четвъртък, 27 февруари 2014 г.

Търпението

            Търпението е Божествено качество! “Да можеш да проявяваш търпение, да знаеш да проявяваш търпение, да искаш да проявяваш търпение – това е израз на Божествената Любов!”
             Търпението е познание за волята на Бога. То те зарежда с упованието да устоиш на всички изпитания, да останеш верен на себе си и да изпълниш тази свята воля в цялата й пълнота.
              Само търпеливият ще разтвори портите на Царството Небесно и триумфално ще навлезе в новия живот.
              Само търпеливият ще израсне до висотата на съзнанието на Шестата коренна раса.
              Само търпеливият ще бъде удостоен с лавровия венец на съвършенството.
               В своето Слово българският духовен Учител Петър Дънов (Беинса Дуно) обръща специално внимание на добродетелта, наречена търпение.

сряда, 26 февруари 2014 г.

Икономика и духовност

 (Може ли икономиката да бъде духовна?)

       Съвременното технотронно общество е резултат от конвергенцията – постепенното сливане на двата социални строя (капитализъм и социализъм), естествено, за сметка на провалилия се с трясък инфантилен социализъм.. Човекът в зората на ХХI век и третото хилядолетие бива разглеждан през призмата на тези хищни интереси не като личност (психо-физическо единство), а единствено като потребител – неизбежна жертва на рекламата, средствата за масова информация и всички останали изпитани канали за промиване на мозъка.
            За да разкъса непоклатимите наглед вериги на своята социално-културна обусловеност и да се превърне в личност – пълноценна творческа личност, човекът на новото време би трябвало да извърви пътя на самоосъществяването. То включва три фази:
1) Той трябва да разкрие и осмисли основните тенденции на епохата, в която живее.
2) Той следва да открие и проучи най-актуалното за епохата духовно учение (теоретическа концепция).
3) Той е длъжен да намери своето място в практическото приложение на това учение.
Целта на настоящото изложение е да отговори на въпроса, поставен в подзаглавието на тази разработка: “Може ли икономиката да бъде духовна?”
            Икономиката може да бъде духовна, ако в нея бъдат прилагани система от духовни закони.
            Кои са тези закони?

понеделник, 24 февруари 2014 г.

Божественото учение



За  център или отправна точка на  Божественото учение българският духовен Учител Петър Дънов (Беинса Дуно) отбелязва: “Ядка на Божественото учение е Любовта, Мъдростта и Истината.” В случая той има пред вид трите водещи Божествени принципа в Учението, представено от него в актуализирана редакция пред българския народ и планетарното човечество. Следващите му разсъждения разкриват накратко същността на посочените три принципа: Любовта е това, без което не може да съществува никакъв живот. Мъдростта е това, без което никакво движение не съществува. Истината е това, без което никаква граница не съществува. Любовта е начало на живота. Истината е край на живота. Това са двата предела на Великото в света. Това, което се движи по средата и оформя нещата, е Мъдростта.” На друго място той изтъква, че усвояването, осмислянето и прилагането на Божественото учение е разковничето за преодоляването на всички житейски несгоди и изпитания, които срещаме по своя път към самоосъществяването: “Ако искаме да се избавим от лошите условия, ще ни помогне само Божественото учение.”

събота, 22 февруари 2014 г.

Будизъм

(Доктрината за аната)

Традицията установява три кръга на учението: за избрани, за общинници и за всички останали. Основавайки своите общини (сангха), Буда се стремял да създаде оптимални условия за онези, които твърдо са решени да работят над разширяването на съзнанието си, и след това да ги изпраща сред хората като учители на живота и първпроходници на световната община. Постоянният контрол над постъпките, думите и мислите, който той изисквал от своите ученици и без който не може да има успех по пътя към усъвършенстването, е почти недостъпен за намиращите се в обичайните условия на живота, където хиляди външни обстоятелства постоянно отвличат стремящия се към целта. Но животът сред хора, обединени от едно стремление, от общи мисли и навици, е бил значителна подкрепа за търсещите, понеже давал възможност без загуба на енергия да се развиват в желаното направление. Буда, който учел, че във Вселената съществуват само корелати, относителности и взаимоотношения, който знаел, че нищо не може да съществува извън сътрудничеството, който разбирал, че егоистичният горделивец не може да строи бъдещето, тъй като по силата на космическия закон той ще се окаже извън потока на живота, носещ всичко и всички към съвършенството – Буда, великият духовен учител, търпеливо полагал основите на общинното начало, предвиждайки в далечното бъдеще осъществяването на грандиозната Световна община. За постъпването в будистката монашеска община трябвало да бъдат изпълнени две правила: отказ от лична собственост и нравствена чистота. Останалите правила засягали самодисциплината и задълженията в общината. Целият живот в общината протичал под знака на строгата дисциплина, тъй като основа на учението на Буда е желязната самодисциплина за обуздаване на безпорядъчните чувства и мисли и за развитие на непоколебима воля.
В будизма бива утвърждаван всеобщият закон на относителността: всяко нещо възниква под въздействието на друго нещо и само предопределя появата на трето. Няма нищо абсолютно постоянно, всичко се променя и се подчинява на принципа на причинността. Оттук именно произтича извънредно важният извод за отричане на индивидуалната душа (доктрината за аната). Затова пък будизмът утвърждава наличието на изначална душа или истинската същност на човека, която представлява основа за просветлението. Будистите я наричат “природа на Буда” и за тях най-важната цел в съществуването им е стремежът към нейната реализация. Те я назовават също така “Не-Разум”, тъй като тя не встъпва в никакви отношения с (егоичния) “аз”. “Във всяко живо същество е Буда. Това е душата. Такава е душата в нейната изначална същност, скрита под покрова на безчислени заблуждения. Ето защо човек не може да я съзре” (Махапаранирвана сутра, 214-215). Успоредно с това будизмът не признава безсмъртието на метафизичната индивидуална душа на човека. Буда отрича съществуването на личен Бог, както и наличието на вечна и неизменна душа. Това означава отрицание на самостоятелната и неизменна душа в личността и във Вселената. Вечно изменящото се съществуване на човека, според будизма, изключва хипотезата за постоянна, неизменна същност – индивидуална безсмъртна душа или дух. Аналогично и Вселената – този комплекс на комплексите в битийната структура – бива обяснена изцяло без потребността или дори възможността да се въведе в нея едно неизменно и вечно Същество, Бог-Творец. Има две доктрини, които са били подлагани от Буда на особено категорично осъждане: 1) утвърждаването на вечна неизменна душа; 2) унищожаването на душата след смъртта. И двете доктрини, според него, се опровергават от закона за причинното зараждане, установяващ, че всички дхарми (елементите на психо-физическия свят) в едно и също време се явяват причини и следствия.
Буда отрича съществуването на неизменна душа в човека и във всичко, понеже в човека и в целия Космос той вижда единствено непостоянство и преходност. Тезисът за непрекъснатост на потока от феномени в Битието и формулата за причинността на зараждането изключват в будизма съществуването на вечна, неизменна душа – както индивидуална, така и световна (принадлежаща на върховното Божество). “В този свят никой не е независим. Всичко, което съществува, зависи от причини и условия. Всяка вещ се намира в зависимост от друга; и вещта, от която тя зависи, на свой ред не е независима” (Бодхичария VI, 26-31). Буда постоянно учел, че няма самостоятелен “аз”, както няма и обособен от “аз”-а свят (до подобни изводи достигат и съвременните учени при разглеждането на изводите от теорията на относителността и квантовата механика, където състоянието на обекта на изследване е в пряка зависимост от наблюдателя, т.е. от субекта на изследването). Няма самостоятелни предмети – обективни реалности, няма обособен живот – а само неразделни корелати, взаимозависимости. Цялата Вселена съществува само поради взаимодействието на своите енергии.Ако не признаваме наличието на неизменна и самостоятелна човешка душа, тогава кое е това в човека, което му създава впечатлението за обладаване на постоянна личност? Отговорът е – тришна или неудовлетвореното желание на битието. Съществото, породило причини, за които то трябва да отговаря, обладавайки въжделение, ще получи ново раждане в съответствие със своята карма. Ражда се ново съединение на скандхи от един и същ комплекс елементи или дхарми, проявили се в дадено време като конкретна личност и, след определен промеждутък от време, отново във формата на друга личност, после трета, четвърта и т.н. до безкрайност. Възниква не трансмиграция, а безкрайно преобразяване на комплекса от дхарми или елементи, казано по друг начин – прегрупиране на елементи-субстрати, влизащи в състава на човешката личност. Върху качеството на новото съединение на скандхи, принадлежащи на новата личност, оказва огромно влияние последното предсмъртно  устремление на предишната личност, което дава направление на освобождаващия се поток, насочен към изграждането на следващата личност. В будизма човекът бива разглеждан като индивидуалност, съставена от многочислени съществувания, но само частично проявена във всяко ново появяване в земен план. Вярата в душата или в егото се смята за такава еретична мисъл, че будистката терминология създава две понятия с цел да заклейми тази идея. Първото е “саккайядиттхи” – “ерес на индивидуализма”. Това е едно от трите основни заблуждения (останалите две са съмнението и вярата в ползата от обреди и церемонии), от които човек трябва да се освободи в първата степен от будисткия път към освобождението. Другото понятие е “аттавада” – учението за душата или егото, разглеждано като отрязък от поредицата причини, водещи към произхода на злото. Тя се класифицира редом с чувствеността, ереста (включва вечността и унищожението) и вярата в необходимостта от обреди и церемонии като една от четирите упадани – главни причини за раждането, упадъка, смъртта, оплакването, болката, мъката и отчаянието.Според учението на будизма личността е само поредица от взаимосменящи се едно друго състояния, но тя си остава, макар и частично, нещо единно и всичките й елементи запазват връзката помежду си. Това, учи Буда, става благодарение на една вътрешна сила (прапти), която осигурява нейната (на личността) цялостност и поддържа в равновесие комплекса, който включва три типа явления: а) физическите характеристики на организма (отделните части, функции и т.н.); б) менталните качества на личността (съзнанието, емоциите, възприятията, т.е. психиката в широк смисъл); в) външните предмети и явления, разглеждани дотолкова, доколкото въздействат върху менталните аспекти (впечатления, спомени, въображение и други психически категории, които отразяват опита, възникнал от общуването с околния свят).В сутрата “Самиюта-никая” е развита следната идея: обикновено се смята, че тялото се променя, а душата е постоянна, но ако се погледне по-внимателно на общоизвестните факти от опита, създава се съвсем друго впечатление. Тялото се променя сравнително бавно, то е в състояние да живее почти столетие, докато душата (психичното състояние на личността) се преобразява всеки миг. Къде е тогава постоянството? Именно наблюденията върху психиката на човешкото същество навеждат най-вече на мисълта за всеобща променливост и илюзорност.В будизма душата може да бъде дефинирана като безсмъртна единствено през призмата на теорията за прераждането, т.е. като преминаване на съвкупност от елементи (обединения на дхарми в скандха) от една инкарнация на човека в друга. Това, което в случая (с цялата му условност) наричаме “душа” (отричана като същност от будизма, който не признава и нейната вечност и неизменност), се проявява в серия от последователни съществувания, преселвайки се в различни тела на минерали, растения, животни, хора или висши същности. В зависимост от нравственото естество и качеството на земния живот “душата” може да постигне крайната цел на битието си – нирвана. “Портите на безсмъртието са отворени за всички същества, които имат уши – нека дойдат, видят и повярват” (“Маджхима Никая”, т. 1, с. 170). “Безсмъртието може да бъде постигнато единствено чрез постоянни добри дела, а съвършенството се постига само чрез състрадание и милосърдие”, казва Буда.Философията на будизма може да бъде наречена анализ на отделни елементи, встъпващи в съчетание при образуването на отделен индивидуален поток. Индивидуалният поток се изгражда и се подхранва от неизброимите проявления на човека на Земята, в други планове на Битието и в други светове. Асимилирайки и усвоявайки всички особености на всяко проявление, този поток нараства с нови възможности, видоизменя се, оставайки вечно самозадоволяващ се. Истинската индивидуалност, истинското безсмъртие се заключава в осъзнаването на своето истинно “аз”, съставено от безчислените съчетания на проявленията.Като общо правило хората се завръщат на земята дотогава, докато съзнанието им не надрасне земното равнище. Буда твърдял, че съществуват цели системи от светове с различни качества – висши и низши, и че техните обитатели в своето развитие напълно съответстват на световете, населявани от тях. Светът, в който трябва да се прояви даден човек, също както и качеството на самото превъплъщение, се решава от преобладаването в личността на положителни или отрицателни характеристики. Казано с други думи, това раждане ще бъде обусловено от действителното тежнение (привличане, наклонности) на индивида с определен знак за качество, или по-просто – от кармата му.Надеждата на будизма не е нито в този, нито в отвъдния свят, а е във вечния покой на нирвана. Буда подчертава, че съзнателността на егото е измама. Организираното битие, съзнателното съществуване, доколкото не е безкрайно, е неизбежно свързано с незнание и невежество, оттам – с греха, а оттам – със страданието. “Тогава забрави този глупав и дребнав копнеж по лично щастие”, съветва будизмът. “Тук този копнеж произлиза от невежеството и води към грешност, а тя от своя страна към страдание. Там условията на съществуване са еднакви и всяко ново прераждане ще те оставя невеж и ограничен. Нищо вечно не съществува. Самият Космос умира. Нищо не е винаги такова, каквото е, то се превръща в това, което е. Всичко, което виждаме и усещаме, физически и духовно ще изчезне като всичко останало. Остава само натрупаният резултат от всички наши постъпки, думи и мисли. Затова бъди чист, благороден и с бистра мисъл. Бъди буден, разруши всички свои заблуди и тръгни смело по Пътя, който ще те отведе далеч от неспокойните бурни вълни в безбрежното море на живота – Пътя към Радостта и Покоя на Нирвана, на мъдростта, добротата и спокойствието!”

Будизъм

                                                                                 (Вярвания)

Свещените писания на будизма включват т.нар. Палийски канон (Трипитака): 1) “Виная-питака” – правила, ръководещи начина на живот на будистките монаси и монахини; 2) “Сута-питака” – сборник с най-старите беседи и мисли на Буда; 3) “Абхидхарма-питака” – по-висше учение или философия (будистката теология). Последователите на Махаяна признават също: “Праджняпарамита сутри” – пътеводител към съвършената мъдрост; “Саддхармапундарика” – Лотос на Божествения закон; “Ланкаватара” – разкриване на учението в Ланка.Три основни елемента отличават будизма от останалите религии: признаване непостоянството на света; отсъствие на вечна (безсмъртна) душа и определяне на живота като страдание.
Целта на битието, неговото висше предназначение – нирвана, т.е. освобождаване от собственото “аз”, преодоляване на всякакви връзки със светското и като резултат от това “абсолютно освобождаване” от оковите на двойнствеността – всичко това се разглежда като единствено възможен резултат в процеса на общата изменчивост, който според будизма представлява основата на живота. Самата дума “Буда” не е име, а означава състояние на ума, достигнал най-високата точка на развитие. В буквален превод – “Позналият” или онзи, който обладава съвършено знание и мъдрост.В центъра на будизма, като фокус на учението и отправна точка за духовно-нравственото развитие и усъвършенстване на неговите последователи, стоят т.нар. Четири благородни истини на Буда. Известни са множество интерпретации на тези сентенции. Тук ще предложим своеобразна тяхна есенция, във възможно най-кратък и достъпен вид:1)    Животът е изпълнен със страдание.2)    За страданието има определена причина – човешките желания.3)    Страданието може да бъде прекратено.4)    Съществува определен път за прекратяване на страданието – т.нар. осморен (осмичен, осемстепенен) път.Реализацията в живота на този осемстепенен път довежда до пълно освобождение – нирвана. Пътят от своа страна включва: 1) правилни възгледи; 2) правилни мисли и цели; 3) правилни слова; 4) правилно поведение; 5) правилен начин на живот; 6) правилни усилия; 7) правилна памет и внимание; 8) правилно съсредоточаване, вглъбяване, размишление и покой.Страданието в будизма получава универсален характер, доколкото всичко в света е свързано със страдание. Главна цел на будизма е освобождаване от страданието, излизане от неговия кръговрат. Освобождението се постига не само с добродетелни заслуги, натрупвани през миналите прераждания, но и посредством съществуващата религиозна практика, осъществявана и през настоящия живот на вярващия. Основен метод за постигане на просветление във всички будистки школи е вече посоченият по-горе “среден път”, снемащ противопоставянето между абсолютното и феноменалното битие. Реализацията на средния път се осъществява най-вече посредством медитацията, която е и единственото средство за сливане на личността с космическото тяло на Буда или с космическото съзнание. В резултат от това времето и пространството се сливат и представата за тях изчезва. Важен аспект на будизма е взаимодействието на каноническата екзегетика с ритуалната практика, взаимоотношенията в сангхата (общината на будистките монаси; тук: в широк смисъл – общността от вярващите будисти) и извън нея. Централно място тук заема концепцията за религиозните заслуги. Тя се състои от три части: Буда – Дхарма – Сангха. “Заслуги” (пуния) се натрупват както чрез слушане на поучения и медитация, така и чрез спомняне: за присъствието на Буда в сангхата; за Учението на Буда; за правилния начин на живот в сангхата; за задължителния морален облик на членуващия в сангхата; за радостта от просветлението. Във всички тези заслуги присъстват морално-етическите принципи на любов, милосърдие и ненасилие (ахимса – ненасилие, непричиняване на болка и зло) към всичко живо.

В основата на будизма лежи утвърждаването на принципа за личността, неотделима от окръжаващата я реалност, и признаването на битието като своеобразен психологически процес, в който се оказва въвлечен и светът. Творческо начало, крайна причина на битието се явява психическата активност на човека, определяща както образуването на мирозданието, така и неговия разпад: това е волево решение на “аз”-а, разбиран като духовно-телесна цялост – не толкова философски субект, колкото практически действаща индивидуалност като нравствено-психологическа реалност. От неабсолютното значение за будизма на всичко съществуващо, което не се отнася към субекта, от отсъствието на стремеж у личността да промени действителността следва изводът, от една страна, за това, че Бог като висше Същество е иманентен (вътрешно присъщ) на човека и света, а, от друга – за това, че в будизма липсва необходимост от Бога като Творец, Спасител, Промислител, т.е. въобще като безусловно върховно Същество, трансцендентно спрямо тази общност. Поради изтъкнатото произтича също така и отсъствието в будизма на дуализма между Божественото и небожественото, между Бог и свят и т.н.В учението на Буда не се наблюдава отвлеченост, той никога не противопоставял на съществуващата реалност идеала за мистичен и трансцендентален живот. Не поощрявал стремящите се към отвлечено знание и не прилагащи на практика неговото етическо учение. Когато веднъж един от учениците му го запитал за началото на всички неща, Буда отговорил с т.нар. благородно мълчание. Смятал, че най-важната задача е в утвърждаването на действителността, която ни окръжава, т.е. разглеждането на обектите, както те съществуват около нас, и старанието да подобряваме средата, да съдействаме за еволюцията на всичко в света, а не да губим време за интелектуални спекулации.При трактовката на битието на отделната личност будизмът отстоява тезата за илюзорност на индивидуалното съществуване – личността е само илюзия. Отсъствието на автентична реалност на “аз”-а и света предизвиква “безпокойството” (или “вълнението”) на дхармите. Като следствие възниква отрицанието на съществуването както на материална, така и на духовна субстанция, в частност – отричане реалността на душата (в Хинаяна) и установяване на своеобразен абсолют – шунията (от санскрит – пустота), не подлежащ нито на разбиране, нито н (а обяснение (в Махаяна). Нравственият идеал на будизма е дефиниран като абсолютно непричиняване на вреда на всичко окръжаващо ни (ахимса), произтичащо от обща мекота, доброта и чувство за съвършена удовлетвореност. Страданието и освобождението са различни състояния на единното битие: страданието е състояние на проявеното битие, а освобождението – на непроявеното. Едното и другото, бидейки неразделни, представляват обаче психологическа реалност – в развитите форми на учението. Освобождението изпъква преди всичко като унищожаване на желанията, по-точно – погасяване на тяхната страстност. Буда търси освобождението от страданията не в социалните преобразувания и не в борбата със силите на природата, а в нравственото усъвършенстване, което се постига чрез потъване в нирвана.

Будизъм

                     (Произход и същност)

Будизмът е най-древната от съвременните световни религии (наред с християнството и исляма). Съществуват различни версии относно датировката на жизнения път на неговия основател – Сидхарта Гаутама Шакиямуни, наречен Буда (от санскрит – “просветлен”, “пробуден”). Будистката традиция обикновено приема за година на раждането му ок. 560 г.пр.Хр., а на смъртта му – ок. 480 г.пр.Хр. Понастоящем броят на последователите на тази религия в световен мащаб надхвърля 300 млн. души. Според някои източници тази цифра е значително по-висока – ок. 500 млн. В нашата епоха будизмът е разпространен в страните от Централна, Южна, Югоизточна Азия и Далечния Изток: Япония, Китай, Непал, Миянмар (Бирма), Тибет (под формата на ламаизъм) и други. В наши дни будизмът играе важна обществено-политическа и културна роля в страните на Индокитайския полуостров. В Миянмар (Бирма), Камбоджа и Тайланд той е официална държавна религия. В Япония будизмът се дели на множество секти, като се преплита с местния шинтоизъм. Не по-малко е влиянието на будизма в Китай, Корея и Монголия. В последните десетилетия особена популярност в САЩ и Западна Европа получи направлението дзен (чан) будизъм. През 1950 г. в Коломбо (столицата на Шри Ланка) е създадено “Световно братство на будистите”, обединяващо многобройните будистки центрове по света. Изпълнителният комитет на това движение се намира в столицата на Тайланд – Бангкок. В нашата съвременност се наблюдава тенденция към сближаване на различните будистки направления и школи.
Все още не затихват споровете за това, как да бъде дефиниран будизмът като учение. Едни изследователи го определят като вид философия, други – като религиозна схоластика. Първите утвърждават, че съществуващата религиозна практика не съответства на истинския смисъл на учението, оставащ непостигнат от вярващите будисти. Вторите обосновават единството на догматика и обредност в будизма. Най-разпространено е разбирането за будизма като религиозно-философска концепция, представляваща система от елементи, свързани в единна структура. Самите будисти отдават предпочитание на определението “учение” пред това за “религия”. Като космология будизмът е йерархична система от светове, обединяваща Вселената в сложно многоединство. В психологически аспект той е теория за интегративните равнища на съзнанието. Като митология будизмът представлява съвкупност на персонифицираните еманации (проявления) на безначалния космически принцип. Като сотириология е учение за спасението. Характерна особеност на будизма е неговата етико-практическа насоченост. Още от самото си възникване будизмът се обявява против специалното значение на външните форми в религиозния живот и преди всичко – на ритуалността, както и срещу абстрактно-догматическите изисквания, свойствени, в частност, за брахманистко-ведическата традиция. В качеството на централен той издига проблема за битието на личността.
Будист             Будисткият мироглед по принцип е монистки – той отрича съществуването на един личен Бог и Творец. Според будизма светът функционира чрез природните сили и закони, а не поради Божествена заповед. В будизма липсва и понятие за грях спрямо по-висше същество. Будизмът не е построен около поклонението към една личност, била тя бог или човек. Буда не е бог, нито пък изпратен от Бога посредник. Той не е спасител на другите хора. Много по-важно от личността на Буда е неговото учение – дхарма. Будизмът по принцип не използва термини като “субстанция” или “Аз”-концепция (концепция за “Аз”-а), абсолютно битие на Бога и духовно (спиритуално) битие на душата. Още с появата си през V в.пр.Хр. будизмът последователно и безкомпромисно отрича идеята за възникване на Вселената като резултат от дейността на Бог-Творец. Учението за отрицанието на Бога-Творец (ниришара-вада) се заключава в това, че светът не е създаден от никого и е “дукха” – страдание и неудовлетвореност. Вярващият няма основание да се надява на Божествена помощ или на блаженство след смъртта, понеже у самия човек се крие това, което предизвиква страданието, и онова, което може да го прекрати. Буда съветва: “Не търсете опора в нищо освен в самите себе си.”
 В будизма вниманието бива пренесено от света на явленията към вътрешния свят на човека. Външната действителност се разглежда като функция на психическите процеси, проектиращи в съзнанието представата за безкрайния кръговрат (човек-сансара, цикличната последователност от състояния на съществуване, колелото на раждане, смърт, ново раждане и т.н.). Идеята на Буда за спасението получава философско обосноваване в учението за света и човешката личност като поток от сменящи се един друг елементи на материята и съзнанието – дхарми. Според това учение пътят към спасение се състои в потискане на “безпокойството” на дхармите. Понятието “дхарма” се схваща като изначален космически принцип, формиращ феноменалния свят (потока на съзнанието). Битието на света и животът на отделната личност се намират в постоянен кръговрат, причината за което е в “невежеството” (“незнанието”). Дейностната проява на това “невежество” е кармата – творческа сила, ръководеща мирозданието и раждаща необратимостта на причинно-следствения ход, подлагащ всичко на стареене, смърт, повторно раждане и т.н. до безкрайност. Кармичният закон нееднократно е обясняван от Буда: “Всички живи същества имат своя собствена карма, тя е тяхното наследство, пораждането им, убежището им. Тя определя и съответствието им в обществото.” Кармата включва миналите и сегашните деяния. От една страна, хората са резултат от това, което са били преди това, и се превръщат в онова, което са сега. От друга страна, те не са напълно резултат от това, което са били, и не са абсолютен резултат от онова, което са сега.
Будизмът притежава две основни направления (традиции): Хинаяна (“Малка колесница”, Тхеравада) и Махаяна (“Голяма колесница”). Водещите им идеи са положени в основата на исторически по-късно формиралите се направления и школи. Хинаяна (Тхеравада будизъм) стои близо до първоизвора на учението. Проповядва, че единственият път към спасението минава през строга дисциплина и изисква много лични усилия. Хинаяна приема Буда за историческо лице и, придържайки се строго към канона, утвърждава вяра само в индивидуалното спасение на адепта, който разчита за това само на собствените си сили. Махаяна е по-късна традиция. Учи, че всички хора могат да постигнат спасение. Приема канона като повод за размишление и разглежда Буда като божество в неговото триединство, което периодично посещава Земята с цел спасението на живите същества. Будизмът “Махаяна” включва института “бодхисатва” – човешко същество с изключително напреднала духовна еволюция, което постига състоянието “буда” (просветление), когато помогне на всички хора да тръгнат по пътя на спасението. Всички форми на будизма се основават на вяра в прераждането (реинкарнация), в отрицание на феноменалния свят (света на явленията), който е в основата на страданието, в космологични представи за трансформирането на личността, подобряване на индивидуалната карма и постигане на просветление. До просветлението се стига чрез “средния път”, отхвърлящ както вечния живот, така и вечната смърт. Различия в интерпретацията на “средния път” обуславят появата на секти в будизма. В Хинаяна за вярващия “средният път” означава постепенно натрупване на заслуги, в амидаизма (течение на Махаяна, включително всички школи в Япония и Китай) – вяра в състрадателността на Буда, в дзен (чан) – методи на обучение в психотренинг и медитация, в тибетския будизъм (ламаизма) – натрупване на заслуги и следване учението на “живия бог”. Нирвана е състояние, при което се прекратява веригата от прераждания, обладаване на висше, трансцендентно съществуване на духовното битие. Това е върховно състояние на съзнанието изобщо, крайна цел на човешките стремежи, идеал в морално-етически смисъл. На санскритски език понятието означава “изгасване”, “затихване”, “устойчив ум”.



четвъртък, 20 февруари 2014 г.

Щрихи от духовната еволюция на черните адепти



                 Духовната еволюция на Вселената като цяло се контролира и направлява от институция, условно назовавана в Божественото учение като “Велико Всемирно братство” или “Всемирна Космическа ложа”. Тази върховна вселенска институция има за свой Глава Христос – като Космически Принцип, или по-точно – Христовия Дух. Великото Всемирно братство притежава два основни клона на проявление – Бялото братство (Бялата ложа) и Черното братство (Черната ложа). Първият клон е център на дясното посвещение и работи в Космоса с методите на Доброто. Вторият клон – Черната ложа, е център на лявото посвещение и си служи с методите на злото. В християнската Библия тя е наречена “князът на този свят”. Космическата ложа направлява всичко, което става по слънцата и планетите – както в отделните галактики и сродни звездни образувания, така и в Единната Космическа реалност като цяло.

сряда, 19 февруари 2014 г.

Божията същност


                Човешкият стремеж да разгадае неизповедимата Божия същност е вечен и неизменен. Той съпътства земната общност на разума от самото ú зараждане, от зората на нейния порив да се докосне до истините за света, до законите на видимото и невидимо Битие. 

Не си правим каквито и да било илюзии, че сме в състояние да обхванем Необятното – Божията Същност – със средствата на човешкия категориален мисловен апарат. Тази задача е непосилна откак свят светува и ще остане такава до “свършека на света”. Божията Същност, има безброй много възможни гледни точки. Всяка от тях предлага различен ракурс и ъгъл на изследователския процес, различни перспективи на обобщението, различна изходна база за постигане на Истината. Надяваме се, че разсъжденията, които предлагаме тук (без дори и намек за пълнота или изчерпателност), ще допълнят в някаква степен известното вече познание в разглежданата сфера и биха могли да породят импулс за по-нататъшен анализ и проникновение. И така, според нас Божията Същност би могла да бъде изразена чрез формулата: 

БОГ = Абсолютно Съвършенство + Неизменност + Вечно Развитие

в диалектическо Единство = Единство на противоположности)

петък, 14 февруари 2014 г.

От къде идваме?


Космическите йерархии


1. Принципът на йерархичност във Вселената:


Един от водещите по важност космически принципи, чието действие се проявява на всички равнища във Вселената, е принципът на йерархичност. Неговото съдържание би могло да бъде формулирано по следния начин:



Всички същества във Вселената, без изключение, се намират на различно равнище на духовно развитие, на различно стъпало по стълбата на духовната еволюция.
Принципът на йерархичност произтича от Всемирното развитие. Понеже монадите започват своята еволюция от различна изходна позиция (като възходящи и низходящи същества), както и в различен космически момент, и тъй като всяка монада се развива с различна, специфична само за нея скорост (темпо), то оттук се обуславя логичното разслояване на съществата върху отделните стъпала на вселенската стълбица на еволюцията.

сряда, 12 февруари 2014 г.

Мястото на окултното ученичество в еволюцията на човешкото същество


(Размисъл върху беседата „Пътят на ученика”дадени от Учителя Петър Дънов/Беинса Дуно на „Изгрева” в София през лятото на 1927 г.)
  
         Окултното ученичество е заключителният етап от еволюцията на човешкия дух в земния стадий от неговото вечно развитие през измеренията и световете на Битието. Под земен стадий тук разбираме борбата на духа с материята, нейното овладяване, завоюването на света на формите и постепенното разчупване на веригите на материалното под могъщото влияние на импулса за завръщане към Първопричината – Бога. Следователно ученичеството в този смисъл е извънредно важна част от еволюционния път на духа през времето след преодоляването на инволюционната мотивация в неговата изява през поредицата от въплъщения в земен план.

понеделник, 3 февруари 2014 г.

Еволюция на ума

Елохим Хахарец

Все по-често напоследък се говори за състоянието на пробуждане и просветление, което е необходимо, за да може човечеството да постигне своето спасение.
За какво спасение става въпрос? За духовно спасение, за духовното оцеляване на човека, защото като физическо проявление, човекът е просто едно същество с определена физиология и толкова. Не че не е важно неговият организъм да се развива променяйки своите потребности и възможности! Но човешкият организъм не може да претърпи никаква промяна, ако духовният напредък отсъства от човешкият живот.
С тази лекция Аз искам да посоча едно недоразумение, което е наслагвано в човешкото съзнание с години, дори е по-правилно да кажа с хилядолетия. Става дума за възможната работа на и със човешкият ум, за да бъдат достигнати по-високи нива на съзнание, които могат да гарантират духовен напредък. Обикновено се говори за ограничаване на намесата на ума, за създаване на опитности за неговото изключване при все, че той остава активен, призовава се и за постигане на състояние при което умът изчезва. Макар, че за тези знания и медитативни практики, хората се позовават на такива имена като Буда и Христос, това е неправилно

Как ни влияят планетите

     

Днес планетите се разглеждат като символи, но в бъдеще човек ще достигне високо развитие.Той ще проникне в тяхната същина, ще разбере какви тайни се крият в тях.Планетите са живи , разумни същества, с които човек е непосредствено свързан, но не знае това, нито пък има познание за съществата, населяващи тези планети.
Всички планети са трансформатори на Божествената енергияв различните организми. Всички планети са населени с разумни същества.

Постът

        Постенето, това е начин за обновление на човешкия организъм. Във вас не трябва да влиза туй тщеславие, да се надминавате кой повече дни да пости. Не е това идеята. Главната идея в поста е да събужда скритата сила в клетките и да обнови организма. Но трябва да работим по-разумно. В поста се върви последователно. Има известни закони, които трябва да се спазват. Ако ти си определиш пост, без да знаеш защо ти е, той не е полезен. И после, трябва да се спазва времето, трябва да се спазват и дните, когато ще се пости, а вие нищо не спазвате. Ако започнете вашия пост в понеделник, ще имате един резултат, ако го започнете във вторник, ще имате друг резултат, ако е в сряда, четвъртък, петък, събота, неделя — различни резултати. Тънкости има в поста. Ученикът, който учи една наука, трябва да бъде внимателен. Има закони, които по възможност трябва абсолютно да се спазват, за да дадат добри резултати. Нали по тия резултати трябва да дадем на външния свят образ, да видят в какво се състои нашето учение? Ако ние не спазим правилата, ще имаме криви опити и външните хора ще кажат: Ето докъде стигнаха! Пък ако искате да покажете геройство, най-силните които са, може да ви подложим на 15–20–30–35–40-дневен пост. Тогава ще изберем помежду вас някой ученик и ще му кажем: Ти еди-къде си, еди-как си ще издържиш поста си, 40 дни няма да те има между другите. Изпит е това! Тия между вас, които ще могат да издържат такъв изпит, са само двама, трима, четирима, пет, шест до седем. Ако има такива седем души герои в България, много работа може да свършат. В Библията се говори за пророк Илия, който постил 40 дена, за да се магнетизира. В поста не трябва да се плашиш.              
          Постът, това е едно средство да се махне страхът, да се контролира стомашната система, да се контролира кръвообращението и мозъкът. После, при поста трябва всякога да сте много буден, да сте нащрек, защото тогава човек става много чувствителен, привлича известни динамически сили от Природата и трябва да знае как да се справя с тях. В противен случай ще си създадете неприятност. С тази забележка аз предупреждавам учениците. Желанието ви да постите е добро, аз го уважавам, но ще бъдете много умни. 
Петър Дънов

Постите в Православната църква


Християните от православното вероизповедание, както и римо-католиците, възприемат поста като период от време, през който те подлагат на лишения тялото си, за да пречистят и възвисят душата си. Православната църква, в частност, е установила през църковната година (която започва на 1 септември) четири поста. Тяхната хронология е следната:
1) Коледен пост: четиридесетдневен – от 15 ноември до 24 декември вкл.;
2) Великденски или Велик пост: трае седем седмици; нарича се още “Велика четиридесетница” и предхожда най-големия християнски празник – Възкресение Христово (Великден), който е подвижен и чиято дата се променя всяка година в зависимост от лунния календар;
3) Петрови пости: обикновено са двуседмични – преди празника на апостолите Петър и Павел, който е неподвижен и се чества на 29 юни;
4) Богородични пости: също двуседмични – преди празника Успение Богородично (15 август).
Освен посочените четири постни периода Православната църква е определила и някои специални дни в рамките на църковната година, в които е нужно спазването на пост (например празникът Кръстовден, 14 септември).
Всеки един от четирите поста бива предшестван от т.нар. “Заговезни” – ден, в който православните християни приемат за последен път преди постите блажна храна. Християнската Църква в лицето на православното вероизповедание утвърждава принципа, че пречистването на тялото от месни и (в някои случаи) млечни храни е само предпоставка за изпълнението на истинското предназначение на поста. А то е усъвършенстването духовната природа на човека, нейното доближаване до Първоизточника на живота – Бога, и натрупването на нетленно богатство, което “нито молец го яде, нито ръжда го хваща”. В този смисъл християнският пост – като пречистване и на тялото, и на душата – се явява подготовка за подновяване завета на християните с Господ Иисус Христос чрез тайнството Причащение (Евхаристия).
Всеки истински духовен път започва от пречистването. От гледна точка на законите в невидимия свят пълното телесно и духовно пречистване е условие за неповторимата среща с Духа. Тоест срещата с Бога вътре в самите нас (ср.Лука 17:21), с Бога, Който обитава човешкото сърце.

събота, 1 февруари 2014 г.

Седемте смъртни гряха


Съществуват седем гряха, наречени „смъртни”.
Що е грях? – Нарушаване на някой от законите, които Бог е вложил в света, нарушаване на Неговата воля.
             Защо „смъртен”? – Понеже е непростим. И най-искрената изповед не би го отменила. Той води до духовна смърт. Физическата смърт е поправима, ала духовната – не. Тя те заличава от Книгата на живота.
       Кои са те? – Завист, гняв, надменност, похот, леност, лакомия, скъперничество.
            Нека ги разгледаме поотделно:

         1. Завист:
           Да завиждаш, означава, че не си доволен от това, което Бог ти е предоставил в земния живот. Привлича те чуждото – това, което нямаш. Не си даваш сметка, че щом го нямаш, значи не си го заслужил.
            Завистта изсушава духовните ти сили и поражда омраза към обекта, който я е породил. Завистта е нарушение спрямо Божия закон на Правдата и справедливостта.

        2. Гняв:
           Да се гневиш, означава, че не приемаш това, което ти се случва. Това е съпротива и отрицание спрямо Божия план за теб. Гневът е признак на слабост и непригодност, на липса на вътрешен мир. Свидетелства, че не си склонен да учиш житейските ти уроци във вида, в който Провидението ти ги предлага.
           Гневът замърсява аурата ти и осквернява душата ти. Негативните му вибрации засягат и други живи същества. Гневът е нарушение на Божия закон на Мъдростта.

      3. Надменност:
            Да си надменен, означава, че се надценяваш и същевременно подценяваш останалите. Надменността е признак на раздуто его, на неправилна самооценка, на опасна тенденция да виждаш изопачен образ на действителността.
           Надменността те прави чужд за душите на другите, отблъсква ги от теб. Ти сам копаеш ямата на своята изолация и мъчителна самота. Надменността е нарушение на Божия закон на Истината.

    4. Похот:
            Да си похотлив, означава, че си застинал в най-низшето измерение на Любовта – плътското желание. Угаждаш на щенията на тялото и оскверняваш душата си. Обиждаш висшето начало у себе си и у обектите на твоя сексуален стремеж. Наливаш вода в мелницата на тъмните сили, на безброй развъплътени същности, които те дебнат, за да се нахранят от енергията, която прахосваш за нищо.
           Похотливостта те свежда до положението на роб на своята невъздържаност. Тя е грубо потъпкване на Божия закон на Любовта.

    5. Леност:
             Казват, че тя е майка на всички пороци. И е така. Леността е злоупотреба с потенциала – физически, емоционален, умствен и душевен, който Творецът ти е отредил, за да го използваш разумно в земния живот. Леността е мощна противодействаща сила по твоя еволюционен път. Тя отслабва волята, разплува тялото, размива ума и разнищва фината тъкан на душата.
             Леността е нарушение на Божия закон на Добродетелта.

     6. Лакомия:
            Лакомията или алчността е проява на твоето низше „аз”, което не се задоволява с наличното, а винаги ламти за нещо повече. Води до пресищане и загубване на човешкия облик. Лакомията е злоупотреба със справедливото разпределение на благата. Непрестанният стремеж към нещо повече, към още и още притежания, към излишък от придобивки унищожава усещането ти за реалността и те въвежда в лабиринта на неутолимия глад на сетивата.
            Лакомията е нарушение на Божия закон на Правдата и справедливостта.

    7. Скъперничество:
             Скъперникът лишава и себе си, и околните от блага, които би трябвало да бъдат разпределени равномерно и справедливо между всички нуждаещи се. Той ги натрупва със смътната перспектива да ги използва някога, в неизвестен момент от бъдещето. Трупа ги, не защото са му нужни, а заради самата патологична потребност да го прави. Скъперникът е ракова клетка в организма на обществото. Ако броят на тези клетки се разрасне неуправляемо, общественият организъм ще загине в страшни мъки.
            Скъперничеството е нарушение на Божиите закони на Правдата и Любовта.



Ислям


Ислямът е най-младата от трите съвременни световни религии. Възникнал е през VII в. в Арабия през периода на преминаването на арабските народностни групи от първобитно-общинен строй към класово общество, в навечерието на обединяването им във феодално-теократичната държава Арабски халифат. Ислямът (от арабски език – islam: покорност), или мюсюлманството, е разпространен главно в страните от Близкия и Среден Изток, в Северна Африка, Югоизточна Азия, както и сред някои републики от бившия Съветски съюз – в Средна Азия, Северен Кавказ, Закавказието, Татария и Башкирия. Броят на последователите на исляма в нашата съвременност вече надхвърля 1 млрд. души (според някои сведения – над 1 млрд. и 200 млн.). Броят им продължава да нараства.
Ислямът е монотеистично религиозно учение, чийто създател е Мохамед ибн Абдуллах (ок. 570-632 г.). По негово име религията се нарича още и мохамеданство. Мохамед, известен като търговец, проповедник и държавник, бива почитан от своите последователи като Божий пратеник и последен пророк. Неговото бягство от родния му град Мека в Медина през 622 г. (хиджра) се смята за начало на мюсюлманското летоброене. Според мюсюлманите раждането на Мохамед било предсказано от Иса (Иисус) – Коран 62:66. Той останал рано сирак, занимавал се с пастирство, керванджийство и търговия, което засилило интереса му към вярванията на юдеи, християни и ханифи (съвременници на пророка, последователи на вярата на Ибрахим/Авраам/, постепенно разграничени от Мохамед от юдеите и християните). Към 595 г. се оженил за богатата търговка Хадиджа, която му оказала решаваща подкрепа при последвалите го изпитания. От брака им се раждат двама сина, починали в ранна възраст, и четири дъщери: Зайнаб, Рукая, Ум Кулсум и Фатима. Ок. 610 г. той започва да проповядва вярата в Аллах. Призовава съгражданите си да заживеят по новому, като се подчиняват на посланията, дадени от Бога чрез Мохамед. Тези, които го последват, ще бъдат спасени, а невярващите ги очакват адските мъки в скорошния Съден ден. Около него скоро се оформя група от привърженици, но новата общност е подложена на гонение, като една част от тях са принудени да емигрират в християнска Абисиния (ок. 615 г.). Смъртта на Хадиджа и на чичо му Абу Талиб оставят Мохамед без закрила и го подтикват заедно с група последователи да се преселят в Медина (622 г. – хиджра). Оттук той повежда война срещу върхушката на Мека. Постепенно се оформя общността на т.нар. “правоверни” със своя организация и морал, регламентирани от Божието откровение, съобщавано, тълкувано и прилагано от пророка. През 630 г. той и привържениците му завладяват Мека, почти без да срещнат съпротива. Мохамед разрушава езическите идоли в и около Кааба и я утвърждава като главно мюсюлманско светилище. Очертава се политическата ос Медина – Мека, която под неговото духовно ръководство надделява в Арабия, привличайки номадските племена. През 632 г. той извършва т.нар. прощално поклонение в Мека, при което утвърждава новите ритуали (хаджж – поклонението на мюсюлманите в светите им места) и отправя редица морално-етически наставления. След завръщането си в Медина заболява и умира – според преданието на 08.06.632 г. Живял скромно и оставил незначително лично имущество.
Понастоящем привържениците на исляма преобладават в 36 държави на три континента и тяхната религия разширява обсега си най-бързо в сравнение с останалите световни религии – християнството и будизма.
Със своята поява, оформяне и начално развитие ислямът възприема основните идейни черти и обредност от юдаизма и християнството, съчетавайки ги с арабските вярвания и традиции. Свещена книга за мюсюлманите е Коранът (четиво, писание; от арабската дума “кара’а” – чета). Мохамеданите вярват, че Коранът е Слово Божие, открито на етапи от архангел Джабраил (Гавриил) на Мохамед през месец Рамадан (Рамазан). Всички или почти всички откровения на Мохамед вероятно са били записани от неговите секретари, докато е бил жив, понеже самият той бил неграмотен. Непосредствено след смъртта му са били събрани и така е съставен Коранът. 
Главните религиозни течения в исляма са:
сунити (ок. 90% от всички мюсюлмани по света) – обхващат четирите ортодоксални школи на ислямското мислене; според тях никой не може да бъде последовател на Мохамед в качествата му на пророк и проводник на Божия глас; този последовател може да бъде само пазител на пророческото наследство, отговорен за управлението на общността от вярващи (умма), и се нарича халиф;
шиити (по-голямата част от останалите 10% вярващи мюсюлмани) – последователи на Али, братовчед и зет на Мохамед; вярват в 12-те имама, непогрешими тълкуватели на Корана и предводители на мюсюлманите към рая;
суфии – ислямските мистици;
исмаилитиуахабити и хариджити.
Най-важното понятие в исляма и център на учението му е шариа – ислямският закон. В религиозното си приложение понятието означава цялостния житейски път, предписан от Бога (Аллах – от арабски език: Богът, т.е. единственият Бог). Докато мюсюлманската теология определя всичко, в което човек трябва да вярва, законът предписва всичко, което той следва да прави – всяка подробност от живота. Шариа е “науката за всички неща – човешките и Божествените” и разделя всички действия на: такива, които са задължителни или наложени; такива, които са похвални или препоръчани; такива, които са позволени или безразлични пред закона; такива, които не са препоръчителни или презрени; и такива, които са забранени.
 Към теоретическия фундамент на исляма е прибавено и учението за предводителството-наместничество (имамат-халифат), смятано за осветено от Бога върховенство над общността на правоверните в името на нейния триумф. 

БЕГЛИКТАШ









СТОУНХЕНДЖ








Юдаизъм, Кабала

Юдаизъм

(Празници)


Юдейската богослужебна година се състои от редица празници и пости. Ето по-важните от тях:
Нова година е първият по-голям празник в юдейската година и се пада през септември или октомври. Този празник припомня за сътворението на света и за Божия съд над него. На този ден в синагогата се свири с рог, който призовава за обръщане към Бога. Следващият период от 10 дни е посветен на покаяние.
Умилостивение (Йом Кипур) се смята за най-святия празник в юдейския календар. С него завършва времето за покаяние, което следва Нова година. Този ден се отличава с молитва, пости и публична изповед на греховете. Според традицията това е бил денят, в който първосвещеникът в старозаветните времена е принасял жертва за целия народ и е влизал в Светая Светих на храма или първоначално на скинията. Днес не се принасят жертви в храма, а умилостивението бива търсено единствено чрез покаяние. Благочестивият юдеин пости 24 часа, прекарва целия ден в синагогата и носи бяла дреха като символ на чистотата и на гроба. В края на деня той се смята за духовно новороден.
Празникът Разпъване на шатри (Сукот) следва след деня на умилостивението и трае една седмица. Той е един от трите празника на жътвата (наред с Пасха и Петдесетница). На този празник юдеите си припомнят как Бог ги е снабдявал с всичко необходимо по време на четиридесетгодишното скитане в пустинята. Те строят простички колиби в градините си или при синагогата и в тях приемат храната си и дори понякога спят.
Празникът на Закона (Симхат Тора) следва след празника Разпъване на шатри. В течение на годината в синагогата се прочита целият Закон, петте Мойсееви книги. На този ден се приключва четенето на последната глава от Второзаконие и отново се започва с първите стихове от Битие. Това е радостен празник, на който свитъците на Закона се носят с песни и танци из синагогата.
Празникът на светлините (Канука) съвпада с времето на християнската Коледа. Той е възпоменание за победата на юдеина Макавей над сирийците и повторното освещаване на храма в Йерусалим през 164 г.пр.Хр. Празникът продължава 8 дни, на всеки от които се запалва по една свещ, така че на края горят вече осем.
Пурим. Този празник се отбелязва през февруари или март и припомня за историята на Естир. Пурим означава “жребий” и се отнася до жребия, който Аман е хвърлил, за да реши в кой ден да унищожи всички евреи в персийското царство. В синагогата се чете книгата Естир и колкото пъти се чуе името “Аман”, юдеите шумят и тропат с крака. Пурим се празнува и в къщи, като се канят гости и се носи специално облекло.
Пасхата е най-известният юдейски празник. Той приблизително съвпада с християнското Възкресение Христово и припомня освобождението на народа на Израел от робството в Египет. Празнува се в къщи, като на трапезата се поднасят специални ястия, съхранени от древната традиция. Пеят се песни и се разказва историята на освобождението. Най-малкото дете трябва да попита: “Защо тази нощ е по-различна от всички останали нощи?”, а бащата трябва да разкаже всички събития според книгата Изход. Едно място на масата се оставя свободно и една чаша в повече се оставя за пророка Илия, който се очаква като предвестник на месианската ера. Всякакъв квас се изхвърля от къщата. Вместо обикновен хляб се яде безквасен и затова празникът Пасха е известен още и като “Празник на безквасните хлябове”. След Пасхата следва седемдневен период на траур, който е свързан с неуспеха на юдейското въстание срещу римските окупатори през II в.сл.Хр. и с множеството жертви от чумата по същото време.
Петдесетница се празнува 50 дни след втория ден на Пасхата и припомня за Закона, който Бог дава на Мойсей на Синайската планина. В синагогата биват прочетени Десетте Божии заповеди, а някои юдеи остават будни през цялата нощ, за да пеят за Божия закон. Петдесетница е още и празникът на първите плодове. Затова синагогата се украсява празнично с цветя и се ядат млечни ястия.
Траурен ден (Тишабав). На този ден (деветият поред от деветия еврейски месец Ав, пада се през юли или август) юдеите си припомнят разрушаването на Йерусалимския храм от римляните през 70 г.сл.Хр. Някои свързват същия ден с разрушаването на първия храм от Навуходоносор през 586 г.пр.Хр. Това е ден на траур и пост и всякаква украса се сваля от синагогата.

Юдаизъм


          Юдаизмът е монотеистична религия, непосредствен предшественик на християнството. Той е най-старата от трите големи монотеистични религии и лежи в основата както на християнството, така и на исляма. Нещо повече, известно е, че след своето възникване в първоначалния период на световната си мисия християнството е било възприемано като секта в рамките на юдаизма. По своята същност, съдържание и предназначение юдаизмът е религиозното учение на еврейския народ – традиционно и за старозаветните израилтяни, и за съвременната, модерна държава Израел (възстановена през 1948 г. със специално решение на ООН от предишната 1947 г., непосредствено след създаването на световната организация), извоювала своята национална независимост благодарение на ционисткото движение. Източници на еврейското вероучение са преди всичко Старият Завет и Талмудът (сложна схоластична система от правила, предписания и коментари, тълкуващи старозаветните книги). Основно внимание измежду цялата старозаветна книжнина бива отделяно на Мойсеевото Петокнижие, еврейската Тора (от иврит – закон). Баща или родоначалник на богоизбрания израилски народ е Авраам, чието потомство поставя началото на три велики религиозни движения и учения – юдаизма, християнството и исляма. В същност мисията на израилтяните като носители и разпространители на идеята за еднобожието започва от момента, когато по Божия заповед Авраам напуска родния си град Ур Халдейски и се преселва в Ханаан. Тогава Бог му обещава, че ще го направи отец на много народи и ще го издигне за благословение на всички земни племена. От потомството на Авраам произлиза еврейският народ. Когато няколко века по-късно Йахве ги извежда от египетското робство, Той им съобщава, че те са избраният от Него народ, който ще играе специална роля сред останалите народи.Опори на юдейската религия и нейни главни догматически положения са:-          Вярата в единия Бог Йахве (именно тази вяра определя юдаизма като монотеистическа религия – монотеизъм=еднобожие). Бог е Творецът и Владетелят на света. Той е невидим и вечен. Той вижда всичко и знае всичко. Открил е Своя закон (Тора) на юдейския народ и го е избрал за светлина и пример на цялото човечество.-          Очакването на Месия ( Божий Помазаник и Спасител). Той ще спаси Своя народ от всички неволи и страдания и ще го възвиси на заслужената от него висота. Евреите, след като не разпознаха в лицето на Иисус от Назарет дългоочаквания и лелеян Месия, продължават да Го очакват и до днес.-          Убеждението в богоизбраността на еврейския народ. В нашата съвременност юдаизмът е държавна религия на Израел, възстановен юридически и в граници, определени от великите сили след II св.война. Понастоящем евреите живеят разпръснати по целия свят – следствие още от погрома, с който завършва тяхното въстание против римската власт през 70 г.сл.Хр., потушено жестоко и безкомпромисно от Тит. В духовно-нравствен план изгнанието им е следствие именно от неприемането на Богочовека Иисус за Месия и разпъването Му на Голготския кръст. В мисленето и вярванията на последователите на юдаизма “светата земя” или “Обетованата земя” Ханаан (Палестина) и особено “свещеният град” Йерусалим винаги са заемали изключително важно място. В наше време Йерусалим е свещен град за три мощни световни религии: християнството, исляма и юдаизма.Юдаизмът разглежда Бога като абсолютно трансцендентен спрямо сътворения от Него свят. Той, обаче, е в състояние, прекъсвайки континуитета (причинно-следствената връзка) на събитията, чрез допълнителни творчески актове пряко да управлява и контролира сътвореното Битие на всички възможни равнища. Йахве притежава Съзнание и Воля; Той действа в съответствие със Своя Промисъл, със Своите планове. Той е Творец и Свръхличност. Неговите 10 заповеди, дадени на Мойсей на планината Синай (Изх. 20 гл.) – т.нар. Декалог, – са задължителни за всички. Бог – Всевишният и Всемогъщият, владее и ръководи и царството на човеците. Това е и основната причина през цялата старозаветна епоха юдейското общество и държавност да носят подчертано теократичен характер (висш Суверен на обществото и държавността е именно Бог – Йахве). Молитвеният дом на юдаизма се нарича синагога – храм на Йахве.

Юдаизмът няма ясно формулирана изповед на вярата. Същественото в тази насока е концентрирано в т.нар. “шема” (от евр. – “слушай”): “Слушай, Израилю, господ, нашият Бог, е един Господ. Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум. И тези думи, които ти заповядвам, да са написани на сърцето ти.” Вярващият юдеин се стреми да обича Бога с цялото си сърце и тази любов се изразява в практическо послушание спрямо Божия закон във всекидневния живот. Оттам “Законът” заема извънредно важно място в живота на евреите. Законът се намира в първите пет книги на Библията – Петокнижието на Мойсей (Тора). Те разказват за откровението, което Бог дава на Мойсей преди около 3500 години. Законът обхваща 613 заповеди и напътствия, които регулират всичко – като се започне от ежедневието, през гражданското право и се стигне до личната хигиена и употребата на определени храни. Различните съществуващи по света юдейски общности в различна степен буквално спазват тези заповеди в условията на модерната цивилизация, в началото на ХХI в. и третото хилядолетие.Решаващо значение за запазването и развитието на юдаизма има синагогата. Най-важният елемент в храма на юдейската религия е ковчежето, което е насочено географски към Йерусалим. В него се съдържат свитъците със закона, които биват прочитани тържествено на богослужението в събота (свещения ден на юдеите). В центъра на синагогата има амвон, от който се ръководи събранието и се прочита законът. Събранията обикновено се ръководят от кантор, а задълженията на равина са да поучава събранието във вярата и да изяснява въпроси от юдейския закон. Той може да се нарича равин, едва когато достигне висока степен на образование в юдейския закон. Богослуженията се водят по реда на еврейския сборник с молитви (сидур). Посетителите в храма обикновено покриват главите си като израз на уважение към Бога.В юдаизма различаваме два аспекта на Закона (Тора) – Писаният закон, от една страна, и Устният закон, от друга страна. И двата произлизат от Мойсей като основоположник на еврейската религия. На иврит Библията или Старият Завет се нарича Танах (абревиатура от началните букви на трите съставящи я части: Тора /Петокнижието/, Невиим /Пророците/ и Кетувим /Писанията или Житиеписци/).Писаният закон е представен съвсем точно в Тора, първата част от Танах, тази “Книга на Обединението”, която представлява самият договор (от евр. берит), свързващ Бога с Неговия народ. Двете останали части (Пророците и Писанията) също произлизат от Свещеното Писание, но нямат същото “значение”, въпреки че те се ползват с целия авторитет на Тора като “Книга на Завета”.Устният закон е това устно тълкувание, което съществува едновременно с писания текст (Тора). Поради Божествения си произход, като даден на Мойсей, той се ползва с толкова висок авторитет, че без него не би могъл да бъде разбран точно писаният текст. Този Устен закон, който в началото не бил предназначен да бъде изложен на хартия, впоследствие бил записан поради изобилието от исторически записки, тълкувания, множество интерпретации и майстори на тълкуването, поради необходимостта да се дефинира точно и конкретно Законът (алаха – “добрия ход” на Закона, нормативна част на Тора, по-специално на Устния закон), поради потребността да се съхранят едно знание и опит, на които размирните времена не биха могли да гарантират вечност.



Първото кодифициране на този Устен закон се нарича Мишна (повторение). То на свой ред било коментирано, което довело до нова редакция, наречена Гемара (завършване), неизменно подплатена със силата и заряда на Устния закон, произлизащ от Мойсей. Съвкупността на тези два елемента – Мишна и Гемара, съставя Талмуда, който съществува в две версии: Вавилонски Талмуд (завършен през V в.сл.Хр. във Вавилонската академия, наброяващ приблизително 12 000 големи страници) и Йерусалимски Талмуд (значително по-сбит, завършен през IV в.сл.Хр. в Юдея). И така, от V в.сл.Хр. до наши дни каноническите текстове на юдаизма са Танах (Старият Завет) + Талмуд.

Кабала

Езотерическата традиция в юдаизма е представена от т.нар. Кабала (от евр. кабалах – приемане, традиция; букв. предание). Според някои тази традиция произхожда още от Адам, част е от автентичното Божествено Откровение и се предава само между посветените, които, от друга страна, са приели и езотерични традиции с чужд произход (вавилонска, персийска и пр.), както и гностически и неоплатонически идеи. Във всеки случай Кабалата обикновено се изучава само от определена възраст нататък, варираща според индивида, под ръководството на посветен учител. Последното е задължително, понеже проникването в дебрите й е опасно за този, който не е асимилирал добре първо езотеричното съдържание (просто, валидно за всички) на Откровението и би могъл да се заблуди, да се уплаши или да пристъпи към магически методи при преследването на скрития смисъл на Откровението, що се отнася до Бога, Вселената, Човека и Спасението.
Кабалата е била систематизирана в Прованс, в Испания и в Германия. Главен кабалистичен текст е книгата “Зохар” (“Сефер ха Зохар” – “Сияйната книга” или “Книга на сийнието”), за чийто автор се смята Рави Симеон бар Йохай  - известен учител от II в.сл.Хр., живял в Галилея (книгата е открита в Испания през ХIII в.). “Зохар” е написана на арамейски език и представлява най-значителното произведение на кабализма – тя е своеобразна Библия на кабалистите. Неин вероятен автор е Мойсей Леонски (Моше де Леон), който обаче е предпочел да я припише на талмудическия мъдрец Симеон бар Йохай. Книгата има формата на алегорическо тълкувание на библейските текстове и съдържа множество сложни текстове поради съответствията и измененията, които внася, изхождайки в общи линии от два основни принципа:
-          Тора говори за обикновени неща, но в същност става дума за други обекти на изследване и разкриване – от по-висш порядък;
-          Всичко в света притежава явен, ала много повече скрит смисъл, който трябва да се търси и разгадава.
Като изразител на мистичното течение в юдаизма Кабалата съединява пантеистическите построения на неоплатонизма и митологемите на гностицизма с юдейската вяра в Библията като свят на символи. Още кабалистическият трактат “Книга на творението”, създаден между III и VIII в.сл.Хр., учи за 32 елемента на мирозданието, към които се отнасят не само 10-те първочисла, но и 22-те букви на еврейската азбука. Кабалата възприема Бога като абсолютно безкачествена (лишена от качества) и неопределима безпределност (Айн Соф). Обаче това “нищо” е едновременно всичко във вещите, в които То излива Своята същност, при което ограничава самото себе си. По този начин Кабалата поставя на мястото на учението за сътворението доктрината за еманациите (излъчвания, проявления). Неопределимият Бог достига до определеност в десетте сефироти, или стадии на Неговото смислово саморазгръщане. Техните имена са: Корона (или Венец), Мъдрост, Разум, Милост, Сила, Състрадание, Вечност, Величие, Основа, Царство. Съотношението на тези Божии атрибути бива изобразявано във формата на “Дърво на Сефиротите”. В своята съвкупност Сефиротите образуват космическото тяло на съвършеното същество на първочовека (прачовека) Адам Кадмон, съсредоточаващ у себе си потенциите на световното битие.
Особен аспект на Кабалата представлява т.нар. практическа Кабала, основана на вярата в това, че с помощта на специални ритуали, молитви и вътрешни волеви актове човек може активно да се намесва в Божествено-космическите процеси на историята (например, да приближи пришествието на Месията), тъй като на всеки “призив отдолу” (от човека) не може да не бъде отговорено с “отзив отгоре” (от Бога). От ХV в. насам интересът към Кабалата се разпространява и сред кръговете на християнските учени в Европа, които се стремят да я синтезират с догмите на християнството в рамките на универсална общочовешка религия (Пико дела Мирандола, И. Рейхлин, Корнелий Агрипа фон Нетесхайм, Парацелз и др.). Близо до Кабалата е стигнал и прочутият мистик Яков Бьоме в своето учение за произхода на вселенския конфликт (между добро и зло) от самата природа на Бога. Влиянието на Кабалата пряко или косвено са изпитали и такива мислители и философи като Г.В.Фр.Хегел, Вл. Соловьов, Н. Бердяев, Карл Густав Юнг, Мартин Бубер и други.