противоречие в речника на Учителя Беинса Дуно означава именно това – да извлечеш от него онова ядро на положителната развръзка, което заличава веднъж завинаги самото противоречие и на негово място въдворява нещо ново, красиво и цялостно.

Правила на духовната Школа

Висшето и низшето в човека

(Размисъл върху  едноименната беседа на Учителя Беинса Дуно от книгата „Разговорите при Седемте рилски езера”)

- Щом влезеш в Божествената школа, плач не се позволява. Там не се позволява скръб. Не се позволява да се гневиш. Вън ще се гневиш. Като влезеш в школата, другояче ще мислиш; трябва да си чужд за гнева, съмнението, скръбта и пр.

Учителят на Новата планетарна култура формулира в този пасаж няколко важни правила на духовната Школа:

1) Плачът в Школата не е позволен. Става дума за плач за човешкото, дребнавото, незначителното – онова, което ни прави зависими от егото.

2) И скръб в Школата не е разрешена. Това е скръб за изгубени земни притежания, нереализирани амбиции и желания на низшето „аз”, потъпкана суета и гордост, ненахранено честолюбие, незадоволено тщеславие.

Отвъд целта

(Есе върху беседата „Помаза Ме”)

Помазаникът в духовно-езотеричен смисъл е човек, натоварен със специална мисия от Бога. В старозаветната епоха израилтяните различават три категории помазаници: царете, първосвещениците и пророците. В новозаветните времена има изобилие от помазаници, и то измежду всички народи, ала сред тях според величината на Своя духовен ръст се извисява един – Христос. Самото име „Христос“ не е собствено, а представлява духовна титла, гръцки превод от понятието на иврит „Месия“ („Мешиах“), което означава точно това – „Помазаник“.

На какво да се уповаваме?

Висшето и низшето в човека

(Размисъл върху  едноименната беседа на Учителя Беинса Дуно от книгата „Разговорите при Седемте рилски езера”)

- Някой казва: „Аз съм напреднал, вярвам в Бога”. Но отношението на човека към Бога трябва да бъде съвсем друго: синовно отношение. Някой човек ви прави добро. В миналото вие сте му правили добро. Ти като живееш добре, в бъдеще ще ти помагат. За Господа като живееш, това, което Му поднасяш, Той ще ти го върне.

Едно от най-важните послания в проповедта на най-извисениня измежду духовните Учители на човечеството – Христос, бе, че Бог е наш Небесен Баща, а ние всички сме Негови деца. Затова и отношението ни към ближния следва да бъде като към наш брат или сестра. Манталитетът на старозаветния човек изискваше той да изпитва не само преклонение, но и страх от Всевишния.

Илюзията на чувството за собственост

Висшето и низшето в човека

(Размисъл върху  едноименната беседа на Учителя Беинса Дуно от книгата „Разговорите при Седемте рилски езера”)

- Чувството на собственост е животинско състояние. Ако една лисица пипа кокошките, друга лисица не ги бара. Ако в едно ято патици дойде друга патица, кълват я, не я искат. В една черда добитък ако влязат чужди говеда, преследват ги. В човека има един животински елемент. Той може да живее като лисицата, като комара, като акулата, змията, вълка. Като се сменяват тези желания в човека, той преминава състоянията на всички тези животни. Но като човек още не се е проявил.

Една от най-опасните илюзии, която обсебва ума на човека, е чувството за притежание на собственост. След като цялото творение принадлежи на неговия Създател – Бога, тогава какво може да бъде наша собственост? –

Да опознаем света

(Есе върху беседата „Баща си и майка си”)

Червената нишка в тази беседа са две заповеди, отправени от Бога към човека. Първата от тях намира място в Декалога от Стария Завет – десетте Божии заповеди, получени от Мойсей на връх Хорив в планината Синай. Тя изисква от нас да почитаме родителите си – баща си и майка си (ср. Изход 20:12). Втората заповед е част от новозаветното откровение, споделено с човеците от Христос. Спасителят ни поучава да обичаме ближния си като самите себе си. Ако тази Любов е реална и безусловна, тя постила с почетен килим пътеката ни към Царството Небесно.

Животински състояния

Висшето и низшето в човека

(Размисъл върху  едноименната беседа на Учителя Беинса Дуно от книгата „Разговорите при Седемте рилски езера”)

 Низшето съществува, за да служи на висшето:

- При днешния ред на нещата Царството Божие не може да дойде. Христос дава един пример за онези, които разбират: като се върнал слугата от нивата, господарят му казал: „Препаши се, та ми слугувай, после и ти ще ядеш”. Това как ще го изтълкувате? Значи, животното трябва да служи на господаря. И след това господарят ще служи на слугата.

 

При съвременното равнище на общочовешкото съзнание е немислимо да бъде изградено Царството Божие на планетата Земя. Още доста дълъг път имаме да извървим, докато постигнем такива взаимоотношения между нас като индивидуалности и като народи, от една страна, и между нас и Живата Разумна Природа, от друга страна, за да станем жители на това Царство. Тълкуванието, което Учителят Беинса Дуно предлага за притчата на Христос, трябва да бъде разбирано по следния начин: първата задача на човека като носител на разум и безсмъртно духовно начало е да подчини животинското у себе си на Божественото – „животното трябва да служи на господаря”.

Висшето и низшето в човека

(Размисъл върху  едноименната беседа на Учителя Беинса Дуно от книгата „Разговорите при Седемте рилски езера”)

 Единственият, Който дава, е Бог:

- Човек на човека никога не може да даде това, което иска. Той може да стане проводник на водата, но не може да я създаде, не може да я произведе. Защото Бог е, Който дава. Когато даваш, Бог е, Който дава чрез теб. Докато момата вижда Бога в момъка, тя е на прав път. Като почне да мисли, че той за нея е всичко, тя е на погрешен път.

Всичко на този свят принадлежи на Бога. Той е сътворил Вселената, Той е положил в основата ѝ принципи и закони, въз основа на които тя се развива. Така че именно Той е собственикът на всичко сътворено. По време на земния живот Всевишният ни предоставя условия и блага, за да можем да съществуваме пълноценно и да осъществим предназначението си на физическото поле. Всичко, с което разполагаме в течение на едно въплъщение, е Негово; то само ни е дадено за временно ползване. При това Той очаква от нас да го използваме разумно – за целите на Неговия план за нас и човечеството. Разхищението на благата, получени от Твореца, има своята цена – връщане назад по еволюционния ни път.

Обновлението – закон на Всемирния живот

(Есе върху беседата „Изново”)

Понятието „изново“, поставено като заглавие на тази беседа, крие в себе си богато смислово съдържание. То загатва за процесите на вечно обновление във Всемирния живот. Във всеки миг се ражда нещо ново, непознато до днес, което разширява панорамата на космическото многообразие и от своя страна подготвя почвата за следваща подобна трансформациця. Всичко, което е било ново, рано или късно остарява и, изпълнило предназначението си, отстъпва мястото си на по-новото. В този смисъл терминът „изново” разкрива появата на всяка нова обективна реалност в Битието като брънка от безкрайния процес на развитие и усъвършенстване на Божието творение.

Страхът

Няма по-сериозно препятствие по духовния Път от страха. Нерядко той издига прегради, които не успяваме да преодолеем. И когато не смогнем да се преборим с него – т.е. със самите себе си, тогава попадаме в плен на неувереността, на липсата на упование в собствените сили. А понякога – и в подкрепата на Небето... Така страхът накърнява нашата вяра, подрива устоите на жизненото ни проявление, поставя под съмнение стойности, които изграждат мирогледа ни.

В хилядите си беседи, както и в лични разговори със свои последователи великият духовен Учител на България и планетата Земя Петър Дънов/Беинса Дуно разглежда обстойно проблема за страха – и от позициите на духовно-езотеричното познание, и от чисто практическа гледна точка.

Какъв е произходът на страха?

Да заслужиш даровете

(Есе върху беседата „Дванадесет племена”)

Числото 12 играе съществена роля в структурата и развитието на познатия ни свят. 12 са: месеците в годината, зодиакалните знаци, часовете и тези на нощта, Израилевите племена в старозаветната епоха, апостолите на Христос в началото на новозаветните времена, всички сетива на човека – видими и невидими, от които днес познаваме само пет, и т.н. За същността и съдържанието на числото 12 свидетелства и Учителят Беинса Дуно: „... Числото 12 показва методи, сили, чрез които човек може да работи, да развива своя живот.“