сряда, 1 юли 2020 г.

Смаляване и уголемяване





Духовният Път – Пътят към Бога – предлага безброй много възможности на онзи, който е решен да го извърви до край. Всички ние, хората, сме неповторими индивидуалности и всеки от нас може да избере онези методи и средства, които му подхождат, които са най-подходящи именно за него, за да извърви достойно този Път. Най-верният спътник по Пътя и най-достъпното средство за преодоляването му е Божествената Любов. Ако успеем да превърнем нейното съдържание от красива абстракция в действена, пресътворяваща сила, значи ненапразно сме живели, ненапразно сме положили венеца на всеотдайността пред олтара на Божието присъствие в света.

Измежду множеството методи, които ни предлагат великите духовни Учители на човечеството за придвижването по духовния Път, има два, на който ще обърнем внимание тук: смаляване и уголемяване. Вземаме повод от следните думи на последния Миров Учител Беинса Дуно: „Единственото нещо, което нищо не жертва, това е Любовта. Но казват, че Любовта се е пожертвала... Любовта никога не се жертва и няма защо да се жертва. Това, което се жертва, е по съвсем друг закон – то е по закона на свободата. Ако Христос дойдѐ да се пожертва, Той вървеше по закона на освобождението, търсеше свободата. Христос е път към Великото малко. Той каза: „Отец Ми е по-голям от Мене. Любовта е от Него.” Христос се смалява и казва: „Син Человечески не дойде да Му служат, но да послужи.” Той върви по пътя на смаляването. Вие ако не станете малки, не можете да намерите свободата; и ако не станете големи, не можете да намерите Любовта.” (Цитат от сборника „Ако говоря”, лекции на Общия окултен клас, 1934/1935 г., т. 1, София, 2003, с. 134.)
Защо Божествената Любов никога не се жертва? – Понеже тя сама по себе си никога не би могла да бъде жертва. Можем да се жертваме от Любов, заради Любов или в името на Любовта, но не сме в състояние да пожертваме самата Любов. Тя е частица от сърцето на самия Бог и няма как да бъде принесена в жертва. В нейно име могат да бъдат извършени безчет жертви и саможертви, но тя остава навеки непокътната, безсмъртна, ненакърнима. Любовта би могла да бъде стимул за жертва или саможертва, но самата тя никога не може да бъде жертва. От своя страна саможертвата е най-убедителното доказателство за наличие на Любов.
Учителят Беинса Дуно подчертава, че пожертването става по закона на свободата. Защо? – Защото жертвата е акт на свободната воля, на свободния избор. Ако някой те принуди да отдадеш нещо, което ти е скъпо, то това не е саможертва, а именно принуда – акт на насилие. Жертва има само тогава, когато съзнателно сме взели решение да пожертваме нещо, притежаващо реална стойност за нас. Саможертвата може да възникне или в резултат на дълбоко и трайно осмислена необходимост, или спонтанно – когато обстоятелствата изискват незабавно решение. Истинската саможертва по своята същност се явява духовен подвиг – една широка крачка напред и нагоре към висините на съвършенството.
А защо Христос е „път към Великото малко”? – Тъй като Той предложи образец на смаляване, т.е. на смирение. Според Учителя Беинса Дуно Христос се е смалил 78 милиона пъти, за да се появи във физическо тяло между Своите съвременници и да изпълни мисията Си. Разбира се, смаляването в случая не е от геометрическо, а от енергийно естество. Проявеният Бог в лицето на Христос е смалил доброволно милиони пъти енергията на Своята Божественост, за да се всели в тялото на Учителя от земната Йерархия на Всемирното Бяло братство Иисус. И то само за период от три години, след който – в съответствие с твърдението на великия Посветен д-р Рудолф Щайнер – това подготвяно в продължение на 42 поколения тяло е щяло да бъде изпепелено от мощната Христова енергия. Затова и разпятието и възкресението на Спасителя, според съвършения в прецизността и точността си Божий план, се случват точно тогава, когато изтича този тригодишен срок на годност на Иисусовото тяло.
Смалявайки се според разбиранията на околните, водени от импулса на смирението и от вдъхновението, породено от мистичното вглъбение, ние същевременно израстваме в Духа, умножаваме силите на своята безсмъртна природа и способността ѝ да се проявява в своята пълнота.
Следователно пътят към Великото малко е път на смаляване, сиреч на смирение. От решаващо значение е смаляването да бъде доброволно, като резултат от съзнателно взето решение със свободната воля на индивида. Служението също е форма на смаляване. То изисква пълно и дълбоко смирение, за да подчиниш физическия и духовния си потенциал на цел, избрана с критерия на високия идеал. Учителят на Новата планетарна култура Беинса Дуно свидетелства, че учението е дълг на окултните ученици – членовете на една автентична духовна Школа, а служението от своя страна е дълг на ангелите – съществата, подчинили изцяло волята си на тази на Небесния Отец. Ала и окултните ученици по пътеката на своето духовно-нравствено извисяване достигат до кота, от която могат да станат действителни Божии служители.
Великото малко е ядрото на човешкото безсмъртно естество, лъчът от изначалната Божествена творческа субстанция, чрез който Бог в качеството Си на Творец ни е призовал към съществуване. Това малко е велико, тъй като съдържа като потенциал цялата възможна Божественост, целия заряд на Божествена енергия, която индивидуалното същество би могло да вмести, да овладее и да прояви. Също тъй, както човекът като дете на небесния си Родител – Бога, би могъл да достигне Неговия духовен ръст, съединявайки съзнанието си с Неговото.
Ако не се смалим, не ще намерим свободата на Духа, от Когото сме родени и в Когото сме призвани да се завърнем, щом завършим своята духовна еволюция. Смаляването също е доброволен акт на човешката свободна воля и изисква от нас максимална духовна сила, дълбоко прозрение за потребностите на момента, изискващ това смаляване.
Ако не се уголемим, т.е. ако не израснем достатъчно в духовно-нравствено отношение, не ще открием Любовта. Тя намира подслон само в отворените за нея сърца, само в просветлените от Божествената Истина и Мъдрост души, жадуващи да се раздадат без остатък в името на Общото благо.
Уголемяването е процес на духовно извисяване, на духовно-нравствено развитие и усъвършенстване. Процес на постепенно, плавно и последователно изкачване към висините на Божия Дух, към върха на човешкото самоосъществяване като Равнобожествен Син на Всевишния (ср. Пс. 81:6 – според Синодалния превод на Библията).
И смаляването, и уголемяването са заложени като възможности за духовно израстване в съзнанието на човека. Неговият свободен избор, правото му на самоопределение в съюз с тихия глас на душата – интуицията, му подсказват кога, как и доколко би могъл да ги използва като методи за постигане на неговата крайна еволюционна цел: Божественото съвършенство (ср. Мат. 5:48).


Константин Златев

Няма коментари:

Публикуване на коментар