събота, 1 февруари 2014 г.

Юдаизъм, Кабала

Юдаизъм

(Празници)


Юдейската богослужебна година се състои от редица празници и пости. Ето по-важните от тях:
Нова година е първият по-голям празник в юдейската година и се пада през септември или октомври. Този празник припомня за сътворението на света и за Божия съд над него. На този ден в синагогата се свири с рог, който призовава за обръщане към Бога. Следващият период от 10 дни е посветен на покаяние.
Умилостивение (Йом Кипур) се смята за най-святия празник в юдейския календар. С него завършва времето за покаяние, което следва Нова година. Този ден се отличава с молитва, пости и публична изповед на греховете. Според традицията това е бил денят, в който първосвещеникът в старозаветните времена е принасял жертва за целия народ и е влизал в Светая Светих на храма или първоначално на скинията. Днес не се принасят жертви в храма, а умилостивението бива търсено единствено чрез покаяние. Благочестивият юдеин пости 24 часа, прекарва целия ден в синагогата и носи бяла дреха като символ на чистотата и на гроба. В края на деня той се смята за духовно новороден.
Празникът Разпъване на шатри (Сукот) следва след деня на умилостивението и трае една седмица. Той е един от трите празника на жътвата (наред с Пасха и Петдесетница). На този празник юдеите си припомнят как Бог ги е снабдявал с всичко необходимо по време на четиридесетгодишното скитане в пустинята. Те строят простички колиби в градините си или при синагогата и в тях приемат храната си и дори понякога спят.
Празникът на Закона (Симхат Тора) следва след празника Разпъване на шатри. В течение на годината в синагогата се прочита целият Закон, петте Мойсееви книги. На този ден се приключва четенето на последната глава от Второзаконие и отново се започва с първите стихове от Битие. Това е радостен празник, на който свитъците на Закона се носят с песни и танци из синагогата.
Празникът на светлините (Канука) съвпада с времето на християнската Коледа. Той е възпоменание за победата на юдеина Макавей над сирийците и повторното освещаване на храма в Йерусалим през 164 г.пр.Хр. Празникът продължава 8 дни, на всеки от които се запалва по една свещ, така че на края горят вече осем.
Пурим. Този празник се отбелязва през февруари или март и припомня за историята на Естир. Пурим означава “жребий” и се отнася до жребия, който Аман е хвърлил, за да реши в кой ден да унищожи всички евреи в персийското царство. В синагогата се чете книгата Естир и колкото пъти се чуе името “Аман”, юдеите шумят и тропат с крака. Пурим се празнува и в къщи, като се канят гости и се носи специално облекло.
Пасхата е най-известният юдейски празник. Той приблизително съвпада с християнското Възкресение Христово и припомня освобождението на народа на Израел от робството в Египет. Празнува се в къщи, като на трапезата се поднасят специални ястия, съхранени от древната традиция. Пеят се песни и се разказва историята на освобождението. Най-малкото дете трябва да попита: “Защо тази нощ е по-различна от всички останали нощи?”, а бащата трябва да разкаже всички събития според книгата Изход. Едно място на масата се оставя свободно и една чаша в повече се оставя за пророка Илия, който се очаква като предвестник на месианската ера. Всякакъв квас се изхвърля от къщата. Вместо обикновен хляб се яде безквасен и затова празникът Пасха е известен още и като “Празник на безквасните хлябове”. След Пасхата следва седемдневен период на траур, който е свързан с неуспеха на юдейското въстание срещу римските окупатори през II в.сл.Хр. и с множеството жертви от чумата по същото време.
Петдесетница се празнува 50 дни след втория ден на Пасхата и припомня за Закона, който Бог дава на Мойсей на Синайската планина. В синагогата биват прочетени Десетте Божии заповеди, а някои юдеи остават будни през цялата нощ, за да пеят за Божия закон. Петдесетница е още и празникът на първите плодове. Затова синагогата се украсява празнично с цветя и се ядат млечни ястия.
Траурен ден (Тишабав). На този ден (деветият поред от деветия еврейски месец Ав, пада се през юли или август) юдеите си припомнят разрушаването на Йерусалимския храм от римляните през 70 г.сл.Хр. Някои свързват същия ден с разрушаването на първия храм от Навуходоносор през 586 г.пр.Хр. Това е ден на траур и пост и всякаква украса се сваля от синагогата.

Юдаизъм


          Юдаизмът е монотеистична религия, непосредствен предшественик на християнството. Той е най-старата от трите големи монотеистични религии и лежи в основата както на християнството, така и на исляма. Нещо повече, известно е, че след своето възникване в първоначалния период на световната си мисия християнството е било възприемано като секта в рамките на юдаизма. По своята същност, съдържание и предназначение юдаизмът е религиозното учение на еврейския народ – традиционно и за старозаветните израилтяни, и за съвременната, модерна държава Израел (възстановена през 1948 г. със специално решение на ООН от предишната 1947 г., непосредствено след създаването на световната организация), извоювала своята национална независимост благодарение на ционисткото движение. Източници на еврейското вероучение са преди всичко Старият Завет и Талмудът (сложна схоластична система от правила, предписания и коментари, тълкуващи старозаветните книги). Основно внимание измежду цялата старозаветна книжнина бива отделяно на Мойсеевото Петокнижие, еврейската Тора (от иврит – закон). Баща или родоначалник на богоизбрания израилски народ е Авраам, чието потомство поставя началото на три велики религиозни движения и учения – юдаизма, християнството и исляма. В същност мисията на израилтяните като носители и разпространители на идеята за еднобожието започва от момента, когато по Божия заповед Авраам напуска родния си град Ур Халдейски и се преселва в Ханаан. Тогава Бог му обещава, че ще го направи отец на много народи и ще го издигне за благословение на всички земни племена. От потомството на Авраам произлиза еврейският народ. Когато няколко века по-късно Йахве ги извежда от египетското робство, Той им съобщава, че те са избраният от Него народ, който ще играе специална роля сред останалите народи.Опори на юдейската религия и нейни главни догматически положения са:-          Вярата в единия Бог Йахве (именно тази вяра определя юдаизма като монотеистическа религия – монотеизъм=еднобожие). Бог е Творецът и Владетелят на света. Той е невидим и вечен. Той вижда всичко и знае всичко. Открил е Своя закон (Тора) на юдейския народ и го е избрал за светлина и пример на цялото човечество.-          Очакването на Месия ( Божий Помазаник и Спасител). Той ще спаси Своя народ от всички неволи и страдания и ще го възвиси на заслужената от него висота. Евреите, след като не разпознаха в лицето на Иисус от Назарет дългоочаквания и лелеян Месия, продължават да Го очакват и до днес.-          Убеждението в богоизбраността на еврейския народ. В нашата съвременност юдаизмът е държавна религия на Израел, възстановен юридически и в граници, определени от великите сили след II св.война. Понастоящем евреите живеят разпръснати по целия свят – следствие още от погрома, с който завършва тяхното въстание против римската власт през 70 г.сл.Хр., потушено жестоко и безкомпромисно от Тит. В духовно-нравствен план изгнанието им е следствие именно от неприемането на Богочовека Иисус за Месия и разпъването Му на Голготския кръст. В мисленето и вярванията на последователите на юдаизма “светата земя” или “Обетованата земя” Ханаан (Палестина) и особено “свещеният град” Йерусалим винаги са заемали изключително важно място. В наше време Йерусалим е свещен град за три мощни световни религии: християнството, исляма и юдаизма.Юдаизмът разглежда Бога като абсолютно трансцендентен спрямо сътворения от Него свят. Той, обаче, е в състояние, прекъсвайки континуитета (причинно-следствената връзка) на събитията, чрез допълнителни творчески актове пряко да управлява и контролира сътвореното Битие на всички възможни равнища. Йахве притежава Съзнание и Воля; Той действа в съответствие със Своя Промисъл, със Своите планове. Той е Творец и Свръхличност. Неговите 10 заповеди, дадени на Мойсей на планината Синай (Изх. 20 гл.) – т.нар. Декалог, – са задължителни за всички. Бог – Всевишният и Всемогъщият, владее и ръководи и царството на човеците. Това е и основната причина през цялата старозаветна епоха юдейското общество и държавност да носят подчертано теократичен характер (висш Суверен на обществото и държавността е именно Бог – Йахве). Молитвеният дом на юдаизма се нарича синагога – храм на Йахве.

Юдаизмът няма ясно формулирана изповед на вярата. Същественото в тази насока е концентрирано в т.нар. “шема” (от евр. – “слушай”): “Слушай, Израилю, господ, нашият Бог, е един Господ. Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум. И тези думи, които ти заповядвам, да са написани на сърцето ти.” Вярващият юдеин се стреми да обича Бога с цялото си сърце и тази любов се изразява в практическо послушание спрямо Божия закон във всекидневния живот. Оттам “Законът” заема извънредно важно място в живота на евреите. Законът се намира в първите пет книги на Библията – Петокнижието на Мойсей (Тора). Те разказват за откровението, което Бог дава на Мойсей преди около 3500 години. Законът обхваща 613 заповеди и напътствия, които регулират всичко – като се започне от ежедневието, през гражданското право и се стигне до личната хигиена и употребата на определени храни. Различните съществуващи по света юдейски общности в различна степен буквално спазват тези заповеди в условията на модерната цивилизация, в началото на ХХI в. и третото хилядолетие.Решаващо значение за запазването и развитието на юдаизма има синагогата. Най-важният елемент в храма на юдейската религия е ковчежето, което е насочено географски към Йерусалим. В него се съдържат свитъците със закона, които биват прочитани тържествено на богослужението в събота (свещения ден на юдеите). В центъра на синагогата има амвон, от който се ръководи събранието и се прочита законът. Събранията обикновено се ръководят от кантор, а задълженията на равина са да поучава събранието във вярата и да изяснява въпроси от юдейския закон. Той може да се нарича равин, едва когато достигне висока степен на образование в юдейския закон. Богослуженията се водят по реда на еврейския сборник с молитви (сидур). Посетителите в храма обикновено покриват главите си като израз на уважение към Бога.В юдаизма различаваме два аспекта на Закона (Тора) – Писаният закон, от една страна, и Устният закон, от друга страна. И двата произлизат от Мойсей като основоположник на еврейската религия. На иврит Библията или Старият Завет се нарича Танах (абревиатура от началните букви на трите съставящи я части: Тора /Петокнижието/, Невиим /Пророците/ и Кетувим /Писанията или Житиеписци/).Писаният закон е представен съвсем точно в Тора, първата част от Танах, тази “Книга на Обединението”, която представлява самият договор (от евр. берит), свързващ Бога с Неговия народ. Двете останали части (Пророците и Писанията) също произлизат от Свещеното Писание, но нямат същото “значение”, въпреки че те се ползват с целия авторитет на Тора като “Книга на Завета”.Устният закон е това устно тълкувание, което съществува едновременно с писания текст (Тора). Поради Божествения си произход, като даден на Мойсей, той се ползва с толкова висок авторитет, че без него не би могъл да бъде разбран точно писаният текст. Този Устен закон, който в началото не бил предназначен да бъде изложен на хартия, впоследствие бил записан поради изобилието от исторически записки, тълкувания, множество интерпретации и майстори на тълкуването, поради необходимостта да се дефинира точно и конкретно Законът (алаха – “добрия ход” на Закона, нормативна част на Тора, по-специално на Устния закон), поради потребността да се съхранят едно знание и опит, на които размирните времена не биха могли да гарантират вечност.



Първото кодифициране на този Устен закон се нарича Мишна (повторение). То на свой ред било коментирано, което довело до нова редакция, наречена Гемара (завършване), неизменно подплатена със силата и заряда на Устния закон, произлизащ от Мойсей. Съвкупността на тези два елемента – Мишна и Гемара, съставя Талмуда, който съществува в две версии: Вавилонски Талмуд (завършен през V в.сл.Хр. във Вавилонската академия, наброяващ приблизително 12 000 големи страници) и Йерусалимски Талмуд (значително по-сбит, завършен през IV в.сл.Хр. в Юдея). И така, от V в.сл.Хр. до наши дни каноническите текстове на юдаизма са Танах (Старият Завет) + Талмуд.

Кабала

Езотерическата традиция в юдаизма е представена от т.нар. Кабала (от евр. кабалах – приемане, традиция; букв. предание). Според някои тази традиция произхожда още от Адам, част е от автентичното Божествено Откровение и се предава само между посветените, които, от друга страна, са приели и езотерични традиции с чужд произход (вавилонска, персийска и пр.), както и гностически и неоплатонически идеи. Във всеки случай Кабалата обикновено се изучава само от определена възраст нататък, варираща според индивида, под ръководството на посветен учител. Последното е задължително, понеже проникването в дебрите й е опасно за този, който не е асимилирал добре първо езотеричното съдържание (просто, валидно за всички) на Откровението и би могъл да се заблуди, да се уплаши или да пристъпи към магически методи при преследването на скрития смисъл на Откровението, що се отнася до Бога, Вселената, Човека и Спасението.
Кабалата е била систематизирана в Прованс, в Испания и в Германия. Главен кабалистичен текст е книгата “Зохар” (“Сефер ха Зохар” – “Сияйната книга” или “Книга на сийнието”), за чийто автор се смята Рави Симеон бар Йохай  - известен учител от II в.сл.Хр., живял в Галилея (книгата е открита в Испания през ХIII в.). “Зохар” е написана на арамейски език и представлява най-значителното произведение на кабализма – тя е своеобразна Библия на кабалистите. Неин вероятен автор е Мойсей Леонски (Моше де Леон), който обаче е предпочел да я припише на талмудическия мъдрец Симеон бар Йохай. Книгата има формата на алегорическо тълкувание на библейските текстове и съдържа множество сложни текстове поради съответствията и измененията, които внася, изхождайки в общи линии от два основни принципа:
-          Тора говори за обикновени неща, но в същност става дума за други обекти на изследване и разкриване – от по-висш порядък;
-          Всичко в света притежава явен, ала много повече скрит смисъл, който трябва да се търси и разгадава.
Като изразител на мистичното течение в юдаизма Кабалата съединява пантеистическите построения на неоплатонизма и митологемите на гностицизма с юдейската вяра в Библията като свят на символи. Още кабалистическият трактат “Книга на творението”, създаден между III и VIII в.сл.Хр., учи за 32 елемента на мирозданието, към които се отнасят не само 10-те първочисла, но и 22-те букви на еврейската азбука. Кабалата възприема Бога като абсолютно безкачествена (лишена от качества) и неопределима безпределност (Айн Соф). Обаче това “нищо” е едновременно всичко във вещите, в които То излива Своята същност, при което ограничава самото себе си. По този начин Кабалата поставя на мястото на учението за сътворението доктрината за еманациите (излъчвания, проявления). Неопределимият Бог достига до определеност в десетте сефироти, или стадии на Неговото смислово саморазгръщане. Техните имена са: Корона (или Венец), Мъдрост, Разум, Милост, Сила, Състрадание, Вечност, Величие, Основа, Царство. Съотношението на тези Божии атрибути бива изобразявано във формата на “Дърво на Сефиротите”. В своята съвкупност Сефиротите образуват космическото тяло на съвършеното същество на първочовека (прачовека) Адам Кадмон, съсредоточаващ у себе си потенциите на световното битие.
Особен аспект на Кабалата представлява т.нар. практическа Кабала, основана на вярата в това, че с помощта на специални ритуали, молитви и вътрешни волеви актове човек може активно да се намесва в Божествено-космическите процеси на историята (например, да приближи пришествието на Месията), тъй като на всеки “призив отдолу” (от човека) не може да не бъде отговорено с “отзив отгоре” (от Бога). От ХV в. насам интересът към Кабалата се разпространява и сред кръговете на християнските учени в Европа, които се стремят да я синтезират с догмите на християнството в рамките на универсална общочовешка религия (Пико дела Мирандола, И. Рейхлин, Корнелий Агрипа фон Нетесхайм, Парацелз и др.). Близо до Кабалата е стигнал и прочутият мистик Яков Бьоме в своето учение за произхода на вселенския конфликт (между добро и зло) от самата природа на Бога. Влиянието на Кабалата пряко или косвено са изпитали и такива мислители и философи като Г.В.Фр.Хегел, Вл. Соловьов, Н. Бердяев, Карл Густав Юнг, Мартин Бубер и други.

Няма коментари:

Публикуване на коментар