неделя, 13 август 2017 г.

Задачи на съзнанието


(Есе върху беседата „Работникът и неговата прехрана”)



Съзнанието като проявление на духа има да изпълнява разнообразни и твърде отговорни задачи по еволюционния път на разумните същества във Вселената. От решаващо значение в това отношение е познавателната функция на съзнанието. От нея зависи познанието за околната среда и за самите себе си (самопознание, произтичащо от самосъзнанието), както и за ролята на човека в материалния свят и в Проявеното Битие изобщо. Чрез съзнанието общуваме с всички природни царства, със себеподобните, а и със самите себе си. Някои хора, които притежават свръхсетивни способности, осъществяват съзнателен контакт и с някои области от надприродните, невидими за физическите сетива сфери.
Ето как Учителят Беинса Дуно формулира главната задача на човешкото съзнание в земния етап от неговото духовно развитие: „Първата велика задача за съзнанието на индивида е да реши въпроса отде е дошъл и де отива. Този въпрос не може да се реши колективно. Той се решава единично.“
Какви важни изводи можем да направим от тази обобщителна реплика на Мировия Учител?
1. Човекът като съзнателно същество е призван да изясни своя произход. В тази насока помощници са му колективният познавателен опит на човечеството и собственият му изследователски устрем. Познанието за неговия произход му дава основата за изясняване на собствената му същност като психо-физическо единство от телесна и духовна природа, за параметрите на неговия потенциал – материален и духовен, както и за изначалните му връзки с останалите обективни реалности в сътворения от Бога свят.
2. Човекът има за своя главна задача и очертаването с максимална яснота на своя път сред космическото многообразие. Този път би следвало да го отведе до изпълнението на неговото предназначение според Плана на Всевишния за всичко съществуващо, а именно – да стане съ-творец на своя Небесен Създател. Въпросният път носи много имена: духовно-нравствено усъвършенстване, богоуподобяване (в християнската богословска лексика), еволюционно израстване, духовно развитие и др.
Наред с изкристализирането на контурите на духовния Път постепенно биват разкривани и методите и средствата за неговото успешно изминаване. Това е задължение на световните религии, духовните учения, философията и хуманитарните и социалните науки.
3. При решаването на въпросите относно своя произход и предназначение човекът като носител на разум използва натрупаните до момента общочовешки знания, както и собствените си познавателни способности. Фундаментът е колективното човешко знание, върху което индивидът надгражда личния си опит в лицето на заключения и прозрения, като всичко това в съвкупност конструира неговата цялостна картина на света. И не на последно място – осъзнаването на собствената му роля в тази глобална панорама на Битието.
Защо в съответствие с твърдението на Учителя Беинса Дуно този въпрос „не може да се реши колективно”? – Понеже всички ние, хората, сме неповторими индивидуалности и е неизбежно да пречупваме общочовешкия познавателен опит през призмата на личните си убеждения, опитности и качества.
Казано с други думи, до отговорите на въпросите за произхода и предназначението ни ние стигаме по дедуктивен път – от общото към частното. Общото е резултат от многовековния сблъсък на човешкия род с околната среда и със самия себе си в процеса на приспособяването си към нея и овладяването на определящите за оцеляването му нейни въздействия. А частното е плод от индивидуалното преживяване на действителността на личностно равнище.
Човек притежава съзнанието в качеството си на Божие творение. Съзнанието е неговата връзка с Твореца, по която в двете посоки би следвало да текат благотворни, съзидателни импулси и енергии. Бог изпълнява безукорно този Свой дълг, възприет доброволно от Него по отношение на цялото творение и, в частност, към човека. Съответно дълг на всеки от нас е да отговори със същото – на Божията Любов да откликне с Любов, достойна за Неговата. И осмисляйки грандиозната жертва на Първата Причина – да отдаде частица от Себе Си, за да го има творението, в преклонението си пред величието на Божията жертвоготовност да възпита същата добродетел и у себе си.

Константин Златев

неделя, 6 август 2017 г.

Преображение Господне



Една прекрасна лятна утрин Иисус Христос повика трима от Своите най-приближени ученици – апостолите Петър, Яков и Йоан, и ги поведе, без да им казва къде отиват. Те Го последваха мълчаливо, понеже в душите си разбраха, че предстои нещо важно, съдбовно. Вървяха дълго време, без да продумат и дума. Техният Учител ги отведе до планината Тавор и пое към върха ѝ по криволичеща пътека. Когато най-сетне се изкачиха догоре, преваляше пладне. Назаретянинът не издаваше никакви признаци на умора, ала и тримата Му апостоли бяха капнали и дишаха на пресекулки.
Той се възправи на самия връх и величествената Му осанка се открояваше като изрисувана върху кристално синия небесен свод. В един миг стана чудо – без да ги предупреди, Месията се преобрази пред смаяните им очи: целият засия в диамантено бяла светлина, а лицето Му блестеше като слънце. Заслепени от искрящата с неземна красота нова Негова същност и не на шега уплашени, учениците отстъпиха крачка назад. И още една изненада ги споходи: до Иисус сякаш от нищото изникнаха двамата най-велики пророци на старозаветните времена – Мойсей и Илия, и поведоха разговор с Него. Все още не напълно съвзел се, Петър рече тихо:
  • Господи, колко е хубаво да бъдем тук в този ден! Искаш ли да издигнем на този връх три сенника – за Тебе, Мойсей и Илия по един?
Още не довършил словата си, облак от светлина ги покри и от него се чу дълбок, но ясен глас:
  • Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение. Него слушайте!
Много им дойде на Петър, Яков и Йоан... Смесица от ужас и благоговение ги повали на земята и те се проснаха по очи. Техният Учител ги съжали, доближи ги и кротко каза:
  • Няма от какво да се боите, станете!
Те се изправиха бавно и видяха, че Той вече е сам. Иисус им даде знак за тръгване и четиримата отново в тишина поеха по обратния път. Само веднъж Той наруши мълчанието и каза тихо, но отчетливо:
  • На никого не бива да казвате за това, което съзряхте. Едва след като Син Човечески възкръсне от мъртвите, сте свободни да споделите видяното.
Те не попитаха нищо повече, но и не забравиха заръката Му. (Мат. 17:1-13)

вторник, 1 август 2017 г.

Учението на Учителя Петър Дънов за свободата



Същност на свободата

“Свободен е онзи, който може сам да се впряга и разпряга. Що е свобода? Що изисква свободата? Свободата подразбира следното: всеки човек да се прояви така, както се подтиква отвътре, от неговата възвишена природа. Освободете вашите умове и сърца, вашата воля от робство. Свобода, която няма в себе си Любов, знание и разширение без никакво ограничение, не е свобода” (Учителят П. Дънов).

 а) външна (физическа, телесна) и вътрешна (умствена, сърдечна, психическа, духовна) свобода:

Къде да търсим свободата – в себе си или извън себе си? Как да разберем, че вече сме я постигнали, т.е. че вече сме свободни? Какво е необходимо да променим в личността си в името на това постижение? И как тези промени се отразяват на цялостната ни същност? Колко много въпроси, които очакват своя отговор... И тук, както и навсякъде другаде, във всички области и проявления на Всемирния Живот, на помощ ни идва Словото на Истината. Учителят на ББ в България ни разкрива мъдро и търпеливо своето виждане за свободата: “Човек днес не е свободен. Той се стреми към свобода, ала я търси по външен път. Свободата, обаче, не  може да дойде отвън (курсивът мой – К.З.). Тя не се налага със закон. Всяка свобода – политическа или религиозна, – която отвън се налага, е само сянка на свободата.” На друго място в учението си той допълва току-що цитираните разсъждения: “Друго не забравяйте: свободата отвън не ще дойде. Всяка свобода, която отвън се налага, е сянка на свободата. Не бягайте подир сенки!”
За окултния ученик е от особена важност да проумее, че не винаги външната свобода е предпоставка за постигане на вътрешна свобода на личността. В духовно-нравствен и в езотеричен аспект е точно обратното – вътрешната свобода се превръща в условие за външната. В своите беседи и лекции Учителят П. Дънов подчертава, че свободата има три отношения към човека: 1) физическо; 2) умствено и сърдечно; 3) духовно (тези три отношения ще разгледаме по-подробно в подточка “б”). И когато говорим за свободата или анализираме нейните изяви в действителността, следва да знаем точно  коя от нейните разновидности имаме пред вид.

 б) отношение на свободата към човека:

- физическо: За тази разновидност на свободата Учителят П. Дънов споделя: “Физическата, гражданската страна на свободата е само предговор за онази велика свобода, към която душата се стреми.” В рамките на еволюцията на Духа в материалния свят първият импулс е насочен към постигане на свобода от ограниченията на физическата реалност, което като резултат включва и обществените (социални) и граждански свободи. В този аспект заслужава внимание следното заключение на Учителя на ББ у нас: “Всички съвременни хора и народи воюват за свободата. Кой не е воювал, но въпреки това човек пак не е свободен.”

- сърдечно и умствено: Емоционалната и мисловната сфера на човешкото същество представлява арена, върху която без отдих се разгаря съдбоносна битка и за личната, и за колективната свобода. Само онзи, който изцяло е овладял своето естество на желанията, чувствата, емоциите и страстите (астралното тяло), както и своята мисловна дейност (умственото тяло – нисшия, конкретен ум), само той е заслужил да бъде удостоен с венеца на свободата. В противен случай той сам се обрича на ограничения и изолация, които могат да бъдат представени картинно като затвор или заточение, твърде далеч от владенията на свободната проява. Такова е мнението и на Великия Учител: “Със своите отрицателни мисли, чувства и криви постъпки човек е образувал затвор около себе си и сам е влязъл в него. Щом е така, той сам трябва да разруши този затвор и да излезе вън от него на свобода.” Очевидно е, че в тази насока свободата бива постигната чрез победата над самия себе си, над низшата си природа – най-трудната, ала и най-достойната победа в живота на човека. Подчинението спрямо потребностите на низшата природа рано или късно се трансформира в робство – в един постепенен или бурен процес на пропадане,  който става все по-трудно да спрем и да надмогнем. На другия полюс – възтържествувалият над тъмните елементи в личността си човек придобива всички най-благоприятни възможности за многостранно развитие и усъвършенстване. Ето и оценката на Учителя П. Дънов по въпроса: “Свободен е онзи, който има свобода на мислите, чувствата и постъпките. Ако искате да се развивате правилно, вие трябва да бъдете свободни по ум, сърце и воля. Да оставите и другите да се проявят свободно.”


- духовно: “Когато говоря за свободата, разбирам висшето, което има у човека. Свободата седи в това, човек да прояви своята възвишена природа, която е истинската му същина. Човек е свободен, когато тя поеме ръководството” (Учителят П. Дънов). Пълната духовна свобода означава окончателна победа на Духа над материята в човека, на висшата над низшата природа у него. В езотеричното познание свободен дух се нарича онзи, който завинаги е разкъсал веригите на кармичната обусловеност и е прекратил необходимостта от цикличното редуване на раждане и смърт, т.е. този възвишен дух е надмогнал изискванията на кармичния закон и е преодолял колелото на превъплъщенията (самсара – от санскрит). За да обясни това явление – заветна мечта на всяко живо същество, въплъщаващо се периодично в света на гъстата материалност, Учителят П. Дънов използва понятие, актуално не само за учението на ББ, но и за християнството (със собствени нюанси в тълкуванието) – новорождение: “Истинската свобода иде отвътре. За да се освободят, хората трябва да се новородят. Новораждането е скъсването на онези връзки, които сега ни спъват. То означава освобождението ни от веригите на съдбата и необходимостта. То е възстановяване на Първичната връзка с Бога, която съществува от самото ни явяване на света. То означава възстановяване на свободата.”

Константин Златев

петък, 28 юли 2017 г.

Гласове от различни посоки


(Есе върху беседата „Глас от града”)


Мисълта се материализира в слово, а гласът изразява словото на някакъв език. И то живото слово. Понеже има и писмено, което говори без глас.
В тази беседа гласът иде от три различни посоки. Следователно става дума за три различни гласа.
1) Глас от града: „Градът представлява материалния свят, съвкупност от всички материални нужди, които проризвеждат сегашното стълкновение между хората.“
Гласът от града е глас на метеж, сиреч на противоречие, на конфликт, на сблъсък, породени от борбата между хората за оцеляване и самоутвърждаване. Това е и гласът на конкуренцията, която далеч не винаги се съобразява с изискванията на морала и която не подбира средства, за да докаже предимството си (най-често илюзорно) пред всички останали. Това, в края на краищата, е гласът на човека с материалистичен мироглед, чиито интереси, цели и амбиции не надхвърлят границите на физическото поле и чийто идеал за  щастие е материалното благополучие.
2) Глас от храма: „Това е гласът на различните религии в света, които са разделили човечеството. Това е гласът на хора с различни религиозни убеждения, които разискват върху въпроса кое верую в света е най-право.“
Гласът от храма принадлежи на хората с религиозен, т.е. идеалистичен светоглед, при това развит на примитивно равнище. Те фетишизират човешкия елемент в своята религиозна система и го поставят над Божествения. Така възникват догматическите различия между отделните религии, които стават причина за разделение между хората въз основа на тяхната вяра. Тесногръдието на тази съвкупност от възгледи довежда – както и в т.1) – до люта конкуренция и стремеж да докажеш, че твоята религия е единствено вярната и че няма друг път към Бога освен нея. Оттук се пораждат религиозните противопоставяния и конфликти, от които в историята на човешкия род са били разпалени хиляди войни, безброй въоръжени сблъсъци с неизчислимо количество жертви.
Най-тъжна в това отношение е именно статистиката на войните, избухнали върху основата на религиозни различия. Кръвта, пролята в тях, може да напълни цял един океан.
3) Глас от Господа: „Този е гласът на възвишеното, на Божественото, което туря нещата в ред и порядък.“
Гласът на Бога е едновременно най-силен и най-тих. Най-силен – тъй като възвестява Неговата вечна Истина. Най-тих – понеже го чуват само онези измежду людете, които са отворили душите си за него.
Гласът на Господа прогласява принципите и законите, залегнали в основата на Неговата творческа дейност и върху които е поставен фундаментът на целия космически порядък. Познаването и спазването им хармонизира отделните компоненти на вселенската архитектоника и осигурява оптималното функциониране на колосалния всемирен организъм.
Пророк Исая е чул тези три гласа от различни посоки и е съумял да облече звука им в словесна форма. Близо 10 века преди Христа духовидецът – потомък на царски род, е разграничил достатъчно прецизно спецификата на всеки от трите гласа, енергийния заряд, който стои зад тях, и последствията от тяхното проявление.
Гласът от града – в интонацията на материалистичното разбиране за света – вещае нестихващи битки за надмощие, за материални завоевания, за тържество на личното, на егото над колективното, над Общото благо. Това е глас на разрухата, на безнадеждно остарялото мислене. За него няма място в утрешния ден на човечеството.
Гласът от храма свидетелства за изчерпаните възможности на съвременните световни религии. Те вече не са в състояние да изпълняват задачите, поставени им от Всемирното Бяло братство в зората на тяхното възникване. Тъпчейки на едно място, отклонявайки човеците от тяхното Божествено предназначение, днешните религиозни системи и структури вече са изкопали гроба си, който е зинал срещу тях в очакване всеки миг да се срутят в него. И върху прясно насипаната пръст да поникнат цветята на единна световна религия, в която Божественото решително надмогва човешкото и отправя вътрешния взор на вярващите хора във вярната посока – към Храма на Божествената Истина.
Гласът на Господа става все по-звучен, все по-мощен – така че да го чуят по всички кътчета на земното кълбо. И като го чуят, да осъзнаят къде се намират в момента и накъде трябва да поемат. Това е глас, който никога няма да заглъхне. Той ще кънти с акордите на планетарното обновление, докато и последният човек на тази Земя не отгатне неговото послание и не го превърне в свое жизнено верую.



Константин Златев

сряда, 26 юли 2017 г.

Доброто и злото – полюси в света на относителността



 а) относителност на Доброто и злото от гледна точка на Божествения свят:

Доброто и злото са полюси и сили, действащи върху арената на Проявеното Битие и изграждащи декорите за изява на безбройните актьори във всемирната драма – живите същества в Космоса. И двете сили са необходими, за да можем да научим уроците си в материалния свят. Нерядко ги възприемаме като абсолютни величини, ала това е заблуждение. Това, което за един е добро, за друг може да е зло. И обратното. Със задължителното отчитане на всички неизброими нюанси и степени в проявлението им. Относителността на Доброто и злото от позициите на Великата Разумност, Която е сътворила този свят и го направлява премъдро към Целта, известна само на Нея, се обуславя от обстоятелството, че за тази Разумност двете сили са само инструменти за осъществяването на Божия Промисъл за Вселената. За Бога фактически няма Добро и зло.