сряда, 26 март 2014 г.

Смирението

Има теми, към които се връщаме постоянно. Каквото и да кажем по тях, все остава недостатъчно. И няма как да е другояче, понеже те са неизчерпаеми. Темата за смирението е една от тях.
          Висша добродетел в християнството, задължително условие за равномерното придвижване на окултния ученик по духовния Път, въпиюща необходимост на всяка крачка в ежедневието, смирението остава неизменно една от най-важните цели в самоосъществяването на човешката личност.
           Нито един от великите духовни Учители на човечеството не е пропускал в своята проповед да отбележи извънредната значимост на смирението за изграждането на ореола от светлина, отличаващ искрено търсещия в Духа човек от все още непрогледналия за Божествената Истина.
          В своето вдъхновено Слово Учителят П. Дънов предлага една кратка, но изключително съдържателна дефиниция на смирението, намерила място като мото в настоящото изложение: Смирението е израз на Любовта към Великия.И продължава мисълта си с един поетичен израз на връзката между небесното и земното: “Непристъпните върхове пращат своите блага на долината.” В тези две кратки фрази по неповторим начин са съчетани образите на издигащата се към Бога човешка душа, която посредством смирението си полита към най-фините полета на Божествения свят, и на върховната благодат, която Всевишният безспирно излива върху всички форми и проявления на Своето творение.
За да застанеш на страната на слабия, не е достатъчно да притежаваш само смирение. Нужни са и смелост, и чувство за справедливост. И не на последно място – импулс за миротворчество. Същият, за който Христос свидетелства в Своята Проповед на планината: “Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии” (Мат. 5:9).
           Очевидно само любещият може да бъде смирен. Съвършеният образец и в това направление – както и във всичко останало! – е, разбира се, Бог. А въплътеният образ на съвършеното смирение е животът и Делото на Господ Иисус Христос. И най-вече – Неговата кръстна жертва на Голгота, която поставя венец на изкупителната Му мисия и заличава планетарната карма, трупана от човечеството хилядолетия наред. В Негово лице ученикът на всяко светло учение има неподражаем образец за следване и себереализация.
 Доброто като принцип на сътворения от Създателя свят се проявява в широката амплитуда между отправната точка на смирението и крайната точка на гордостта. Нещо повече, то допринася за постигането на баланс между тях като противоположни тенденции в поведението на човека. Не на последно място – онзи, който е овладял в пълнота смирението и го прилага навсякъде в живота си, става недостъпен за болестите. Това означава, че по същността си смирението представлява своеобразна духовна панацея – лек срещу всяка болка на тялото, а и на душата.
            Както и при развиването на всяка друга добродетел, така и по отношение на смирението човек разполага със свободна воля, от чието разумно използване зависи овладяването му. Ако сами не достигнем до решението да се смирим, то невидимият свят ще ни създава периодически съответни житейски ситуации, изискващи проява на смирение, докато не го култивираме в необходимата степен.
За отсъствието на смирение можем да съдим и по косвени пътища. Един от тях е свързан със стремежа на човека да получи на всяка цена признанието или одобрението на околните. Ако го постигне, чуждата, външна преценка за качествата му или за извършеното от него моментално се превръща в свежа струя за самолюбието му, в прясна храна за егото му. Мъдрият търси признание единствено от Бога. В това се изразява неговото велико смирение: “Докато човек няма смирение, той търси почит и уважение от хората. Христос казва: “Не търсете слава от человеци.” Нека Бог има добро мнение за вас. Той ще ви научи на всичко” (Учителят П. Дънов). Мнението на хората за нас няма особена стойност или, по-точно – има преходна стойност. То като правило е субективно и отразява в повечето случаи или моментното им настроение, или интереса, който имат към нас или от нас (далеч не винаги безкористен). Докато Божията оценка неизменно е съвършено точна и обективна.
            Един от методите, чрез които непостижимият Разум на Вселената ни помага да култивираме смирение, е наличието на някакво заболяване или недъг, от които е много трудно да се освободим или дори ги носим със себе си през целия си живот. Даже самият апостол Павел, който е допринесъл за разпространението и утвърждаването на християнството повече от всеки друг след Христос, е имал подобен телесен проблем. Той му е напомнял за тленността на всичко земно и е поддържал във всеки момент от живота му ярък и силен огъня на смирението. Учителят на Любовта в България обобщава този езотеричен факт с думите: “Когато иска да смири някого, Бог му дава известен физически недостатък, като противоречие в живота му, чрез което страдание да расте и се повдига.” В случая подложеният на смиряваща “процедура” човек има два начина на реакция. Ако той се озлоби и ожесточи поради своята немощ и се изпълни с омраза към света и другите хора, ако непрекъснато обвинява Всевишния за сполетялото го нещастие, то не само че няма да преодолее с чест изпитанието си, но си постила да го изпита в още по-тежка форма в следващо прераждане на Земята. Това е образец на реакцията на човека със старозаветен манталитет. Ако ли пък прозре смисъла на този свой горчив изпит и се смири пред лицето на непроменимото, тогава със сигурност прави голяма крачка напред по духовния Път. Така би се отнесъл към проблема зрелият духовно човек, окултният ученик.
             Такива личности мобилизират до краен предел целия си жизнен потенциал и достигат забележителни висоти на изявата в редица области – дори до степен да им завиждат най-здравите и най-способните. Учителят П. Дънов се обръща към всички земни хора с настоятелната препоръка  по своя житейски път да развият две водещи добродетели – търпение и смирение. А на окултните ученици той поставя задачата да придобият смирение и достойнство. Във втория случай той очевидно има пред вид, че смирението включва иманентно в себе си и култивирано търпение. Следователно никой няма право да нарече себе си “окултен ученик”, ако не е постигнал нужната висота на смирението. Не просто имитация или крехка форма на смирение, а неговата пълнота: “От ученика се иска крайно смирение, на всичко да се радва” (Учителят П. Дънов). Твърде любопитно по своето съдържание е това наставление на великия Посветен! Заложеният в него смисъл разкрива неразривната връзка между здраво овладяното смирение и радостта на душата. И наистина, ако приемаме всички въздействия на околната среда – дори и най-смущаващите и болезнените – съвършено спокойно и невъзмутимо, без да бъде нарушен вътрешният ни мир, тогава постепенно в душата ни изгрява една тиха, ненатрапчива радост, която след време се превръща в постоянен фон на съзнанието.
Смирението върви ръка за ръка и с кротостта. Смиреният неизменно е и кротък. Кроткият като правило е смирен. И двете добродетели могат да бъдат сбъркани от неопитното око с проява на малодушие или липса на характер. Ала това е пълна заблуда! И смиреният, и кроткият без съмнение притежават огромна вътрешна сила, вечно будно присъствие на духа. Слабият човек не може да бъде смирен. Само силният може. Защото смирението означава да отдаваш дължимото първо на Бога и на Божественото у ближния, а след това – на всичко останало. Смиреният човек притежава пределно точна  и обективна самооценка. Когато успее в някое свое начинание или когато Бог чуе молитвата му и я изпълни, тогава той смирено свежда очи към земята, сключва ръце пред гърдите си и казва тихо, но ясно и отчетливо: “Благодаря Ти, Боже! Не аз сторих това, а Ти чрез мен.”
Да си смирен означава още и да не осъждаш своя ближен за неговите грешки. Те са толкова неизбежни, колкото и твоите! Затова Христос ни съветва: “Не съдете, за да не бъдете съдени!” (Мат. 7:1). А Учителят П. Дънов конкретизира този закон на невидимата реалност, разглеждайки ситуация, в която обект на нашата преценка е човешко същество с по-ниска степен на духовна еволюция от нашата: “Когато срещнем някои хора, които стоят, да кажем, по-долу от нас, според Христовото учение не бива да ги осъждаме в своята душа, а да извлечем урок, да намерим причините, които са ги довели до това ниско положение, и ако има нещо от тях в нас, да го изкореним.” Сходна е и картината, при която човек е поставен в определена житейска роля, от позициите на която е длъжен да изпълнява съответни задължения, да следва някакви отговорности и да се стреми към изпълнение на набелязани цели. От гледна точка на функциите, с които е натоварен, този човек понякога е склонен да осъжда други хора за техните действия, които не отговарят на сценария, който той – доброволно или наложено – следва. Ако не се постави на тяхно място, той би се отнесъл негативно към тях. Така би постъпил той в заслепението си, ако не умее да прозира смисъла на земните ни роли, които твърде често и понякога драстично рязко се сменят. Пробуденият човек, окултният ученик – напротив, би погледнал на ситуацията и с очите на “прегрешилите” и не би ги осъдил. Той знае, че на тяхно място може да постъпи по същия начин, както са постъпили те.
 Константин Златев

1 коментар:

  1. Св. Йоан Златоуст оприличава гордите човеци на високи и сухи върхове, смирените – на дълбоки низини, а Божията благодат – на водата. Както водата тече надолу, избягва високите хълмове и търси да се излее там, дето е най-ниско, тъй и Божията благодат отбягва горделивите и се излива над смирените души

    ОтговорИзтриване