неделя, 2 март 2014 г.

Учението на Бялото братство за душата


          1. Произход на душата

 

Отделянето на човешката душа от Бога съставя един от най-великите моменти в Битието. Туй отделяне е известно в ангелския свят под названието “зазоряване на човешката душа” (Учителят П. Дънов).
 Приведеният тук цитат недвусмислено отправя произхода на душата от Бога. Казано с други думи: душата има Божествен произход, тя е родена от Първоизточника на живота, Всемирния Дух, и от Него е изпратена в света, за да трупа опит, да се индивидуализира и да върви по Пътя на съвършенството.
И в езотеричното познание Бог е абсолютна Същност, Причина сам за Себе си (cauza sui). Отделянето на безчетните количества души от Него по никакъв начин не накърнява Неговата абсолютност. Изразът “зазоряване на човешката душа” би могъл да бъде осмислен като начало на пътя на душата в Космоса, в Проявеното Битие – начало на онова безкрайно любопитно приключение, което търсещите в Духа назовават еволюционно развитие на душата. То би трябвало рано или късно да я възвърне към нейната Първооснова – Бога, ала след като тя, вселенската скитница, е придобила собствен, неповторим облик и се е издигнала на такава висота, която я прави достойна да се съедини отново с Цялото, от което някога е излязла на космическото си пътешествие – съединяване, при което душата не губи своята вече утвърдена самоличност. Тези разсъждения са подкрепени и от друго подобно твърдение на Учителя П. Дънов, разгръщащо и конкретизиращо темата: “Душата излиза от своя първоизточник като Божествен лъч (курсивът мой – К.З.) и влиза в необятната Вселена, за да извърши работата, която й предстои.” Тези думи крият два особено важни момента:
 1) характеризирането на душата като “Божествен лъч” означава, че тя притежава като потенциал цялата пълнота на Божието съвършенство; как и в какви срокове ще разгърне този потенциал зависи изцяло от свободната  воля на живото същество;
              2) раждането на душата от Бога не е и не би могло да бъде самоцелно; тя има своя собствена мисия в Космоса а именно нейната индивидуализация .
Фактът, че душата е родена от Бога, очевидно не подлежи на съмнение. И все пак това заявление звучи твърде декларативно и сякаш не дава достатъчно яснота относно процеса и мястото на самото раждане. И тук на помощ отново ни идва Словото на великия духовен Учител: “Душата принадлежи на висши светове, за които понятие нямаме. С нищо не може да бъде премерена и видяна” (Учителят П. Дънов). Този цитат предизвиква един твърде съществен въпрос във връзка с мястото на раждането на душата: дали това става в лоното на Бога, т.е. в неизповедимите и недостъпни дълбини на Неговото Същество, или при всемирното Си творческо  разгръщане Божият Дух, на определен етап от това разгръщане, поражда душата като телеологическо явление, сиреч плод на целесъобразността (първичната и извечна Божествена целесъобразност).
От друга страна, твърде важно е твърдението, че при своята земна изява в плът (в човешко тяло) душата проявява само част от своята същност, т.е. не разкрива докрай целия си потенциал. Тази закономерност е в зависимост от конкретната програма на душата за живота в материалната вселена, който й предстои. По принцип (разбира се, винаги има изключения) на нея не й се налага да разгръща в цялост придобитото в духа от всичките й минали въплъщения. По-голямата част от натрупания от душата духовен потенциал – или дори целия – тя изявява само в т.нар. кардинални въплъщения (твърде редки като дял от общия й брой въплъщения), които са от съдбоносно значение за нейното еволюционно развитие.
              Ето че бихме могли да поставим и въпроса за взаимоотношенията между душите след акта на раждането им от Бога. Учението на ББ отново ни предоставя адекватен отговор в лицето на българския си Пратеник Учителя П. Дънов: “Излезли последователно от Бога, душите се намират помежду си в такива отношения, в каквито се намират тоновете един към друг. В своите отношения душите съставят хармонични групи . Те образуват отделни системи, които се движат спираловидно в безграничното пространство. При своето инволюционно движение (инволюция – период на низхождане на Духа в материята, при който Той изгражда света на формите; низходящо развитие на душата с цел овладяване уроците и опитностите на материалния свят; те слизат на групи, но остават в различни по гъстота среди, защото не всички могат да преодолеят тяхната съпротива. Само част от тях достигат до най-гъстата материя. Така душите са свързани във вид на верига ,която минава през различни полета. При еволюцията си (еволюция – период на завръщане на душата към нейния Първоизточник – Бога, до степен на пълно единение и при съхраняване на нейната  неповторима индивидуалност “Хармоничните групи” са общности от души, свързани от духовно родство, съответно от аналогична степен на еволюционно израстване. Семейните и въобще роднинските отношения на всеки човек на земята са условни и преходни, обусловени от кармични задачи и потребности на конкретния момент от личната му еволюция. Тези отношения приключват с края на земния му живот. Истинското семейство на душата е в невидимия свят – именно в средата на себеподобни, израснали приблизително до същата степен в развитието си души-посестрими (повече по въпроса – виж, например, в книгите на д-р Майкъл Нютън “Пътят на душите” и “Следите на душите”).
Учението на ББ в редакцията на Учителя П. Дънов разглежда душата като духовен, нетленен компонент (съставна част) на човешката личност (която представлява психо-физическо единство). Съответно тялото е материалният, физически (тленен, смъртен) компонент. В този ред на мисли е от значение да проследим разликата между душа и личност, дефинирана в Словото на българския духовен Учител: “Днес хората не познават душата – казва той. – Те не съзнават себе си като души, а като личности. Личността, това е физическият човек, а не истинското себе – душата. Те познават и личностите на другите, а не душите им, които са истинските им ближни.” Материалната й обвивка, която познаваме като физическо тяло, е преходна и служи за дреха на душата в един отделен земен живот. Самата душа в субстанциално отношение не се променя (променят се единствено качествата й, култивирани при сблъсъка със света на формите в неговото материално изражение). Тя само сменя облеклото си в зависимост от ролята, отредена й в конкретното въплъщение въз основа на кармичните й обусловености и програма.
От най-древни времена търсещите по духовния път, както и сериозните изследователи в областта на метафизичното, са се опитвали да си отговорят на въпроса: по какъв начин душата е проектирана в материалното тяло на човека, има ли тя свое седалище в него? Учителят на ББ в България отговаря и на този въпрос: “Душата на човека е в гърдите му, в дихателната система. Слънчевият възел е седалище на душата.” Според индийската религиозно-философска мисъл и конкретно – според учението на йогите, Слънчевият възел (сплит) отговаря на третата чакра (от санскрит – чакра = колело; в случая – енергиен център, концентриращ, пренасящ и насочващ духовната енергия на човешкото същество, назована Кундалини) – Манипура.
Тук сякаш възниква неразрешимо противоречие. В предидущото изложение подчертахме, че душата живее извън нашия свят, в зона на Космоса (духовния Космос!) с много повече измерения. Как да съвместим това твърдение с току-що изнесената теза, че Слънчевият възел е седалище на душата. В същност противоречие няма. Истинската родина на душата е тази, която вече посочихме – в Божествения свят на Духа. Там е и нейният постоянен адрес. Местообитаването й в Слънчевия възел на човека е само нейната проекция на физическото поле, мястото в тялото, където същността й би могла да се изяви в пълнота. Тъй както самата душа е лъч от Божественото, така и в Слънчевия сплит диша и пулсира нейният собствен лъч, изпратен от далечната й обител. Като първична по отношение на тялото душата участва активно в неговото изграждане и пълноценно функциониране. В този именно смисъл са и думите на Учителя П. Дънов: “Тялото е една къща на човешката душа в духовния живот; по същия закон душата трябва да влезе в тялото и да го устрои.”
И още нещо, което не бива да подминаваме без внимание: щом душата е истинският човек, следва ли да я свързваме с нравственото начало в поведението на личността, с моралния закон, който човек изповядва в живота си? Да, така е – отговаря учението на ББ. И допълва, че в основата на този нравствен закон лежи, както може и да се очаква, великата Божия Любов. Затова и връзката между душите е връзка на Любов.
Константин Златев

1 коментар: