Животински състояния

Висшето и низшето в човека

(Размисъл върху  едноименната беседа на Учителя Беинса Дуно от книгата „Разговорите при Седемте рилски езера”)

 Низшето съществува, за да служи на висшето:

- При днешния ред на нещата Царството Божие не може да дойде. Христос дава един пример за онези, които разбират: като се върнал слугата от нивата, господарят му казал: „Препаши се, та ми слугувай, после и ти ще ядеш”. Това как ще го изтълкувате? Значи, животното трябва да служи на господаря. И след това господарят ще служи на слугата.

 

При съвременното равнище на общочовешкото съзнание е немислимо да бъде изградено Царството Божие на планетата Земя. Още доста дълъг път имаме да извървим, докато постигнем такива взаимоотношения между нас като индивидуалности и като народи, от една страна, и между нас и Живата Разумна Природа, от друга страна, за да станем жители на това Царство. Тълкуванието, което Учителят Беинса Дуно предлага за притчата на Христос, трябва да бъде разбирано по следния начин: първата задача на човека като носител на разум и безсмъртно духовно начало е да подчини животинското у себе си на Божественото – „животното трябва да служи на господаря”.

Господарят в случая е именно онази частица безсмъртен живот – монадата, която Бог е дарил съвършено безвъзмездно на всекиго от нас. Веднъж приело ролята си на слуга, животинското начало бива превъзпитано, облагородено и подготвено за трансформация. Точно в този момент господарят започва да служи на слугата, т.е. Божественото подпомага животинското у човека за неговото израстване и превръщане в равнопоставен елемент от духовното ни естество. Животинското служи на Божественото в качеството си на по-низш елемент от духовната структура на човека. На следващия еволюционен етап Божественото обслужва животинското с цел неговото издигане до нивото на равноценна част от съвкупната система на човешката физико-психическа постройка. Такава е логиката на личностното ни развитие в материалната фаза от еволюцията на индивидуалния ни дух.

- Вие най-първо трябва да се освободите от своите животински желания. Трябва да правите разлика кое е човешко състояние и кое животинско, кое е човешко желание и кое животинско.

Животинско е онова желание, което обслужва животинското начало у човека: оцеляване, хранене, размножаване, самоутвърждаване за сметка на околната среда. Човешко, от друга страна, е всяко желание, което служи на човешкото – т.е. на разумното – начало: отдаване и приемане на Любов, себераздаване, следване на един висок идеал, надделяване над егото, служение на Божественото до степен на саможертва. Животинско състояние е това, което ни връща към животинското царство. Съответно човешко състояние е това, което ни дава основание да се гордеем с наименованието „човек”.

- Вземете ревността. Тя е едно животинско състояние. После гневът, подозрението, злобата, съмнението – всичко това са все животински състояния. Също гордостта, тщеславието и пр. А пък човек е същество на всички добродетели. Някой казва, че е религиозен, а десет пъти се гневи на ден. Той е в животинско състояние.

В този пасаж авторът на беседата дава редица примери за животински състояния. Без да се стреми да ги степенува по важност, той просто ги изброява с надеждата ние да осмислим съдържанието им.

Ревността. Тя също е отровен плод от дървото на чувството за притежание на собственост. Съответства на равнището на човешката любов, когато възприемаме партньора си като притежание, с което можем да разполагаме както намерим за добре. Проявите на ревност като правило разрушават привързаността между двамата, превръщат съвместното им съществуване в арена на постоянно противоборство, стремеж към налагане на собственото „аз”, неспирни натяквания, ровене в незначителни по съдържание факти, които ревнивецът превръща в повод за обяснения, търсене на сметка, истерични изблици и скандали. В крайна сметка чувството на взаимност угасва и любовта – ако въобще е имало такава – неусетно си отива.

Гневът. Рожба на невъзможността да контролираш емоциите си. Оцветен е в пурпурната гама на астралната светлина. Издава невъздържан характер, лесна ранимост, уязвимост спрямо мнението на околните, нарушено равновесие на триадата ум – сърце – воля. Има сентенция, която гласи, че гневът е лош съветник. И той действително е такъв, понеже е в състояние да направи от мухата слон и да унищожи създавани и поддържани с години взаимоотношения. Гневът разстройва структурата не само на астралното, но и на менталното тяло. За нейното възстановяване понякога е нужно доста време и вътрешно напрежение на духовните сили у човека. Гневът приема грозния образ на ураган, който помита и сухото, и суровото, без да държи сметка за истинската стойност на фактите, лицата и събитията.  

Подозрението. То е гробокопач на вътрешното равновесие у човека. В състояние е да нарече бялото черно или обратното. Преувеличава действителното, изгражда фалшиви образи във въображението, тълкува погрешно думи и действия на околните. Може да причини безсъние и да изпрати носителя му на съвършено безпочвени разследвания. Не се задоволява с фактите, а се стреми да изрови изпод вола теле. Понякога и това се случва, само че открива не теле, а уродливо творение на болната си психика. 

Злобата. Тя обикновено се поражда от чувството за накърнено самолюбие – еди-кой си притежава нещо, което не заслужава, а ние, които го заслужаваме, го нямаме. В този случай злобата се родее със завистта. Може да бъде и самоцелно възникнала, просто защото си позволил на нещо негативно у теб да надмогне изконния ти стремеж към доброто. Тя е разрушителна сила, която взривява по пътя си всичко светло и възвишено. Склонна е и към престъпления от всякакъв характер, в някои случаи твърде отдалечени от житейската логика.

Съмнението. Роден брат на подозрението. Не признава дори и очевидните истини. Зад действителното припознава привидното и го приема за реално. Максимата, че по пътя на съмнението достигаме до истината, не търпи критика. Съмнението не гради, а руши, така че то не може да изпълни ролята на мост към истината. Съмнението в ближния затъмнява душата. Съмнението в самия себе си води към самоунищожение.

Гордостта. Един от най-страшните грехове в християнското разбиране. Очертава пряк път към ада. Ражда се от неутолимото желание на егото да докаже себе си като единствено, неповторимо и най-велико. Замъглява духовното зрение и извиква към живот миражите на неудовлетворената страст към самовъзвеличаване. Готова е да стъпи върху трупа на всеки, който ѝ се изпречи на пътя. Прикритата гордост не може да остане вечно прикрита – тя все някога ще изкрещи с пълен глас претенциите си за величие и непостижимост. Откритата гордост е мрачен буреносен облак, който в стремежа си да засенчи всички останали рано или късно се разпръсква на безброй късчета – въздушни мехурчета, които пространството поглъща с непростително безразличие.

Тщеславието. По-ясно изразено или деликатно прикрито желание на „аз”-а към самоизтъкване. Често използва като параван фалшивата скромност. Рядко си служи с първо лице, единствено число. Затова пък притежава завидното умение да извърта всички теми към себе си и да приписва неусетно всички заслуги на собствената „неоценена” от другите личност. Пие с пълни шепи от извора на егото и рядко утолява жаждата си. Тщеславният рано или късно се издава – зад лавината от ловки слова започва ясно да прозира сянката на нарцисизма.

Всички тези отклонения от разумното мислене и поведение ни притеглят към животинското царство. Ала те са временно състояние на душата. Както заявява недвусмислено Учителят Беинса Дуно, „човек е същество на всички добродетели”. За да ги култивира, обаче, първо е нужно да се отърси завинаги от илюзиите и миражите на животинската си природа.

 Константин Златев