Никак не е лесно да пишем за вътрешния мир – мира в душата на човека, в
един свят, раздиран от противоречия, кръвопролития и ниски страсти. Свят, чиято
преобладаваща масова култура стимулира най-низшите пластове от човешката
природа. Свят, в който парите, властта и преходната слава са издигнати на
пиедестал. Свят, в който хората формират ценностната си система под
въздействието на една хищническо-потребителска цивилизация, загърбила отдавна
повика на Божествената Истина.
И все пак светът е това, което е. Не можем да го променим. Можем да
променим единствено себе си. Оттам и трябва да започнем.
Вътрешният мир е такова състояние на съзнанието, при което човек
потъва в дълбините на Божествената тишина. Същата, която някои посветени в
езотеричното познание наричат “Гласът на
безмълвието”. Тя няма равна на себе си по степента на своята красноречивост.
Без думи, дори без звук тя казва всичко. Който успее да проникне в нея, чува
гласа на Всевишния. Следователно, да постигнеш вътрешен мир, означава да
слушаш във всеки един миг гласа на Божественото у себе си.
Вътрешният мир не подлежи на рационално обяснение. Той не е достъпен за
физическите сетива, а само за духовните. Сам по себе си той е едновременно
постижение по Пътя към съвършенството и основа, върху която да съграждаме все
нови и нови качества и добродетели.
Вътрешният мир е условие за външния. Вътрешният мир у отделния човек е предпоставка
(понякога от решаващо значение) за мира между хората и в света като цяло.
Затова и едно от крилатите напътствия на българския духовен Учител Петър Дънов
(Беинса Дуно) е: “При всички условия на живота запазвай своя вътрешен мир!”
Онзи, който подлага на решителна преоценка мястото си в живота и пътя си
към Истината, рано или късно застава върху пътеката на окултното ученичество. И
този път не е лесен, понеже поставя като изискване система от строги критерии
за мислене и поведение. Ала в същото време целите му са ясни, както определени
и целенасочени са и средствата за тяхното постигане.
“Ученикът трябва да бъде тих всякога. Не само привидно, но
дълбоко в душата си да има мир.
Човекът на Мира излъчва едно неземно сияние, което внася хармония в околните” (Учителят
П. Дънов). Привидността е приоритет на лицемерите, включително и на имитаторите
на духовни постижения. С нея бихме могли да заблудим наивни или слепи човеци,
но не и Бога. За притежаващите ясновидски способности, както и за съзиращите
ауричната обвивка на човешкото същество, не може да има заблуди. Само един
поглед на вътрешното им, духовно око е достатъчен, за да прецени с безпощадна
точност дали мирът на наблюдавания обект е действителен или фалшив.
Целенасоченото следване на едно автентично духовно учение, съпроводено с
постоянство, всеотдайност и търпение относно резултатите, рано или късно
довежда последователя до състояние на вътрешен мир и покой. Той открива своето
собствено, най-дълбоко “аз”. Оттам нататък, познал себе си, за него са открити
всички пътища в Космоса! Неслучайно над входа на Делфийския оракул в древността
прииждащите от четирите посоки на света хора могли да прочетат надписа: “Познай
себе си, за да познаеш Вселената и боговете!”
Ако той, вътрешният мир, е истинен, това означава, че притежаващият го вече
живее в Духа: “Мирът говори за
присъствието на Духа!” (Учителят П. Дънов). А това е, както е известно, живот вечен, защото в него и чрез него
си познал Всевишния и си се изпълнил навеки с Неговата благодат (ср. Йоан 17:3).
И нещо повече – разкрил си извечното Му присъствие в самия себе си и си му
предоставил възможността да се прояви посредством теб самия в пълнота. Така
оживява Бог в човека и го прави равнобожествен.
Придобилият такова равнище на духовна еволюция се превръща в съработник на Твореца на видимия и
невидимия свят. На него биват възлагани задачи от космическа значимост.
Разкриват му се тайните на Сътворението, смисълът на Битието, насоката на
великото вселенско Развитие. Той и Създателят са Едно.
И не забравяй, че това, което си изградил – колкото и непоклатимо да ти
изглежда на пръв поглед, – е подвластно на разрушението. Могат да го подронят и
външни сили, спрямо които в определен момент се оказваш безпомощен, и твоята
собствена податливост или реакция на дразнители. Най-вече твоята неовладяна
емоционалност. Ала не губи кураж! Това, което си изгубил, отново може да бъде
намерено; разрушеното – наново съградено. За това свидетелства и великият
Учител на Любовта: “Аз наричам вътрешен
мир на човека онзи свят, където се раждат неговите мисли и неговите чувства,
неговите подтици. Този свят той може да загуби и пак да го намери.” Да се
загубиш веднъж в лабиринта на земните изкушения не е кой-знае каква беда. Ала
съзнателно да се луташ сред тях в търсене на химери и примамливи безплътни
миражи, да загърбиш истинския път заради ефирния измамлив блясък на сапунени
мехури – просто не си струва!
И ако вече си осъзнал колко уязвим и раним си ти самият, старай се при
всички житейски обстоятелства да щадиш вътрешния мир и на своя ближен. Това е
най-сигурният начин да запазиш неприкосновеността и на своя собствен: “Не настъпвайте никого нито с мисъл, нито с
чувство, нито с постъпка. Вашият мир струва повече, отколкото онова, което
вашите мисли и чувства могат да изискват. Някой ви каже нещо или ви изобличи.
Ако му кажете и вие нещо, ще си нарушите мира. Вашият мир струва повече от
онова, което той е казал. Това, което той е казал, е за негова сметка” (Учителят
П. Дънов). Където е мирът, там е и Любовта. Божествената Любов, която носи
навред изобилния и пълен живот. Потопиш ли се в нея, навлизаш навеки в
царството на Мира. И никой извън теб – никоя сила или форма на въздействие – не
би могъл да те изведе насилствено от неговите владения. В същност тогава ставаш
цар на самия себе си. За окултния ученик наличието на вътрешен мир – неговото
качество и степента на присъствието му в най-дълбокото “аз”, е критерият за
това, дали и доколко е проникнат от същата тази неописуемо прекрасна Любов.
Тази взаимозависимост – като най-фини везни за преценка на невидимия свят – е
описана от Учителя П. Дънов пестеливо, но със съвършена точност и
проницателност: “Ученикът ще познае дали
има Любов, ако има мир. Ако Любовта не може да даде Мир, тя не е Любов.”
В своите хиляди беседи, както и в лични разговори с последователи,
българският духовен Учител прави проникновен анализ на причините, пораждащи
препъванията на човека в живота. Той ги нарича “погрешки”. Освен критичното им
изследване предлага на всяка крачка и съответните практически умения за
преодоляването им. Естествено следствие от всяка погрешка е нарушаването на
вътрешния мир. Ако успееш правилно да проследиш причинно-следствената връзка,
довела до такъв неприятен резултат, имаш шанса да изтръгнеш проблема из корен. И
най-същественото – внимавай да не повтаряш старите си грешки! Ако се подведеш да
им робуваш и занапред, те ще завладеят цялата ти крепост и ще се наложи да им
служиш до заника на дните си. Не си заслужава, нали?
Няма коментари:
Публикуване на коментар