РАЗКАЗИ, ПРИТЧИ, ПРИКАЗКИ

Руми – Само дъх / Rumi – Only Breath
Нито християнин, нито евреин 

или мюсюлманин, 
нито хинду, будист, суфи или дзен. 
Нито от някаква религия или културна система. 
Аз не съм от Изтока или от Запада, 
не идвам от океана, нито от високите земи, 
нито природен или ефирен, 
не съм съставен от елементи въобще. 
Аз не съществувам...
Не съм единица в този свят или следващия,
не произхождам от Адам и Ева 
или от някаква история за сътворението. 
Моето място е безместното, следата на безследното. 
Нито тяло, нито душа...
Аз принадлежа на Възлюбения!
Видях двата свята като Едно, 
и това Едно проявява и знае
първото, последното, външното, вътрешното,
само този дъх, дишащото човешко същество.


Аз принадлежа на Възлюбения. 
Видях двата свята като Едно, 
и това Едно проявява и знае
първото, последното, външното, вътрешното,
само този дъх, дишащото човешко същество.


Вечният копнеж на човешката душа

 
Изпратена в един свят на ограничения и неспирни изпитания, човешката душа копнее да се завърне в своята родина. Сблъсъкът с материята е мъчителен за нея. И същевременно доброволен и неизбежен. Тя е дала своето съгласие да се прояви на физическото поле в едно тленно тяло и чрез него да учи уроците, които ѝ предлага тази космическа сфера на илюзията и относителността. Всички опитности, които придобие душата в това свое приключение, тя прибавя към съкровищницата на индивидуалния дух.

С чувството на пленница в материалния свят, но изпълнена и с непреклонен импулс да осъществи дълга си, човешката душа носи стаен в ядрото си спомена за светлата област на Божия Дух, от която се е спуснала надолу за своето поредно превъплъщение. Тя знае, че един ден отново ще се завърне там, и тази увереност вдъхва живот на копнежа ѝ. И не е важно колко време тази душа ще обитава повереното ѝ и изградено с нейно участие физическо тяло, а как ще реализира предназначението си. А то е да бъде пълноценна връзка между личния дух и матераилната действителност в стремежа на висшия „аз” да облагороди нисшия и да го извиси до степен на пълно сливане със себе си.

Константин Златев

Пречистване чрез огън


Живеем в епохата на Агни – космическия Огън. С по-голяма мощ и интензивност от всякога той пречиства всички слоеве на земната аура, както и човешките сърца и души. В изцерителните му пламъци злото постепенно се стопява, изчезва безвъзвратно и отстъпва мястото си на Божественото Добро.
По Пътя на окултния ученик към Бога пречистването играе решаваща роля наред с култивирането на добродетели и познаването на Истината. В същност пречистването е онзи задължителен етап от великия Път на самоусъвършенстването, без чието успешно преодоляване не са възможни реални духовни постижения.
Същността на пречистването е съсредоточена в освобождаването на мислите и чувствата от всички негативни изблици на плътски щения и страсти, на гняв, злоба и омраза, на одумване и излишна критичност. На пречистване подлежи, разбира се, и физическото тяло – най-вече посредством спазване на безупречна лична хигиена и придържане към здравословен начин на живот.
Космическият огън на Агни пречиства нашите тела и души чрезз Божествената енергия на Любовта и пресътворението. Дори и когато процесът е болезнен за нас, то е за наше добро; и ние рано или късно оценяваме това.
В лъчезарните владения на Божия Дух можем да влезем само пречистени, и то до блясъка на утвърдената добродетелност. Пропуска за тази мечтана обител на съвършенството ще получим единствено чрез светли мисли, красиви чувства и благородни делa.

Константин Златев






Цялото и частите

(Есе върху беседата „Зарадваха се учениците”)


Известно е, че Цялото не представлява механичен сбор от своите части, а нещо повече. Частите, събрани накуп, все още не създават Цялото. За да се появи то, нужно е частите да изградят връзки помежду си, да влязат в определени взаимоотношения. Тогава именно възниква онази структура, онази система от градивни елементи и контакти между тях, която наричаме „Цяло”. Частите или елементите може да бъдат от всякакво естество – еднородни или разнородни; отношенията между тях, обаче, като правило носят енергийно-информационен характер.
Учителят Беинса Дуно разглежда Цялото като предпоставка за осмисляне на живота: „Смисълът на живота седи в цялото. Частите на каква и да е величина са израз на цялото. Следователно животът на частите зависи от живота на цялото. ... Вън от цялото частта не може да се прояви.” Като елементи на Цялото частите притежават относителна индивидуалност. Тя изчезва, когато изследваме Цялото като завършена система със свой собствен неповторим облик и свойства. Индивидуалностите на частите се разтапят и се претопяват в една нова, различна от всички тях индивидуалност, каквато е Цялото, образувано от тези части. Те не могат да имат самостоятелно съществуване извън Цялото, което са съградили.
Човекът също е Цяло, построено от множество части: клетки, органи, системи, мускули, кости, сухожилия, видимо и невидими тела. Всички те носят белега на индивидуалността, която ги е породила и на която те служат. Принадлежността им към тази индивидуалност осмисля тяхното битие и функции. Без нея те биха се разпаднали и прекратили своето съществуване. Това се случва, например, с физическото тяло след явлението, назовано „смърт”. След определен престой в астралния свят се разлага в послесмъртния период и съответното невидимо тяло, след като е изпълнило предназначението си в своята сфера. В етапа преди ново въплъщение на душата постепенно се разгражда и умственото тяло, за да бъде формирано ново такова, необходимо – заедно с новите астрално, етерно и материално тела – за следващата мисия на физическото поле. Всички тези елементи на Цялото, които познаваме като човек със собствена индивидуалност, сами по себе си биха били безпредметни, ако не се проявяваха като градивни части на човешката, видима и невидима структура.
И както частите влизат в определени взаимоотношения помежду си, така и Цялото, съставено от тях, взазимодейства с околната среда, изгражда взаимовръзки с нейните компоненти. В тези взаимовръзки биват подложени на изпитание приспособимостта на Цялото, неговите качества, способността му да оцелява и се развива. Ако Цялото се справи успешно с изпитанията, то бележи еволюционна крачка напред. Прогресът на Цялото благоприятства и проявлението на частите. Ако Цялото не се пребори сполучливо с изпитанията на средата, то регресира и може да стигне до разпад. Унищожението на Цялото означава разпиляване на съставляващите го части и завръщането им в първичното състояние, предшествало присъединяването им към даденото Цяло. Външните контакти на Цялото обуславят вътрешното му състояние. Успехът навън е равнозначен на вътрешно израстване. И съответно – поражението навън накърнява или разрушава вътрешното равновесие и би могло да прекрати съществуването на Цялото. По този повод авторът на беседата отбелязва: „Всичко в живота се стреми към вътрешен израз.” Вътрешният израз е именно резултатът от взаимодействието на Цялото с окръжаващата го среда.
Цялото никога не се поражда самоцелно. То винаги е плод от осъществяването на някаква идея. Самата идея възниква в Божествения свят – тя е рожба на Ума на Всевишния и е втъкана неотменно в Неговия План за Вселената. От Ума на Твореца идеята се спуска в по-ниските в субстанциално отношение области на Битието и се насочва към съзнанията на разумните същества. Онези от тях, които са способни да я възприемат, полагат съответни усилия за нейната реализация. Този процес е известен в духовното познание под названието „материализация” или въплъщаване на конкретна идея в света на материята. В тази насока са особено ценни следните разсъждения на Учителя Беинса Дуно: „Идеята не е нищо друго освен пробуждане на колективното съзнание в човека или създаване на вътрешна връзка между съзнанията на всички хора.” Пробуждането на колективното съзнание става в момента, когато идеята докосне съзнанията на хората и онези от тях, които са подготвени да я приемат, откликнат на нейния зов – първо на умствено ниво, а после и на материален план – чрез действия, водещи към реализиране на тази идея.
Идеята обладава свойството, когато е завладяла съзнанието на една или повече човешки личности, годни да я изложат най-ефективно като същност, съдържание, насоченост и резултати от материализацията ѝ, постепенно да обхване съзнанията и на всички останали хора. Такива са идеите с планетарна, общочовешка значимост. Точно те изграждат споменатата от великия духовен Учител „вътрешна връзка между съзнанията на всички хора”. Понесени върху плещите на съвкупното човечество, подобни идеи пресътворяват нашата действителност и я издигат на по-високо еволюционно стъпало. Така бива доказана и древната езотерична максима, че съзнанието определя битието. А не обратното, както твърдят материалистите-безбожници, с безнадеждно спуснати оловни кепенци на очите. Какъвто е мирогледът, такава е и степента на духовната зрелост...






Съблазънта
 (Есе върху беседата „Ръката съблазнява” – „Сила и Живот”, VII серия)


Съблазънта е неразделна част от земния живот. Тя има безброй лица – в повечето случаи красиви, примамливи, изкусителни. Само че зад тази привлекателност не стои Истината, а се притаява илюзията. При това опасна, гибелна илюзия – илюзията, че можем да притежаваме нещо, което не ни принадлежи.

Какво означава да се съблазняваш? – Именно това: да протягаш ръка към нещо, което не е определено за теб. И не само че не е определено, но може да ти причини болка или вреда. Ако все пак го придобиеш, в началото сигурно ще ти се услади, но бъди сигурен, че на края доста ще ти загорчи. Така се вгорчи и иначе безоблачното съществуване на Адам и Ева в рая, понеже се съблазниха да вкусят от плодовете на дървото за познаване на добро и зло. Ядоха от тях в нарушение на изричната Божия заповед да не го правят и в резултат не само бяха прогонени от Едемската градина, но и доведоха смъртта и проклятието в живота на следващите човешки поколения. Малцина, обаче, са си извлекли нужната поука от първия грях на нашите прародители, защото и до ден днешен допускаме да ставаме жертва на съблазни от всякакъв род.

Съблазняваме се от:

·         притежанията, които нямаме;

·         красотата, която не обладаваме;

·         властта, която не ни принадлежи;

·         славата, която не сме постигнали;

·         парите, които смятаме, че заслужаваме;

·         жената или мъжа на ближния;

·         секс-символите на извратеното консуматорско общество;

·         богатството на милионерите;

·         всичко, което приемаме, че би трябвало да бъде наше по право, но така или иначе го нямаме.

Въобще да се съблазняваш, означава, че признаваш, че нещо ти липсва. Съблазънта свидетелства за твой вътрешен недостиг, който ти се стремиш да компенсираш с външно притежание.

Великите духовни Учители на човешкия род в своите послания към нас, обикновените земни хора, винаги са се стараели да ни предпазят от поддаване на съблазънта. Те отлично знаят колко сме слаби пред нея и затова недвусмислено ни предупреждават да бягаме надалеч от всеки източник на съблазън. И обратно – служителите на Мрака открай време ловко и неусетно ни въвличат във всякакви съблазни. Докосвайки неусетно фините струни на човешката душевност, те като правило – и за жалост много често без особени усилия – ги настройват на най-ниските регистри от материалното ни естество. Понеже не е никаква тайна, че повечето съблазни са предназначени да удовлетворяват желанията на тялото: храна, облекло, жилище, обзавеждане, лека кола, секс и пр.

Ала има и далеч по-деликатни и съответно по-трудни за разобличаване извори на съблазънта. Те не винаги са свързани с материален носител и атакуват низшата ни природа с твърде коварни методи и средства. Някои от тях вече посочихме: стремежа към слава, власт, красота, богатство, та дори към духовност. Да, уви, клопките на Лукавия са най-умело прикрити и най-трудно разгадаеми точно в областта на духовното развитие. Там неговите основни оръжия въздействат с огромна ефективност върху човешката гордост, лицемерие и суета. Друго си е да се почувстваш велик и духовно извисен сред тълпата заблудени овце, нали?!

Истината поражда дълбоко вътрешно удовлетворение. Задоволената съблазън предизвиква единствено временно засищане. След него твърде скоро се развихря неустоим глад за още, за още, за още... Това усещане е най-добре познато на пияниците, наркоманите, страстните пушачи, секс маниаците. Не им отстъпват по настървеност, обаче, и ненаситно алчните за пари, имоти, власт, престиж...

В духа на Христовото благовестие Учителят Беинса Дуно ни съветва: „Всяко нещо, което ни съблазнява, трябва да се отхвърли. Разумният човек не трябва да се съблазнява от нищо.” Очевидният извод от тези думи е, че важен критерий за степента на нашата разумност е именно отношението ни към многобройните съблазни в живота. Пред тях не устояват понякога и хора с доказани лични качества. Изконна мъдрост е заключена в сентенцията: „Златото се изпитва с огън, жената се изпитва със злато, мъжът се изпитва с жена.” Което не означава, разбира се, че и за жените мъжете не са никаква съблазън. Точно обратното. Ако съществува някаква равнопоставеност между двата пола на земно равнище, тя сякаш е най-ярко застъпена в способността им да се съблазняват едни други.

В разглежданата беседа великият Посветен посочва и най-уязвимото място за съблазни у човека – неговия ум: „... Всяка съблазън трябва да се изхвърли. От де да се изхвърли? – От нашия ум.” И наистина, всички съблазни, които достигат до нас чрез външните и вътрешните ни сетива, подлежат на анализ и преценка от ума. Той не винаги взема окончателното решение дали да им се поддадем или не, но във всички случаи неговото мнение по въпроса изиграва решаваща роля. Така се раждат безбройните заблуди и самозаблуди в нашето материално битие.

Кой успява да се пребори със съблазните? – Само силният духом, крепкият във волята и уповаващият на истинските стойности в живота. Слабият почти неизменно отстъпва пред съблазните и ако не се овладее навреме, затъва в тях като в блато. А както е известно, измъкване от блатото със собствени сили няма – потъваш бавно и гибелта ти е повече от мъчителна. Такава е съдбата на всички, които не устояват пред съблазните и ги превръщат в свой начин на живот – житейското блато ги поглъща без остатък.

Там е и разликата между силния и слабия – първият се преборва със съблазните и ги използва като жизнено важна поука, като урок по духовния Път, а вторият ги прегръща и приема безропотно смъртоносната им целувка. По този повод Мировият Учител ни предупреждава строго, но и логично: „За да бъде човек силен, не трябва да се съблазнява. Дотогава, докато човек се съблазнява в света, той е слаб, той не може да расте и да се развива.”

Изводът е: който преодолява успешно съблазните, натрупва духовна сила и крачи уверено към съвършенството, а който им се подчинява, копае гроб и за тялото, и за душата си.



Съблазни е имало и ще има. Всеки от нас е плащал горестен данък за сблъсъка си с тях. И всеки е изправен пред съдбоносния избор – да продължи ли съмнителната си дружба с тези услужливи оръдия на тъмното начало или навеки да ги захвърли в миналото.




Понятие за здраве

(Есе върху беседата „Ще оздравее”)


Когато говорим за здраве, обикновено разбираме човек, който не е болен, няма никакви оплаквания и се чувства добре. Накратко: имаме пред вид телесното здраве. Но то бива – освен физическо – и психическо или душевно. Двете определения са синоними – гръцката дума „и психѝ” (ή ψυχή – съществително име от женски род, единствено число) означава именно „душа”. В разглежданата беседа Учителят Беинса Дуно ни разкрива още един ракурс на понятието за здраве – философско-езотеричен: „Здрави хора пък се наричат тези, които живеят в настоящето, използват миналото, а имат предвид и бъдещето.” Тази негова реплика заслужава задълбочен анализ.
В случая здравето като нормално състояние на тялото и душата на човека бива обвързано с отношението му към настоящето, миналото и бъдещето. Здрав е този, който живее в настоящето – така, както ни съветват всички велики духовни Учители. Това наставление има пряка връзка с препоръката на Учителя Беинса Дуно да бъдем с будно съзнание във всеки миг от живота си, т.е. да проявяваме максимална бдителност към всички съпътстващи настоящия момент обстоятелства и да сме напълно концентрирани и мобилизирани, за да можем да реагираме адекватно, съответно на изискванията на ситуацията. Да живееш в мига, сиреч в настоящето, ще рече, че си наясно с това, което се случва около теб и у самия теб, и че си готов да постъпиш правилно – в съгласие с Божията воля за теб и за конкретния житейски епизод.
Човекът, който живее пълноценно в настоящето, обаче не пренебрегва, нито забравя миналото и бъдещето. Той „използва” миналото – тоест запомнил е неговите уроци и те са се превърнали в ценен духовен опит и в негов сигурен помощник в неповторимия миг на настоящето и в ярък светилник по пътеката към бъдещето. Той знае, че миналото  еневъзвратимо, ала наученото от него не бива да се превърне в бреме, което да влачиш прераждане след прераждане. То е поука и опитност, които каляват духа и проясняват надсетивния взор.
Що се отнася до бъдещето, пърноценният в настоящето индивид с пробудено съзнание никога не забрява, че то – бъдещето – неминуемо ще настъпи и той следва да е подготвен за него. Не вторачен в неговата неизбежност, не обсебен от илюзорни желания, които никога няма да се сбъднат (а и да се сбъднат – какво от това?!), а именно подготвен. Което означава уверен, че днес си постила по най-подходящия начин там, където ще стъпи утре. Убеден, че е останал верен на себе си и на своето Божествено предназначение и че всяка следваща крачка по избрания път го води към Истината. Този човек с бодър дух и вътрешна сила се придвижва равномерно по пътеката на посвещенията и не се нуждае от никакви допълнителни средства, с които се постига подвеждащо, измамно ускорение: „Ние не сме за аскетизма, но за правилните идеи.”
Аскетизмът би могъл да бъде жизнен избор само за малцина – за онези, които са го избрали като акцент в програмата за даденото земно въплъщение. За останалите той не е необходим. По-важни от аскетизма са „правилните идеи”, сиреч мироглед, съответстващ на тенденциите на епохата и на задачите на конкретната личност по време на живота в материята. Ако някой избере аскетизма извън кармичната си програма, той рискува да нанесе сериозни вреди и на трите си смъртни тела: физическото, астралното и менталното. Нищо по духовния Път не се постига чрез насилие. Аскетизмът, без да е част от плана за съответния живот в плът, се превръща в насилие над самия себе си, а в някои случаи – и над околните. Правилните идеи включват и правилна самооценка. Тя ти позволява да прецениш точно силите си – телесни и душевни, и да ги използваш в унисон с най-съществените приоритети за дадената ти изява на Земята.
Понятието за здраве притежава твърде широк обхват: физическия, емоционалния, умствения и душевния статут на човека и надлежната употреба на произтичащите от тях сили и енергии. Така както постъпва окултният ученик – личност със зряла духовност.








Тайната на съзнанието

(Есе върху беседата „Дойде на себе си”)


Няма по-велика тайна във Всемира от тази на съзнанието. Да притежаваш съзнание, означава да съществуваш в царството на разума. В съзнанието духът се проявява именно като разум. Човешката форма е първата, която предлага пълноценна изява на съзнанието. Дотогава, в минералното, растителното и животинското царство, то е в латентно или незначително проявено състояние. Едва при човека съзнанието получава шанса да демонстрира цялото си величие и неизчерпаемото си разнообразие.
Всички свои достойнства съзнанието дължи на Бога, от Когото произхожда. Именно Божият Дух е Този, от Когото произлиза всяка разновидност на съзнанието. В монадата, родена от първичната и извечна Божествена творческа субстанция, съзнанието е още в зародиш, с могъщ, но спящ потенциал. Когато индивидуалният дух започне да опознава различните области на Битието, той изгражда за всяка от тях тяло, съставено от градивния материал на съответното поле. Така постепенно, „отгоре надолу”, той изпраща свои представители – проекции, във всички зони на многопластовата Вселена – видима и невидима. Последната му спирка е в материалния свят, където той участва в неговия живот посредством физическото тяло и генералната си пълномощница – душата.
За да може съзнанието да премине от фаза на непроявеност в такава на проявеност, то следва да бъде излъчено от монадата за дългото му пътешествие в Проявеното Битие, в световете на формата. А за да може проявеното на физическото поле съзнание да постигне пълнотата на своята функционалност, то трябва да се пробуди. Когато се пробуждаме от сън, това е акт на преход от сънно в будно състояние на съзнанието. Ала в езотеричен аспект пробуждането не е акт, а процес, за което свидетелства Учителят Беинса Дуно в разглежданата беседа: „Пробуждането на съзнанието е непрекъснат процес.” Което значи, че – веднъж пробудено – съзнанието продължава своето развитие и усъвършенстване, състоящо се в последователно разгръщане на заложения в него Божествен потенциал.
Процесът е непрекъснат от космическа гледна точка, т.е. от позицията на вечността на Всемирното развитие. Но в земната действителност, при сблъсъка с безбройните изпитания на живота в гъстата материя, в рамките на курса на обучение, който преминава тук всяко живо същество, достигналият степента на разума индивид съвсем не може да се похвали с непрекъснатост на своето духовно израстване. Напротив, движението му напред и нагоре е неравномерно, лъкатушно, изпъстрено с множество завои, залитания, падания и дори връщане назад. Главното е човек да не губи от вътрешния си взор целта – планинския връх, чието преодоляване обещава пълна свобода на съзнанието, сиреч на духа. Цялото изкачване става на етапи, с почивки и постоянно преосмисляне на изминатия път. Всеки подобен етап бележи по-висока степен на разгръщане на индивидуалното съзнание, по-голяма концентрация на силите му и по-разностранна изява на качествата му.
Общото понятие, което характеризира състоянието на съзнанието на всеки етап, е дефинирано от автора на беседата като „интелигентност”: „От фазите, до които е стигнало пробуждането на съзнанието, зависи и човешката интелигентност.” В случая съдържанието на термина „интелигентност” отговаря на равнището на проявление на вътрешния потенциал на съзнанието. На едно определено ниво човек се освобождава завинаги от всички колебания и съмнения, които неизбежно са съпътствали еволюционното му извисяване до момента. Това обстоятелство е сигурно доказателство, че разумното същество се придвижва уверено към пълното си самоосъществяване: „Който се съмнява, той е несъвършен човек; който не се съмнява, той е съвършен.” Липсата на всякакво съмнение е равнозначна на оптимална мобилизация на физическите, емоционални, умствени и духовни сили на личността, която окончателно е напуснала мрачните дебри на невежеството, надмогнала е всички изкушения на плътта и е устремена победоносно по светлата пътека към Истината.






Източници на Божествените енергии

(Есе върху беседата „Що искате?”)


Винаги имаме право на избор. Винаги ни се предоставя възможност да изберем между Доброто и злото. Когато се ориентираме към Доброто, получаваме подкрепа от силите на Светлината. Когато наш избор е злото, тогава ние подкрепяме силите на Мрака, ставаме техни волни или неволни сътрудници. И в двата случая ние се превръщаме в носители на енергия, по-точно – на два вида енергия с различен знак:х плюс и минус. И тъй като всичко на този свят е енергия в най-разнообразни форми и проявления, то чрез избора си ние съграждаме собствената си енергийна същност. И не само това, но и оцветяваме аурата си със специфични багри и тонове, съответстващи на областите от невидимата вселена, с които сме се свързали вибрационно, след като сме привели в изпълнение направения вече избор на Добро или зло.
Материалният свят съществува благодарение на енергиите, които проникват в него от Божествената и духовната сфера. Проводници на тези енергии са обекти от физическото поле, включително и човекът. В беседата Учителят Беинса Дуно проследява начините и пътищата, по които Божественият свят осигурява енергийна подкрепа на нашата земна действителност: „Божественият живот се влива във физическия. ... Три източника има, чрез които Божественият свят ни влияе: чрез храната, която иде от растителното царство; чрез въздуха, в който влизат светлината, топлината, магнетизмът и електричеството, и чрез мисълта и чувствата.”
„Вливането” на Божествения живот във физическия означава именно проникването по различни канали на енергия от областта на Божественото в нашия материален свят, благодарение на което функционират и еволюират четирите природни царства: минерално, растително, животинско и човешко. Храната, която приемаме, за да поддържаме биологическото си съществуване, има за източник растителното царство. Тук не е споменато животинското царство, понеже животните-вегетарианци се хранят с растения, а месоядните животни – съответно с тревопасни свои събратя. Следователно растителното царство лежи в основата на цялата хранителна верига, обхващаща съвкупно растенията и животните.
От предишната беседа („Ще ви са даде”) научихме, че светлината е израз на мисълта на възвишените Същества, а топлината е проява на тяхната Любов. Магнетизмът и електричеството очевидно принадлежат към същата група дарове, които получаваме безвъзмездно от висшите духовни селения. Взаимовръзката между електричеството и магнетизма създава едно от четирите главни взаимодействия в Природата, познати на съвременната наука. В астрологията, номерологията и изобщо в окултното познание въздухът е елемент на духа. В този смисъл понятието „въздух”, използвано от автора на текста, отговаря на духовния свят, който се явява източник на светлината, топлината, електричеството и магнетизма.
На трето място, Божественият свят влива своите енергии на физическото поле чрез мислите и чувствата на хората. Чувствата ни се проектират в астралната сфера на невидимия свят, а мислите ни – в умствената. Ако прибавим към тях и действията ни, израз на въплътената ни свободна воля, получаваме триадата на индивидуалността, която произхожда от високите измерения на духовния свят. От всичко посочено следва, че Божествените енергии обхващат всички полета на духовната вселена и съответно – всички структури на видимия и невидим човек.
В днешната нетрадиционна медицина все по-широко приложение намира лечебният метод, препоръчващ разговора с клетките в тялото на човека, възприемани като живи, разумни същности. Ето че преди близо едно столетие Учителят Беинса Дуно е разкрил тайната на този вид лечение: „Ние трябва да знаем, че и клетките са живи същества; и в тях има личности, индивиди и души.” Един велик Посветен от ранга на този духовен Учител, разбира се, е наясно с тази езотерична истина, която днес преоткриваме, за да я употребим в холистичния подход към науката за човека, за неговата профилактика и поддържане на телесно и психическо здраве. Обучението в духовната Школа на същия Миров Учител предполага разкриването и на множество други тайни, които обаче трябва да заслужим с търпение, постоянство и всеотдайност в работата върху самите себе си.


 Животът като притча
(Есе върху беседата „Тази притча”)


Притчата е кратък иносказателен разказ, в който чрез персонажите и техните взаимоотношения биват излагани поуки и наставления с духовно-нравствен характер. С притчи изобилства Словото на редица духовни Учители, между които Христос и Беинса Дуно. В тази беседа Учителят на Новата планетарна култура разглежда живота като притча, т.е. като история с множество действащи лица, които общуват помежду си и учат житейските си уроци с радост или болка. Всеки един от тях е едновременно ученик и учител в земното училище. Животът на Земята е притча, понеже под повърхността на фактите, явленията и събитията винаги се крие някакъв контекст, някакъв по-дълбок смисъл, който участниците в този нестихващ спектакъл би трябвало да проумеят и с негова помощ да станат по-мъдри и по-истинни.

В сюжета на беседата са втъкани голям брой примери и обяснения, които се отнасят пряко или косвено към главната тема. Любопитство буди включването на пасаж, посветен на субстанцията и есенцията, без за двете понятия да е дадена дефиниция. По наше мнение субстанция е първичният градивен материал на една обособена система, космическа област или свят. В основата на цялата Вселена лежи една изначална субстанция, т.нар. космически етер. От друга страна, есенцията представлява концентрирана субстанция, концентрат от някакво вещество – просто или съставно. Какво е отношението на субстанцията и есенцията към темата за живота като притча? – Косвено. От някакъв вид субстанция са изградени всички космически обекти и живи същества, т.е. субстанцията е единственият градивен материал за разгръщането на Всемирния живот. А есенцията – в качеството си на концентрирана субстанция – разкрива някои специфични свойства на Творението и предлага нови предизвикателства пред онези, които търсят смисъла зад фасадата на притчата на живота.

Макар и с определена доза условност, бихме могли да свържем понятието „есенция” с обяснението на Учителя Беинса Дуно за същността на рая: „Думата „рай” в окултен смисъл подразбира висша култура.” Казано по друг начин, раят е есенция на условията за живот в  материалния свят, негова по-висша октава, която крие в недрата си потенциала да надхвърли измеренията на материалното и да навлезе във владенията на духовното. Раят е с бъдната мечта на жителите на физическото поле, есенция на техните въжделения за един пълноценен, съвършен начин на съществуване. В рая притчата за живота се превръща в действителност. Алегоричните образи се стопяват и вдъхновилите ги за изява оригинали заблестяват в своята истинска светлина. Раят е мястото, където всички същества се радват на пълнотата на Божието присъствие и се греят на лъчите на вечната Му и всепобеждаваща Любов. Всички разновидности на страха, които са ги отдалечавали от Създателя, са се разтворили в благодатната топлина на неизказано блаженство.

Страхът като особено стръмно препятствие по духовния Път („Когато хората се страхуват от нещо, това показва, че те нямат връзка с Бога” – Учителят Беинса Дуно) завинаги е останал в миналото. В рая връзката с Божественото е не просто здрава, а неразкъсваема. Тя поражда импулса да продължим напред в избраната посока – към хоризонта на цялостната личностна реализация, осенени от неизтощимата енергия на вътрешната трансформация и творческото пресъздаване на всичко съществуващо. И така достигаме до кулминацията на всичките ни еволюционни усилия – необходимостта да положим пред жертвения олтар на Небесния Отец драгоценните плодове на всичко, което сме завоювали по пътя си към Него. „Да жертваш всичко за Бога, това подразбира да придобиеш такъв живот, който осмисля всички неща и който развързва връзките на живота по един правилен и разумен начин” – споделя за този миг на върховно самоотдаване авторът на беседата. Връзките на живота са нашите кармични ангажименти, които изгарят без остатък в огъня на Божията Любов в момента, когато пожертваме всичко за Него. Нашето съществуване вече е осмислено да предела на възможното, защото сме подчинили изцяло своята воля на Божията и сме съединили нашия дух с Неговия – не само като дете с извечния Родител, а като сътворец на Всевишния, Негов син или дъщеря не по благодат, а поради постигнатия ръст на духовно израстване.


Така притчата на Всемирния живот от иносказание с безброй персонажи и първообрази зазвучава като химн на Единството и на триумфиращата Божественост – свидетелство, че потенциалът се е самоосъществил и се е превърнал в безсмъртна реалност.


В Сионската горница
 (Есе по идея от беседата „Братя и сестри на Христа” – „Сила и Живот”, IV серия)

Над Палестинската земя се спусна тиха, безлунна нощ.
Учениците влязоха един по един в къщата, кацнала на Сионския хълм. Учителят ги очакваше в горницата. Седнал с кръстосани нозе, затворил очи, Той бе потънал в мълчаливо общение с онзи отвъден свят на вездесъща Любов и Светлина, от който бе дошъл тук преди тридесет години. Мъждукащото пламъче на светилника, едва промъкващо се сред танца на светлосенките, разкриваше върху лицето Му израза на блажен покой.
Безшумни като падащ лист, учениците насядаха около Него. Молитвената тишина ги обгърна като звезден плащ и те се понесоха духом нагоре – натам, където ги призоваваше Той, Синът на Небесния Отец.
Колко време измина в благодатната прегръдка на сливането, никой не би могъл да каже. А и едва ли имаше значение. Докосването до лъчезарните селения на Божественото бе сякаш извън времето. Когато отново отвориха очи, ги посрещна познатият полумрак на стаичката. Все същият, откакто го помнеха. Ала те самите вече не бяха същите. Отвъд мизерията и оковите на своето земно битие те бяха вече открили неизбродимите простори на своя вътрешен „аз”. И водени от неугасимия Лъч на Учителя, те се рееха с ненаситно стремление сред тази нова реалност на Красотата, сред безсмъртните форми, родени от величието на Божия творчески Замисъл. И заставаха лице в лице срещу Истината – за Вселената, за вечната еволюция на Духа, за смисъла на всичко съществуващо. И с непонятна довчера лекота прозираха своята собствена роля във всемирната драма, в изпълнението на могъщата Воля на Създателя за малката планета Земя.
Иисус ги гледаше спокойно, но погледът Му сякаш преминаваше през тях и проникваше в бъдното – за всеки по отделно и за всички заедно. Апостолите седяха, заковали взор в Него. Никой не дръзваше да наруши мълчанието. Тогава Учителят заговори:
- Вече знаете кои сте и защо сте тук. Очаква ви дълъг път, а все още сте направили само първата крачка. Това, което ви дарувах, раздайте го и вие даром на жадните за светлина и правда. Не щадете нито сили, нито време, за да разнесете Благата вест по цялата земя. И не мислете какво да говорите на людете, понеже Духът на Моя Отец ще пребъдва у вас и Той ще свидетелства за Истината чрез вашите уста.
Докато учениците размишляваха върху казаното от Учителя, някъде навън се чу шум и сподавен говор. След минута някой потропа на вратата на горницата. В рамките ѝ се очерта фигурата на стопанката на дома. Тя прошепна разтревожено:
- Учителю, дошли са майка Ти и братята Ти и питат за Тебе. Що да сторя?
Иисус я погледна строго. Тя потръпна и се вкамени на прага на малката стаичка. Взорът Му – твърд и предразполагащ едновременно – обходи всички лица. Застинали в напрегнатата тишина, апостолите очакваха отговора на Учителя. Най-сетне Той промълви – сякаш повече на Себе Си, отколкото на останалите:
- Моя майка, Мои братя и сестри са онези, които слушат Словото на Моя Отец, Който е на небесата, и го изпълняват.
И пак затвори очи и потъна в Себе Си.

Някъде в безлунната нощ на Палестина пролая куче. Оставаха само два часа до зазоряване.






Светлина и топлина
 (Второ есе върху беседата „Ще ви се даде”)

Във величествената панорама на Битието по-големият, по-силният, по-умният, по-напредналият в духовно отношение е призван да помага на по-малкия, по-слабия, с по-нисък духовен ръст свой събрат. И не само да му помага, но и да му служи. Служението е по-висша форма на подкрепа, понеже съдържа като потенциал и саможертвата. Самата саможертва представлява най-извисената степен на служението. Доказа го Христос на Голготския кръст. Служението Му за изкупление греховете на човечеството бе увенчано именно с кръстната Му смърт. Той пожертва живота Си, за да открие пътя на човеците към вечния живот в присъствието на Бога. Това е саможертва, която няма равна на себе си в историята.
Съществата, преминали през всички човешки опитности и постигнали съвършенство, имат за свой дълг пред Всевишния да служат на по-малките си братя и сестри. Без тяхното служение животът в нисшите спрямо тях природни царства би бил немислим. „В светлината има възвишен морал, добро влияние, понеже чрез нея се изразява мисълта на възвишените същества. Любовта пък на възвишените същества се изразява чрез топлината”, заявява в беседата Учителят Беинса Дуно. „Светлината е кондензирана мисъл. Мисълта е кондензирана Любов”, изтъква той на друго място в Словото си. Следователно кондензираната, т.е. сгъстена и концентрирана в максимална степен, мисъл на напредналите същества ние, земните хора, възприемаме като светлина. А Любовта им – съответно като топлина. В тази градация очевидно първична е Любовта. Тя не само поражда и поддържа Всемирния живот, но и му осигурява оптимални условия за възпроизводство и еволюция – светлина и топлина.
Божествената Любов е израз на благата Воля на Твореца, отчитаща и задоволяваща потребностите на всички Негови създания. Фундамент на тази всемогъща воля е добротворството, а в обхвата ѝ се вмества всичко съществуващо. Всичко, което произтича от Божията свята Воля, е добро и подпомага еволюционните процеси на всички равнища във Вселената. Този факт дава основания на автора на текста да заключи: „В природата зла воля не съществува.” „Зла” в случая означава разрушителна, противоборстваща на Божията съзидателна воля. Зла воля са в състояние да проявят хората като разумни същества, ако се стремят да задоволят прищевките на тялото и егото. Зла е волята и на слугите на Черната ложа, които съзнателно се противопоставят на Доброто и така изпълняват функциите си в Космоса.
Докато се подвизаваме в човешка форма, сме длъжни да насочваме свободния си избор към Доброто и да го извършваме напълно безкористно, с Любов. Добро, сътворено без Любов, губи стойността си, обезличава се и с нищо не допринася на извършилия го. И обратно, когато вършим добро, мотивирани от висшето измерение на Любовта, тогава биваме полезни и за онзи, за когото го извършваме, и за самите себе си, а и за света като цяло.
Хармоничното съчетание между Божествената Любов и Доброто изгаря кармата и с лекота разрушава пъклените замисли на Лукавия. Бог е сътворил света от Любов и го насочва към добри цели на еволюционното му развитие. Така и ние следва да станем съвършени проводници на Неговата Любов, за да може и нашият малък земен свят да процъфти под благодатната светлина и топлина на възтържествувалото повсеместно Добро.



Взимане и даване
 (Есе върху беседата „Ще ви се даде”)


Взимането и даването са два естествени процеса във Всемирния живот. Първият, Който дава, е Бог – в процеса на сътворяването на света. И Той не само дава даром живота на всички същества, на всички природни и надприродни царства, но и им осигурява всички условия, необходими за тяхното развитие. Затова и ап. Павел напълно справедливо отбелязва: „... Ние чрез Него (Бога – б.К.З.) живеем и се движим, и съществуваме” (Деян. 17:28). В хода на глобалната и индивидуалната еволюция всяко живо създание има за основна задача да усвои и прилага тези два важни космически закона. Христос ни поучава, че „по-блажено е да се дава, отколкото да се взема”, т.е. за личното духовно израстване на човека от по-голямо значение е това, дали отрежда предимство на даването пред взимането. Но във вселенски мащаб между действието на двата закона има равновесие. Това равновесие е един от главните лостове за поддържане на хармонията в космическите простори.
В зависимост от манталитета на личността и от нейния духовен ръст надделява привързаността или към даването, или към вземането. Учителят Беинса Дуно прави следното разграничение: „... Безсъзнателният живот започва с науката „взимай”, а съзнателният живот започва с науката „давай”!” С безсъзнателност в случая са определени ниските еволюционни равнища на човешкото съзнание, а със съзнателност – съответно високите. Любопитно и показателно е, че съществуването на всяко Божие творение започва с взимане. То получава даром жизненото си дихание от Създателя и за някакъв период от време – съвършено безвъзмездните грижи на родителите си или само на майката. След като завоюва своята самостоятелност, то – вече научило урока на взимането – постепенно започва да усвоява и урока на даването.
При даването трябва да са налице две важни условия: а) даващият следва да има силен, ярко изразен импулс да даде; б) даваното би трябвало да удовлетворява реална, актуална потребност на получаващия.
В беседата е използвано понятието „праволинейно движение”, което по съдържание съответства на еволюционно развитие. В следващия цитат Учителят на Бялото братство разглежда взаимоотношенията между мисълта, силите и духовното издигане, от една страна, и някои техни геометрични съответствия, от друга страна: „Праволинейното движение в света е движение на правата мисъл. Триъгълникът е хармонично разпределение на силите в духовния свят. Квадратът е хармонично разпределение на силите във физическия свят. Точката пък представя опора на мисълта.”
От така изложения пасаж извличаме следните заключения:
1) Еволюционното развитие в космическа мащаб и на индивидуално ниво бива обусловено най-вече от правилното използване на мисловния потенциал на живото същество.
2) Триъгълникът отразява като геометрична фигура психо-физическото единство на човека – единството между ум, сърце и воля (съответно мисъл, чувство и поведение), от което зависи хармонизирането на духовните сили на съществото.
3) Квадратът символизира единството на духовната и материалната природа на човека (мисъл, чувство и действие плюс физическото тяло на индивида) и съответно хармоничното съчетаване на неговите психически и физически енергии.
4) Точката е символ на концентрираната мисловна енергия – задължително условие за всяка творческа изява на човека.
От особена значимост е и определянето на злото от страна на автора на текста „като творческа сила, като творчески принцип”. В индуистката Божествена Троица – Тримурти, третото ѝ лице – Шива, е божеството – разрушител на старото и ненужното, за да бъде разчистен пътят на новото, еволюционно актуалното и необходимото. В този смисъл злото, което като правило свързваме с разрушението и унищожението, играе ролята именно на творческа сила и принцип, съдействащи за осъществяването на Божия План за творението. От друга гледна точка злото никога не е самоцелно, самò за себе си. То винаги по някакъв начин обслужва Промисъла на Всевишния за Вселената като цяло и за безбройните населяващи я същества. Следователно злото не е и не може да бъде противник на Бога, а само Негов ревностен и верен служител.







Кого в същност обичаме?
 (Есе върху беседата „Сто пенязи”)
  
Когато обикнем някого, даваме ли си сметка кого или какво в същност у него сме обикнали? Със сигурност у този човек има нещо, което е грабнало вниманието ни и е накарало сърцето ни да бие учестено, а мисълта ни непрестанно да се завръща към миговете, прекарани заедно. И какво точно ни е завладяло и е събудило отдавна стаени копнежи: лицето, блясъкът в очите, походката, говорът, жестовете, отделни постъпки или личността му като цяло? Най-вероятно последното. Понеже сме възприели този човек като нещо завършено и цялостно, то и любовта ни към него – колкото и често да бива възпламенявана от конкретни ситуации, негови прояви и качества – все пак е насочена към единството на неговата индивидуалност, към човека, носител на обаяние, в чиито дълбини сме потънали и дори рискуваме да се удавим...
Този човек красив ли е? за другите може и да не е, но за нас безспорно е. и то най-красивият. Поне за момента... Но... Учителят Беинса Дуно недвусмислено заявява: „... Красотата не може да служи като повод за Любов.” Очевидно не тя е най-важната в случая (макар че ако попитате мъжете, 99% от тях ще посочат именно външната привлекателност на жената като причина за събудените у тях чувства; ала това не е Любовта, за която говори великият духовен Учител, а само физическото привличане или сексуалното желание). Тогава какво има пред вид авторът на беседата? – „... Само Истината може да послужи като повод за Любов”, подчертава той. Но това са висшите октави както на Истината, така и на Любовта – техните Божествени измерения. И както подобното се привлича от подобно, така и докосването до Божествената Истина поражда висшите пориви на най-чистата и безкористна Любов. Това е именно „Любовта (, която) чрез Истината носи правилното разрешение на въпросите.” Не само че изгрява най-светлото и прелестно чувство, познато под небето, но и в допълнение придобиваме вълшебен ключ за решение на всички житейски проблеми. Не е малко, нали?
Ще ни помогне ли този ключ да разгадаем двете предизвикателно парадоксални на пръв поглед, дори провокативни изявления на Учителя Беинса Дуно, намерили място в тази беседа? Нека ги разгледаме последователно:
1) „... Всеки, който иска да има идеал, трябва да стане съвършен. Който не е съвършен, не може да бъде обичан. Мъжете и жените трябва да изхвърлят от ума си лъжливата идея, че могат да се обичат, без да бъдат съвършени. Докато човек не бъде съвършен, никой не може да го обича.”
Никой от нас не е съвършен – иначе не бихме се подвизавали в тези материални тела, учейки все нови и нови уроци, устремени по стръмната и така непосилно тясна на моменти пътека към върховете на съвършенството. И все пак обичаме. При цялото собствено и чуждо несъвършенство откриваме обекти, достойни за нашата любов, и ги обикваме. Какво означава това? – Че Учителят Беинса Дуно е сгрешил в това си твърдение ли? – Ни най-малко! Той е прав, както винаги. И се опитва да ни внуши (макар и в толкова завоалирана форма), че когато обичаме някого, ние обичаме съвършеното у него, т.е. Божествената му искра, кълна на неговото безсмъртие.
Бог ни обича всички, без изключение – независимо от това на какво стъпало в своето развитие се намираме, независимо дали сме близо или далеко от Него. Той ни обича безусловно – заради частицата от Себе Си, която е вложил у всекиго от нас.
Докато не станем съвършени, нашите ближни ще ни обичат със своята несъвършена любов заради Божието присъствие у нас, което те са открили (в повечето случаи несъзнателно) във външността и поведението ни, но най-вече в сърцето. И ние ще ги обичаме по същия несъвършен начин, помагайки си взаимно да направим още една крачка към света на Божественото. Попаднали веднъж там – при това напълно заслужено, – и ние, и нашата Любов ще бъдем съвършени.
2) „Че Бог съществува, това е факт, но не е Истина; че Слънцето грее, това е факт, но не е Истина; че Земята се върти, това е факт, но не е Истина; че вие живеете, това е факт, но не е Истина; че вие мислите, това е факт, но не е Истина; че вие се изоставяте един други, това е факт, но не е Истина; че умирате, че се раждате, това са все факти, но не са Истина.”
Когато за първи път прочетох този пасаж от беседата, буквално замръзнах. Не можех да повярвам на очите си! Какво иска да ни каже нашият Учител?! Нима фактът не е истина или нейно проявление в познатия ни свят? Как положения, които открай време сме приели за истинни, в същност не са Истина (с главна буква „И” – сиреч Божествена Истина)?! Знаем, че нашето малко и несъвършено човешко разбиране за великата Истина на Всевишния е само нейно бледо отражение в ума и сетивата ни, но все пак...
Прочетох пасажа няколко пъти, смутен и дълбоко озадачен. Неразрешима ли е задачата, чието разгадаване поставя пред нас Учителят Беинса Дуно с това толкова странно и провокативно изявление?
Опитах се да се потопя в океана на неговата мисъл, за да открия решението. И така проумях следното:
Ние, хората, приемаме външната проява на явленията за Истина (Божествената, върховната Истина!), докато тя, Истината, де факто, от езотерична гледна точка, е единствено израз на тяхната вътрешна същност.
Бог съществува в ума и сърцето на вярващия човек и това е факт. А Истината е, че Той е неделима част от най-дълбокото човешко естество.
Слънцето грее и това е факт. А Истината е, че духовното, невидимото Слънце дарява нашата звездна система с животворните лъчи на своето физическо проявление.
Земята се върти и това е факт. А Истината е, че нашият Планетарен Логос поддържа ритъма и интензивността на живота на поверената му планета, излагайки периодично всички нейни точки на лъчите на Слънцето, които са основният енергиен носител на този живот в земната биосфера.
Ние живеем и това е факт. А Истината е, че Божият Дух се изявява чрез всекиго от нас, насърчавайки го да завоюва неповторима индивидуалност и да обогати чрез личния си духовен опит цялото творение.
Ние мислим и това е факт. А Истината е, че индивидуалният ни дух чрез своя посредник – менталното тяло, свежда мислите и идеите на Създателя до нашето съзнание.
Ние се сближаваме и изоставяме едни други и това е факт. А Истината е, че трупаме незаменими опитности във взаимоотношенията със себеподобните.
Ние се раждаме и умираме и това е факт. А Истината е, че се въртим в колелото на превъплъщенията – самсара (в цикъла раждане, смърт и ново раждане), докато не научим всички уроци от земния/материалния етап на личната ни еволюция и не освободим духа си от всички окови на материята, потопени изцяло в Божествената Истина.
Навярно това е искал да ни каже Учителят на Новата планетарна култура. Дано правилно да съм го разбрал.





Да вземаш и да даваш
 (Есе върху беседата „Изостаналите укрухи”)
  
В живота на всеки човек има два особено важни момента – вземането и даването. Христос ни поучава, че по-блажено е да даваш, отколкото да вземаш. Сиреч когато даваш, ти в по-голяма степен съдействаш за своето духовно-нравствено развитие, отколкото когато вземаш. И първото, и второто са естествени процеси, които по определен начин формират взаимоотношенията на всяко живо същество с околната среда. Учителят Беинса Дуно разширява обхвата на разглеждания проблем, като добавя още едно не по-малко съществено състояние или процес – задържането. Той заявява: „В живата природа, както и в живота на човека, има три важни момента. Първият момент е да даваш – качество, свойствено на Бога. Вторият момент е да приемаш – качество, свойствено на човека и на всяко живо същество. Третият момент е да задържаш – качество, свойствено на разумния човек. Умният, мъдрият, добрият човек се отличава по това, че той може да задържа.”
На първо място, Бог е Този, Който дава всичко на всички. Той е Източникът на Всемирния живот, Той го и поддържа, като предоставя животворните Си енергии на всички същества, на всички природни и надприродни царства. В този смисъл Бог е образец за даване: всеобхватно, съвършено безвъзмездно и съобразено с нуждите на получаващите неизчерпаемите Божии блага.
На второ място, човекът и всички останали живи същества приемат или вземат това, което Бог им предлага. Това приемане или вземане е наложително, понеже чрез него те поддържат своето съществуване. Всяко същество приема толкова, колкото му е необходимо и отговаря на насъщните му потребности. Само човекът, и то неосъзнатият за космическите истини човек, се стреми да натрупа и повече – излишъци, които във въображението му са гаранция за осигуряване на изобилен и безметежен живот. Никое друго живо създание не си позволява подобна алчност, при това основана върху илюзия. Защото колкото повече взимаме, толкова повече и трябва да дадем – независимо в кой момент от бъдещето.
Бог на всички предоставя благата Си според Своята безпогрешна мярка, с помощта на която всеки получава точно толкова, колкото му се полага в съответствие със сценария на Твореца за сътворения от Него свят. Излишно заграбеното рано или късно се връща с лихвите.
На трето място, във владенията на разума се появява и моментът на задържането. Какво да разбираме под съдържанието на това понятие? Тълкувайки думите на автора на беседата, стигаме до извода, че под „задържане” той схваща преработването, усвояването и целесъобразното използване на получените от Бога блага. И нещо повече – само умният, мъдрият и добрият човек има способността да се отнася така с поверените му от Създателя жизнено необходими блага. Глупавият, неразумният, лошият човек също ги получава безвъзмездно и в отговарящо на нуждите му количество и качество, но не ги употребява целесъобразно. В общия случай той ги разхищава, пропилява ги безцелно и те не му служат за еволюционното му израстване, както при разумния човек.
Следователно в лексиката на Учителя на Бялото братство задържането е процес не на егоистично присвояване или обсебване, а на мъдро, целесъобразно и еволюционно необходимо усвояване на придобитите жизнени блага.
След като Христос нахранва пет хиляди души с две риби и пет хляба, Той изпраща учениците Си да съберат всички остатъци, „за да не се изгуби нищо” (Йоан 6:12). Именно този библейски стих Учителят Беинса Дуно е поставил като мото на беседата. Защо? – За да подчертае, че когато Бог предлага напълно безкористно Своите блага, те трябва да бъдат употребени точно по предназначение, без никакво отклонение или разхищаване. Недооценяването или злоупотребата с тях е тежък грях, сериозно нарушение на духовните закони. Благоденствието на разумното същество, наречено „човек”, зависи от начина, по който той приема, усвоява и използва предоставените му от Бога блага. Към използването спада и начинът, по който той ги споделя с другите същества. В даването именно си проличава доколко конкретният човек е познал и изявява Божественото начало у себе си. Ако даваш така, както Бог дава – абсолютно безкористно и безпогрешно съобразено с потребностите на получаващия, значи имаш право да се назовеш Негов достоен син или дъщеря. Това е, което Небесният ни Баща очаква от всички нас.




За Ученика
Петър Дънов

Някой пита: „Какво трябва да раздам?”.
„И аз ви казвам сега: „Идете и раздайте живота на старозаветните, раздайте живота на новозаветните, раздайте и живота на праведните – и тогава идете при вашия Учител! Той ще ви посрещне“.
Учителя има четирима ученици в света, които обича. И ако тия четирима ученици ви препоръчат на него, той ще ви приеме в Школата. Ако Любовта ви препоръча на вашия учител, ако Светлината ви препоръча, ако ви препоръчат Мирът и Радостта, той ще ви приеме – ще отвори вратите на Школата, ще ви даде свободен вход, ще ви благослови, ще ви запознае с други ученици и от този момент вие ще бъдете ученик на своя Учител. Ала пазете се да не би да отидете при своя Учител, преди да сте раздали вашите богатства като старозаветни, като новозаветни и като праведни. Ако отидете при него с всичките труфила и накити на тия три живота, ако отидете с всичкото си достойнство на праведник, великият Учител само ще се усмихне и ще ви затвори вратата на Школата.
Ученикът трябва да има за живота само едно разбиране: който иска да бъде ученик, трябва да има само едно схващане за нещата. Ученикът може да има само един Учител в живота. Помнете една велика истина: в света има само един Учител и всички учители са произлезли от него; в света има само един Ученик и всички ученици са произлезли от него. Ученикът трябва да знае едно: може да го обича само оня, който го учи – неговият Учител; и ученикът може да обича само оногова, който го учи. Обича се само онова, което е безсмъртно, което не губи своята красота, своята интелигентност, своята благост, своята доброта.
Питате кои са първите стъпки по пътя на ученика? Правило е – ученикът трябва да започне с Любовта, после ще мине към светлината, след туй – към мира, и най-после – към радостта. Ученикът ще носи радостта в живота си като разрешение на своите задачи. Аз не говоря за радостта, която се мени, а за радостта на ученика, която нищо в света не може да засенчи, която от нищо не отпада. Тя е най-високият връх в материалния свят – никакъв облак не може да го засегне, Божественото Слънце всякога го огрява. Никакви бури няма на този връх – там царува Любов, там царува Светлина, там царува Мир.
Този е естественият път на ученика – Любов, Светлина, Мир и Радост. Човек може да обиколи целия свят, може да похлопа на вратите на всички школи, може да потърси всички велики Учители, които носят Божието Слово – те всички ще му покажат този път. Те всички имат само една определена, Божествена идея за пътя на ученика, който не може да се измени. Навсякъде ще му кажат, че първата стъпка в живота на ученика, това е Любовта. Като започне да прилага Любовта, дверите на неговия ум ще се отворят и знанието на миналите векове, както и знанието на настоящето и бъдещето, ще започне да се втича у него по един естествен начин.
Наистина, има и по-велик път от този на ученика, но само след като човек извърви този път, пред него ще се открие великият път на Учителите. Това е пътят на Мъдростта, който -трудният. Любов, светлина, мир и радост – ето етапите в пътя на ученика.
Като говоря за ученика, аз имам предвид преди всичко идейния ученик. Този ученик се учи и тук, на Земята, в този свят, и горе, в невидимия свят. Той никога не напуща Школата – денем се учи в лабораторията на Земята, а нощем отива горе, при своя Учител, който му преподава теория. На следния ден той пак се връща на Земята, за да продължи своите практически занятия в лабораторията.
Идейният ученик знае, че всякога е ученик – бил е, е и всякога ще бъде такъв. И след време, когато Земята, както и цялата Слънчева система завършат своето развитие, той ще мине като ученик в една друга, по-велика Школа. Тогава той ще носи друго име: думата ученик е слаба да изрази дълбоката идея, която е скрита в туй понятие."

Изпратено от Спаска Миховска


Прояви на живота
(Есе върху беседата „Раб и син”)

В Библията понятието „раб” има две основни значения: „роб” и „слуга”. В цитирания от Учителя Беинса Дуно библейски пасаж (Йоан 8:34,35) думата е употребена в първия посочен смисъл. И действително, който извършва грях, става негов роб – особено ако това се превърне в тенденция. Ставаме роби на собствения си грях най-вече заради кармичните последствия от него. На физическото поле в непрестанното противоборство между Духа и материята надделява ту едното, ту другото космическо начало. Когато Духът овладее формите на материята, се ражда животът. А когато „материята е взела надмощие над духа”, тогава неизбежният резултат е смъртта.
И все пак: „Отде иде животът?” Ще можем ли някога с пределна точност да отговорим на този въпрос? И дали изнесеното в тази беседа от великия Посветен би могло да ни улесни? Той заявява: „Животът не иде отникъде. Дето духът се вселява, там животът се явява като непреривен процес, като постоянно течение. Дето духът преодолява, там и животът тече.” Как така „животът не иде отникъде”? Какво има пред вид авторът на това загадъчно изявление? Очевидно той иска да подчертае, че Всемирният живот не е самозараждащ се, както се насилват да ни убедят някои съвременни псевдоучени. Космическият живот има своя Източник – Бога, Който чрез Своя вездесъщ Дух влага живот във всяка частица на творението. И тъй като Бог присъства посредством Духа Си навсякъде и във всичко, то и Животът е повсеместно, универсално явление. А как да разбираме тогава твърдението: „... Животът се отличава по това, доколкото духът се проявява в нашите тела.” Тук става дума за езотеричния факт, че колкото по-интензивно, с по-голяма честота се проявява Духът, толкова по-високо еволюирала е съответната форма на живот.
В своето взаимодействие Духът и материята пораждат всички форми на живот във физическата действителност. Еволюционния връх в това отношение, както е добре известно, бележи човекът. И тук се сблъскваме с втора привидна загадка в текста на беседата: „... Съвременната човешка форма е създадена от духа, а индивидуалността на духа е създадена от материята.” Първата част от изречението не подлежи на обсъждане поради своята безспорност, но втората му част изисква задълбочено тълкувание. Материята сама по себе си не може да създаде нищо, тя не обладава творчески способности. Всички промени в нея се осъществяват вследствие действието на обективни закони, вложени в нея от Всевишния. Единственият Творец в Битието е Божият Дух, творческата Воля на Небесния Отец. Следователно индивидуалността на духа, спомената в горния цитат, не е буквално създадена от материята, а конкретно породена при сблъсъка или общуването на духа с материята по време на земните въплъщения на човека. Така именно изпъква значението на материалния свят като едно огромно училище, в което духът – проявен в материята – учи своите уроци и постепенно изгражда неповторим облик, с който един ден да се завърне отново в Лоното на Божествения Родител.
И с колкото по-висока честота вибрира духът в съзнанието на човека, толкова по-голям еволюционен ръст придобива той. Такъв е смисълът, заключен в следните думи: „Колкото повече се увеличава бързината на движение на едно тяло, толкова повече се увеличава и неговата интелигентност.” Бързината на движение в случая означава именно честотата на вибрациите на духовната му същност. Цитатът има универсална приложимост и засяга всички природни и надприродни царства. Очевидно е, че буквалното му разчитане не води до никъде. В противен случай най-интелигентното същество на Земята би била космическата ракета, а най-ниско интелигентното – хималайският йога, потънал в самадхи при пълна неподвижност на тялото си.
И Духът, и материята са велики тайни на Вселената, но по-великата от тях е Духът. От Него започва всичко и отново в Него ще се приюти за своята космическа почивка цялото Проявено Битие след приключването на поредния свой цикъл на проявление – по-богато и по-разумно от преди, по-близо до своя Създател.




Кротостта и Божието творение
(Есе върху беседата „Кротките”)

За незрящия кротостта е признак на слабост. За прогледналия в областта на космическите тайни кротостта е велика добродетел. Учителят Беинса Дуно я определя, както следва: „Кротостта е качество на сърцето, а не на ума.” И добавя една важна нейна характеристика: „Кроткият човек никога не бърза. Като се казва, че кротките ще наследят Земята, това подразбира, че те ще живеят на Земята, колкото искат.” Щом никога не бърза, значи кроткият умее да разпределя и времето, и силите си по най-добрия, по най-подходящия начин. Следователно кротостта като качество на сърцето се съчетава у него със силно развит ум и вътрешна дисциплина. Подобно хармонично съчетание между ум и сърце, между мисли и чувства е в състояние да осмисли в дълбочина и да намери практическо приложение на четирите максими, разкрити от автора на беседата: „Сега като максими в живота поставям следните положения: начало на Божествения живот е духът; начало на духовния живот е религиозният; начало на религиозния живот е материализмът; начало на материализма е смъртта.”
Тази градация с четири стъпала осветлява съществени еволюционни етапи в духовното развитие на човека. На най-ниското стъпало е човекът с изцяло материалистичен мироглед. Всичките му житейски изяви са обречени на смърт, понеже за него Духът, т.е. безсмъртното начало във Вселената, не съществува. Единственото потенциално постижение на материалиста – ако успее да го реализира – е подобряването на външните условия на живота. На второто стъпало отдолу нагоре стои личността с религиозни убеждения. Той вече е навлязъл във владенията на Духа и е мотивиран да завоюва вечен живот в Неговото Царство. Ако следва съвестно и последователно нравствените повели на своята религия, такъв човек ще допринесе за пречистването и просветляването на земната аура и за издигането на общочовешкото съзнание. Той, обаче, стига в търсенията си само до Божието присъствие извън себе си. До третото стъпало е достигнал човекът с духовно верую. Той вече е открил Бога у самия себе си и е станал жител на Неговото Царство тук, на Земята. Живее за Общото благо и на него подчинява личните си интереси. Разпознава проявленията на великите духовни Учители на човечеството и се отнася с уважение към всички техни редакции на Божественото учение. Като правило, обаче, следва най-вече напътствията на един от тях, в чиято земна Школа с готовност се включва. На най-високото четвърто стъпало се е изкачил човекът с Божествено съзнание. В същност той не е повече човешко същество в познатия смисъл на думата. Макар и още в плът, той вече е прекрачил границите на ангелския свят. Преодолял без остатък всички импулси на егото, той се е отдал напълно на безкористно и саможертвено служение за изпълнения на Божия План за Космоса и нашата планета. Можем да се разминем с него по улицата, без да забележим отблясъците на Божественото присъствие в осанката му. Можем и да го срещнем като държавник, който чертае нови хоризонти пред народа си и човечеството, или като основател на окултна Школа за актуални посвещения. А може и да коленичим пред тихия му подвиг, ако – като Майка Тереза – е захвърлил всичко светско и свещенодейства в мрачните обители на греха, мизерията, глада и измъчваните от болести души и тела.
За Свръхчовека, съединил съзнанието си с това на Всевишния, общуването на душата с Бога е истинската Църква, а не храмът, в който Му се покланяме. Да стопли душата на ближния си, на  живо същество в нужда с неизгарящия огън на висшата Любов за него е не просто дълг, а начин на живот. На него, кроткия по сърце и всеотдаен по дух, невидимият свят открива грандиозната тайна на Божието творение: „В първа глава на Битието се казва, че Бог направи Небето и Земята. Значи, Той ги направи, не ги създаде. Това подразбира, че Бог ги направи видими. В този смисъл Земята не е мъртво тяло.” Ако бяхме на негово място, какво щяхме да разберем от тази реплика на Учителя Беинса Дуно?
1. Истинският Творец на Битието в изначалния му вид – като Идея, подлежаща на осъществяване, е Непроявеният Бог, а Проявеният Бог създава, или по-точно – изгражда, Вселената с наличните вече материали (субстанции), осигурени и сътворени от Непроявения Бог. Тези две първични субстанции са: а) Акаша – изначалното пространство, в което съществуват в непроявено състояние всички възможни форми на творението, родени в Божия Ум; бПрана – изначалната Божествена енергия, която изпълва всичко съществуващо.
2. Проявеният Бог трансформира Битието от състояние на непроявеност в състояние на проявеност, влага в него принципи и закони, въз основа на които да протича развитието му на всички равнища, структурира го и му задава първия импулс на еволюционно пресътворение, който официалната наука нарича „Голям взрив”.
3. Нашата планета Земя не е мъртво тяло, а живо, разумно Същество със собствен еволюционен ход на развитие. Тя е част от всеобхватната Разумност на космическото творение – следствие от вездесъщата Свръхразумност на Създателя.

Всеки от нас, участниците в Школата на Всемирното Бяло братство, основана от Учителя Беинса Дуно в България през 1900 г., би могъл да прецени на кое от горепосочените четири стъпала се намира в настоящия момент от своето еволюционно израстване, какви уроци трябва да научи и какви духовни опитности да усвои, за да се изкачи на следващото стъпало.







Мракът в служба на Светлината

(Есе върху беседата „Няма тайно”)


Божият Промисъл, Божията върховна Сила работи в тайно. Резултатите от нейното проявление са видни за всички, но вътрешният механизъм, изворите ѝ, както и мотивацията на нейния Първоизточник, остават мистерия. Такива са били от зората на сътворението, такива са днес, такива ще останат и в безкрайността на бъдещето. Дори и най-високо еволюиралите същества във Вселената притежават само частична представа за тази велика тайна.
Силите на Мрака са неразделна част от тази мистерия. Защо Бог – всемогъщият Властелин на Битието, е допуснал появата, по-нататъшното им съществуване и действия? Той би могъл да ги унищожи само за едно мигване на окото. Но не го прави. Как се вместват те в Неговия План за Всемирното развитие и дали и как го подпомагат? Кога ние, хората, ставаме техни проводници, защо и как? На някои от тези въпроси намираме отговор в разглежданата беседа.
„... Човек върши престъпления само тогава, когато му липсва нещо. Задоволят ли се неговите желания, той се отказва от всякакви престъпления.” Желанието като причина за човешките страдания е разкрил още Буда в своята втора благородна истина. Става ясно, че незадоволените желания пораждат страдания в техния носител, който става склонен да кара и другите да страдат. Усещането му, че желанието му не е задоволено, че нещо не му достига, в определени случаи го подтиква да потърси удовлетворение, посягайки върху притежанието, здравето, авторитета или живота на своя ближен. Ако желанието му бъде задоволено, изчезва импулсът за извършване на престъпление. И така – до появата на следващото неосъществено желание. Разбира се, далеч не всички хора с неудовлетворени желания се превръщат в престъпници. Само единици падат толкова ниско, но и от тях обществото боледува от трудно излечимо заболяване. За нас по-важното в случая е да отбележим езотеричния факт, че и престъпниците, и другите, които не извършват престъпление на физическото поле, наливат вода в мелницата на Черната ложа. Вторите – с емоционалните и мисловни отрови, породени от нереализираните желания, а първите – и с престъпните си дела.
Следствие от неосъществено желание е и т.нар. първороден грях на човека – откъсването на плода от Дървото за познаване на добро и зло в райската градина, изрично забранено от Бога. Стремежът да постигнат съвършено познание изигра лоша шега на Адам и Ева и навлече на поколенията след тях, а и на цялата земна биосфера бремето на смъртта и мъчителната битка за насъщния. Кой ги подтикна към тази фатална стъпка? – Един ангел, първороден син на Твореца: „Как може ангелът, който живее на Небето чист и свят живот, като слезе на Земята, да стане змия и да изкуси първата жена в рая?” Грехът, лъжата, измамата, подлостта и коварството са напълно чужди и непознати за ангелите. Защо тогава този адепт на тъмното начало в Космоса се нагърби с подобна неблаговидна мисия и Създателят допусна тя да се превърне в действителност? – Най-вече за да бъде изпитана свободната воля на новосътвореното разумно същество – човека. А след като тя проработи в посока към нарушаване на Божията заповед, за венеца на творението настанаха твърде трудни времена на сблъсък с гъстата материя. Болезнен и на моменти непоносим сблъсък, който обаче крие в себе си потенциала да бъдат научени уроци и да бъдат придобити опитности и качества, каквито пребиваването единствено в невидимия свят не може да предложи. „Всяко зло за добро” – гласи народната мъдрост. Бихме добавили: за зрящия правилно разбраното и използвано относително зло се трансформира в безценен фундамент за надграждане към абсолютното Добро.
Окултните ученици от Школата на Всемирното Бяло братство имат за основна задача да различават безпогрешно проявите на Доброто и злото в света и да се придържат неотклонно към пътя на Доброто – рожба на самия Бог.




Нишката на живота

(Есе върху беседата „Зазоряване” – „Сила и Живот”, VIII серия)


В тази своя беседа Учителят Беинса Дуно ясно посочва, че всеки човек е незаменим елемент в Природата, във Всемирния живот. Освен незаменим той е и неповторим и без него, без неговата индивидуалност „Вселената не може да се прояви в своята хармония”. А пък проявлението на човека във Вселената наричаме „път в живота”, който израз от своя страна също има синоними в лицето на: „еволюционно израстване”, „самоосъществяване на човека”, „личностна реализация” и др. В случая става дума за изпълнение предназначението на човешкото същество в съответствие с Божия план за него. А това предназначение притежава една-единствена цел – човекът да се завърне съвършен в лоното на своя Небесен Отец, да стане Равнобожествен.
Ограниченото по обективни причини човешко съзнание разглежда пътя си в живота, своето еволюционно развитие като права линия, като нишка, съединяваща люлката на монадата със Сърцето на Бога. Това е идеалният вариант. Уви, такъв случай Битието не познава до днес. Нишката на индивидуалния живот като правило е твърде лъкатушна, изпъстрена с безброй криволици и завои, смени на посоката, връщания назад, лутания, с огромни амплитуди в темпото на движение. Всички те се разгръщат във времето и пространството – естествения декор на космическия спектакъл. Ала Творецът – крайната точка на това прелюбопитно пътешествие – се извисява над и извън рамките на времево-пространствения континиум. Неговият живот е потопен във Вечността и в нея именно Той ни очаква да Го достигнем и навеки да останем съединени с Него. Дотам трябва да ни отведе нишката на живота – в селенията на Божественото, където царува едно вечно настояще.
Нишката на живота част от него ли е или не? Негова граница ли е или само въображаем контур, прокаран от Божия Промисъл или от човешката свободна воля? Трудни въпроси, които отчасти бихме могли да осветлим с помощта на текста на беседата. А там е казано: „... В общия живот има две положения: човек може да бъде извън битието, а може да бъде и вътре в битието; човек може да бъде извън живота, а може да бъде и вътре в живота.” От следващите няколко изречения става ясно, че и страданието, и радостта отвеждат човека извън живота. Те са два полюса на целостта, назована „живот”, между които преминава земното съществуване на всекиго от нас. Страданието предхожда радостта и рано или късно се трансформира в нея. Следователно да страдаш, означава, че си получил обещание от радостта да те споходи рано или късно. И обратното – в утробата на всяка радост се таи зародишът на страданието. Те се редуват неспирно в неуморния бяг на живота. Ала и двете – и страданието, и радостта – са извън живота. Тогава какво е вътре в него? И за кой живот става дума?
Няма съмнение, че и страданието, и радостта са част от живота – такъв, какъвто го познаваме. Това значи, че Учителят Беинса Дуно под „живот” в контекста на беседата разбира нещо друго. И няма какво друго да бъде то освен  живот, съществуване в Божествената Истина. Едно човешко битие, потопено изцяло във великата Истина. Това и само това е реалният живот, а всичко останало извън него е мираж, илюзия, заблуди на непросветленото съзнание.


И сега вече можем да си представим как нишката на живота преминава по златната пътека, начертана от Божествената Истина. От лявата ѝ страна остават страданията, а от дясната – радостите. Те не са част от действителния живот, а само негови сенки и отражения. За да се движиш точно по средата – между страданията и радостите, сиреч потопен в истинския живот, следвайки неговата безсмъртна нишка, следва да си постигнал онова, което християнските мистици наричат „безстрастие”, а Посветените – непоклатим вътрешен мир. Единствено това състояние на съзнанието би могло да ти позволи да следваш с непогрешима увереност и точност пътя на Истината, без да се отклоняваш нито наляво, нито надясно, без да губиш време и сили, за да разкъсаш паяжината на земните илюзии за добро и зло, за щастие и болка. Това е Пътят на живота в същата тази непостижимо красива Истина, извън която се шири пустошта на невежеството, а в чиито недра почива очакващата да я пробудиш Божественост.


Сенки и реалности
 (Есе върху беседата „Давам власт” – „Сила и Живот”, VIII серия)
  
Живеем в свят, който е сянка на истинската реалност. И все пак за нас, хората, той е достатъчно реален, за да изпълнява функциите на предметно училище във великата Школа на Всемирния живот. Отдалечеността на нашето земно битие от Божествената Истина изисква по пътя ни към нея да си служим с доказателства за всичко, което съдържа макар и частица от нейната абсолютна реалност. И в случая става дума не само за науката като цяло или за математиката, в частност, а за всички области от нашето съществуване в гъстата материалност, без изключение.
Един от важните онтологически проблеми, които разглежда тази беседа на Учителя Беинса Дуно, е именно този за взаимоотношенията между реално и нереално, истинно и неистинно. Неговото съждение в тази насока носи характера на обобщение: „Всички неща, които се доказват, са фалшиви, а всички ония, които не се доказват, са реални, истински.” На пръв поглед изказаната по този начин мисъл се отличава с неприкрита парадоксалност. Защо? Защото обичайното човешко разбиране е, че онова, което подлежи на доказване, след като бъде доказано, се превръща в непоклатима истина. А другото, което и да искаме, не можем да докажем, автоматично отнасяме към сферата на имагинерното, мистичното, надхвърлящото възможностите на нашия опит и познания. Сиреч – отдалечаваме го на почетно разстояние от истината, такава, каквато ние си я представяме. Да, но се оказва, че представата за истината на средния човек се различава твърде много от тази на един велик Посветен, какъвто е Учителят Беинса Дуно. Как да разбираме цитираната негова фраза?
Ако следваме неговата логика и се постараем да погледнем на казуса с неговите очи, бихме успели да достигнем до интересни заключения.
По наше мнение под „неща, които се доказват” Учителят на Бялото братство има пред вид обектите от нашата материална действителност, които са белязани от тленност, преходност, нетрайност. Те са истинни само по отношение на нашия земен живот, но не и спрямо вечността, над която владее Божествената Истина. По отношение на тази Истина, изписвана с главна буква „И”, те са фалшиви – тоест само нейни отражения, ограничени от времето и пространството.
И обратното, нещата, „които не се доказват”, притежават и като зародиш, и като проявление същата тази Истина поради факта на своята нетленност, непреходност и вечна трайност. В математиката те са съдържание на т.нар. аксиоми, които изразяват определени математически истини, неподлежащи на доказателство. Що се отнася до физическото поле – познатия ни свят, тези неща остават имагинерни, недоказуеми, надхвърлящи способностите ни да ги обгърнем с разума си и да ги осмислим изцяло. Ала в същото време те са напълно постижими по духовен път – посредством съзерцанието, самовглъбението, прозрението, медитативното изследване, проникновението и т.н. Тогава и само тогава съумяваме да достигнем до ядрото на най-дълбоката им същност и да ги осъзнаем като еманации на вездесъщата общокосмическа Истина.
Божествената Истина не се нуждае от доказване. Тя просто е. Можем да я преживеем по пътя на личната духовна опитност и да я превърнем в постоянен елемент от структурата на съзнанието си. В този случай тя ще бъде наша навеки и ще ни служи вярно през цялата вечност.
От доказателство имат нужда нашите малки човешки истини. Те са наши спътници по еволюционния път само за определен отрязък от него. След като го изминем, ги оставяме в миналото и протягаме ръка към нови измерения и изяви на Божията Истина, които ни приближават на още една крачка от нея. Целта е не просто да я докоснем, а да се слеем с нея, което би означавало увенчаване на духовното ни развитие чрез съединяване с Бога или с Божественото у самите нас.


От този миг нататък ще изчезнат всички сенки на вечната Истина и нейната непреходна светлина никога повече няма да угасне.
Слънце, което не залязва
 (Есе върху беседата „Слънцето не ще зайде”)
  
Има едно слънце, което никога не залязва. Това е Божественото присъствие в цялата Вселена. Неговото цялостно и сияйно проявление откриваме в Божествения свят, където Славата Божия – нетленната и непомръкваща Светлина на Твореца – излъчва във всички посоки неописуемия блясък на абсолютното съвършенство. Бог присъства незримо и у човека – в глъбините на неговия дух: стаен, непроявен, потънал в бездната на неизчерпаемо търпение и неизтощима надежда. Безкрайно дълготърпелив – заради лъкатушния и неравен път на хомо сапиенс към осъществяването на неговото предназначение. С неугасваща надежда – заради импулса към израстване, вложен изначално в това разумно същество, който рано или късно би трябвало да го отведе до чертозите на великата Истина. А дотогава пилигримът по духовния Път ще преброжда хиляди светове и пространства, ще страда от грешките си и ще се учи от тях, ще надмогва бариерите вътре и извън себе си и постепенно, крачка по крачка ще осъзнава жребия си на син и служител на Всевишния. Жребий, записан в най-фините фибри на душата му, призвана да премине седем пъти през пещта на изпитанията (ср. Пс. 11:7) и пречистена до степен да отразява като в огледало непостижимата и завладяваща прелест на Духа, да се съедини с Него във вълшебната прегръдка на Вечността.
Дълъг, но славен е пътят на човека към неговия Създател. При това завръщане към Първоизвора, към изначалната родина ученикът от Школата на Всемирния живот е длъжен първо да познае себе си, т.е. Божествения си потенциал, а след това да го разгърне в пълнота. За целта Провидението му предоставя съответните полигони за обучение. Каквато е и нашата звездна система: „Всяка слънчева система представлява известна степен на интелигентност. Всички слънчеви системи, както и нашата, представляват от своя страна група от системи.” Степента на интелигентност на една слънчева система се определя от равнището на еволюция, постигнато от нейните планетарни Логоси, ръководени от звездния Логос – родоначалник на системата, както и от духовния ръст на населяващите звездата и планетите разумни същества. Под „група от системи” в цитираното твърдение на Учителя Беинса Дуно следва да разбираме съвкупността от видимите и невидимите проявления на звездата и планетите, от техните материални и духовни тела. Както човекът притежава физическо и духовни тела: етерно, астрално, умствено и т.н., така и планетите и звездите имат своите по-груби и по-фини проекции в съответните космически области.
Развитието на различните нива на проявление в една звездна система протича според Божия План – плавно, последователно, равномерно. С едно изключение: „... Когато Слънцето се завърти сто милиона пъти около себе си, забелязва се само едно изключение. Същото нещо се забелязва и в движението на Земята, както и в движението на човека. Когато Земята, както и човекът, се завъртят сто милиона пъти около себе си, забелязва се едно изключение от правилния ход на тяхното движение. Великото и красивото се заключава именно в това изключение, понеже в него едновременно става повдигането и падането на човека.”
Тези разсъждения на Всемировия Учител на Бялото братство заслужават по-обстойно разглеждане. То ни довежда до следните изводи:
1. „Сто милиона пъти” е условно определение за продължителността на един еволюционен цикъл, предшестващ качествен скок на творението; дума синоним на този израз е гръцката „еон”.
2. „Движение” в случая е равнозначно на еволюция, духовно развитие.
3. „Правилен ход” = постепенна еволюция, равномерно, плавно духовно издигане.
4. „Изключение” = преход, качествен скок в развитието; еволюцията преминава в „революция” (еволюционен скок), количествените натрупвания – в качествени изменения.
5. „Повдигане и падане на човека” = еволюционно пресяване на хората или въобще на разумните създания, населяващи дадена звездна система; годнита да продължат духовното си израстване биват прехвърлени групово в космическа сфера с по-висока вибрационна честота; негодните остават да се прераждат и да съществуват при същите или при по-тежки условия на средата; индивидуалностите на безнадеждно изостаналите или окончателно пропадналите измежду тях отиват за претопяване в изначалната Божествена творческа субстанция.
Подборът или пресяването се извършват с абсолютна обективност, въз основа на непоклатими критерии, залегнали в Божия Замисъл за Вселената – за нейната структура и за еволюционното развитие на всички същества.
Така, стъпка по стъпка, всяко творение – една облечена във форма идея на Твореца – се устремява към своята съдба: реализиране на назначението си или полагане на поправителен изпит в одеждите на нова индивидуалност.




Чрез Правдата – към Вечността
 (Есе върху беседата „Праведният”)


Когато вярващият в Бога човек извършва дела, произтичащи от неговата вяра (ср. Як. 2:26: „... Вярата без дела е мъртва.”), той рано или късно достига стъпалото на праведността. И това е гаранция, че ще наследи вечен живот – по смисъла на библейския стих, послужил за мото на тази беседа („Праведният чрез вярата ще бъде жив.”). Сиреч, ако онзи, който е защитил своята вяра с достойни за нея дела, стане носител и изявител на Божествената Правда, то портите на Небесното Царство ще бъдат широко разтворени за него и той ще пребъдва в Светлината на Божието присъствие за цялата Вечност.
Което като перспектива отново поставя въпроса за съдържанието на понятието „вечност”. Учителят Беинса Дуно се опитва да ни помогне да изясним този проблем чрез няколко възлови реплики:
1„... Вечните неща са неопределени, а определените неща са конечни и гранични.”
Извод: Неопределеността на вечните неща произлиза от тяхната природа, от тяхното първично естество – те не могат да бъдат дефинирани от гледна точка на обикновеното човешко съзнание, ограничено от триизмерния свят на материята. В случая неопределеност означава невъзможност за човека да обхване, да измери, да осмисли напълно и да класифицира в рамките на своите разбирания всичко онова, което носи печата на Вечността.
От друга страна, всичко, което може да бъде определено (в смисъла на изтъкнатото по-горе), притежава някакви граници във времето и пространството – въз основа на които именно то бива измервано и обособявано като обект, ограничено е вследствие на своята природа, белязана от знака на преходността.
С други думи: вечното е безкрайна и безгранично, а определеното (т.е. преходното) е крайно и ограничено.
2„... Физическият живот ... продължава във вечността.”
На пръв поглед тези думи крият вътрешно противоречие, понеже физическият живот е обусловен от материалността на неговите носители и е тленен и преходен априори. Какво точно е имал пред вид авторът на текста с тази реплика? Навярно две изходни положения:
              а) Физическият живот, животът в материалния свят, има своето начало във времето – първия миг на сътворението, началото на Божия творчески процес, назовано от официалната наука „Големият взрив”. Но той няма край във времето, разгръща се непрестанно в безкрайността, която възприемаме като вечност. При него се редуват фази на проявеност (когато материалната субстанция и нейните безчислени форми са дейни) и на непроявеност (мировата почивка Пралайа, когато материалната субстанция кристализира в духовна с цел пълен анализ и събиране плодовете от етапа на проявление). Това редуване също е безкрайно, т.е. вечно, тъй като творческият процес във Вселената изисква един постоянен полигон за обучение и придобиване на опитности от страна на живите същества, какъвто е материалният свят и изпълващият го със съдържание физически живот.
            бФормите на физическия живот сами по себе си са смъртни, т.е. преходни, но физическият живот като цяло – като израз на Всемирния живот, е безсмъртен и непреходен, т.е. вечен. Щом изпълнят предназначението си, формите напускат материалния свят – преустановяват физическото си съществуване и преминават в духовно такова. А съвкупният физически живот остава непоклатим и вечен, предлагайки все нови и най-разнообразни условия за проявление на своите форми.
3) „... Специфична Правда, която се отнася към Вечния живот.”
За съществата, прекрачили прага на разумността, влизат в сила определени изисквания, за да постигнат правото на живот във Вечността. Едно от тях е усвояването на онази именно Правда – Божествената Правда, при която човешкото съзнание е изпълнено докрай с такава вътрешна нагласа, от която произтичат единствено мисли, чувства и действия в хармония с вярата на човека в Бога. А това значи мисли, чувства и постъпки изцяло в унисон с Божествените принципи и закони, въз основа на които протича еволюцията на Космоса. Затова „праведен” наричаме този човек, който живее под крилото на великата всемирна Правда и я отстоява във всичко по житейския си път. Негов главен двигател е вярата, която „не се отнася за преходните неща в този свят”; това е „специфична вяра, която се занимава с Божествени идеи” и е съзвучна със „специфична Правда”, която също е свързана само с Божественото.
И така, Божествената Правда е назована „специфична”, защото предявява специфични изисквания към човека, решил да я превърне в свой начин на живот – да подчини цялото си съществуване в служение на Божия свещен закон, на висшата нравственост, проповядвана от Неговия Единороден Син Христос. В човешкото тяло на Божествения принцип на Правдата отговарят ръцете. В съответствие с тяхното състояние можем да съдим дали и доколко сме в хармония с тази върховна изява на Правдата. А кой е критерият, че живеем според изискванията на Правдата? – Гласът на сърцето. „Днес е векът на електричеството; бъдещето е векът на човешкото сърце”, прогнозира Учителят на Бялото братство. Това е прогласеното от него в Словото му разумно сърце, съчетаващо в съвършено единство мисли и чувства, енергиите на ума и сърцето и откликващо с непогрешима готовност на всеки повик на Божествената Правда. Която от своя страна включва „любов към всички същества: хора, животни и растения”. За човека, живеещ в лоното на тази най-възвишена Правда, всички прояви на Всемирния живот имат еднакво право на съществуване, развитие и благоденствие. Той не прави разлика и не плаща данък на избирателност, тъй като знае, че Божият Дух изпълва представителите на всички природни царства и за всички тях следва да бъдат създадени оптимални условия за проявление и духовно израстване.
Човекът на Божествената Правда е узрял да възприеме и още една велика космическа истина. Тя гласи:
Животът има три стъпала. Първото, неговата основа – основа на живота, е братството„Братството представлява кръвта – чистотата, възвишеното, благородното в материалния живот.” Второто стъпало на живота изкачваме, когато трансформираме братството в приятелство. По същността си то е разширение на Любовта. Братството очаква от нас да осъзнаем необходимостта от спазване на Правдата и така да възприемаме всички хора като наши братя и сестри, а животните и растенията – като наши деца, за които следва да полагаме грижи и да им създаваме най-добри условия за живот. Приятелството, като по-високо стъпало от стълбицата на живота, предполага да разширим проявлението на своята любов до величествените размери на духовно сродство. Ближният до нас е наш брат поради това, че с него имаме равни права на живот, щастие и благополучие. Приятелят е нещо повече – той е сродна душа, с която ни свързват общи цели и път, общи убеждения и стремежи.
И на третото стъпало на живота се възкачва мъдростта. Тя „носи в себе си абсолютната справедливост и вяра, израз на Божията Любов в света”. Мъдрецът е същевременно вселюбящ и пределно истинен. Той се радва от сърце на чуждото благо, което утре ще стане и негово достояние. Или пък няма да стане, понеже той вече е надживял потребността от това, да го има. Мъдрецът не се сравнява с никого, а има „само един велик идеал – Бога”, Който живее тайно у всекиго от нас и с безгранично търпение очаква да Го изявим в пълнота. За мъдреца, в крайна сметка, „животът означава връзка с Бога”. Връзка извечна и нерушима, съградена по волята на Всевишния, която трябва да бъде оживена и да разцъфти по волята на разумното същество, Божието дете, наречено „човек”.





Богоуподобяването
 (Есе върху беседата „Избавената душа” – „Сила и Живот”, VIII серия)


„Богоуподобяване” е централно понятие в учението на християнската Църква. То означава, че човек е призван да осъществи в пълнота програмата, с която е бил сътворен от Бога – да се уподоби на Него, т.е. да стане подобен на своя Създател. Образът на Бога у човека е духът, който сме получили от Него даром. Това е нашето безсмъртно ядро, висшата ни същност, която ни сродява с Божествения свят. Образът, следователно, е даденостПодобието от своя страна, както бе посочено по-горе, е програма, зададена като призвание в еволюционния път на човека, потенциал, който следва да реализираме със собствени усилия. Духът е дарен от Бога на човешкото същество според волята на Всевишния и Плана Му за Вселената. Подобието трябва да бъде изпълнено със съдържание посредством свободната воля на всекиго от нас.
Това встъпление е необходимо, за да пристъпим към изясняване на една емблематична фраза от разглежданата беседа. Тя гласи: „Божественото в света има за цел да уподоби всичко на себе си.” От тези думи на Учителя Беинса Дуно следва заключението, че Бог е вложил програмата за богоуподобяване в цялото творение, във всички космически царства, във всички създания. От най-микроскопичната елементарна частица до най-могъщата галактическа система – всеки елемент от сътворения свят крие у себе си потенциала да стане подобен на Твореца. А това значи да придобие всички Негови качества и характеристики. Разбира се, става дума за уподобяване в качествено отношение, а не в количествено. Самият възглед за количественост е несъвместим със Същността на Бога, Който сам по Себе Си е неизмерим, необхватен и същевременно всеобхващащ всичко сътворено.
Изпълнимо ли е богоуподобяването или остава само като теоретическа възможност? Щом Бог го е заложил в Промисъла Си за съществуващото, значи е изпълнимо.
Процеса на осъществяване на богоуподобяването наричаме духовно развитие или еволюционно израстване. Той има своето начало от появата на отделната индивидуалност в света на формите. Но няма край... И е така, понеже развитието е безкрайно. Ако развитието не беше безкрайно, би се обезсмислило цялото творение. Бог не би бил непостижима върховна Същност – цел на Всемирното развитие, а просто едно ограничено по отношение на духовния си ръст същество, макар и от висша йерархия.
В такъв случай кога можем да сме сигурни, че богоуподобяването вече е реализирано, че се е превърнало във факт? – Когато живото същество по своята еволюционна пътека е постигнало Божествено съзнание. Сиреч съединило е съзнанието си с това на Бога и е в състояние да се проявява като Негов съработник и сътворец.
Ала защо все пак Божественото си е поставило за цел да уподоби всичко на себе си? Та нали то е абсолютно и самодостатъчно? За какво му е да изразходва енергията си за подпомагане на еволюционните усилия на създанията? Мотивацията на Божественото по наше мнение би могла да бъде само една – стремежът към съвършенство. Съвършено само по себе си, Божественото подпомага цялото творение в посока към неговото усъвършенстване. А това усъвършенстване бива индивидуално и колективно. Както свидетелства Учителят Беинса Дуно, когато един човек се повдига, заедно с него се повдигат и всички останали. А това означава, че когато един елемент от творението израства в духовен аспект, успоредно с него повишават своя духовен ръст и всички други елементи на системата, назована Космос или Всемир. Може повдигането на Цялото да е нищожно, едва забележимо, но все пак то е принос на конкретното същество за добруването на всичко сътворено.
Бог никога няма да се откаже от Своето решение да съдейства на всички творения да осъществят до край програмата за богоуподобяване. Най-осъзнатите измежду тях превръщат този могъщ импулс за самоусъвършенстване в реалност.




Трите реалности
 (Есе върху беседата „Последното място” – „Сила и Живот”, VII серия)


В своята беседа „Последното място” Учителят Беинса Дуно говори за наличието на три вида реалности в света.
Първата от тях той нарича „реалност на движение”. Тя е свързана с материалния свят. И действително, най-близкият до нас и достъпен за външните ни сетива свят е арена на неспирно, повсеместно движение. Учителят Беинса Дуно го характеризира като „движение на пресекване”, което не е непрестанно, т.е. не се извършва непрекъснато, а с паузи. Те от своя страна могат да бъдат периодични или не. Движението на пресекулки във физическия свят е породено от огромен брой разнообразни сили, които се отличават най-вече с непостоянството в проявлението си. Колосалният спектър от движения с различна насоченост и траектория, породени от сили с различна големина и посока, би могъл да събуди у наблюдателя усещането за хаотичност. Но тази представа е плод на привидността, на мировата илюзия. Зад картината на привидния хаос се крият Волята и Планът на Създателя, осъществявани планомерно, целенасочено и с недостъпна все още за човека Мъдрост от цяла плеяда велики, разумни Същества.
Втората реалност е назована от Учителя Беинса Дуно „реалност на увеличаване”. Той я обвързва със света на чувствата, т.е. с астралното поле. То е част от духовния свят като цяло, както отбелязва авторът на текста, при това най-нисшата в субстанциално отношение. Втората реалност се отличава с посока на дължина и на ширина. Движението ѝ по дължина е непрекъснато, без ограничения, а движението ѝ по широчина е ограничено. Преведено на езика на човешката емоционална природа, това означава, че нашите чувства не могат да бъдат ограничени в посоката на проявлението си, сиреч по отношение на обекта си. Те безпрепятствено достигат до него, така както реката рано или късно, независимо от всичките си завои и прагове, се влива в морето или океана – съгласно примера, приведен от Учителя Беинса Дуно. В същото време чувствата ни са ограничени от гледна точка на енергийния заряд, който ги е предизвикал и ги подхранва. Колкото и силни и ярки да са, те подлежат на постепенно отслабване и изчерпване. Оттам се ражда и поредният бисер на народната мъдрост, който гласи: „Времето лекува всичко.” Което означава именно, че и най-спонтанните и мощни като фойерверк чувства неизбежно утихват и се стопяват в хода на времето. Това не значи, че не бива да обичаме, защото чувствата ни са обречени на преходност. Напротив, както е казано в беседата: „Човек трябва да обича някого.” Въпросът е: кого? Великият Учител на Бялото братство дава ясен отговор: „Ние обичаме Бога.” Само тази любов не подлежи на тленност и изчерпване. Човешката любов се ражда като светкавица, разсича с трескава светлина небосвода на душата, огласява с оглушителен гръм появата си и ... скоро се стопява в небитието. Божествената Любов, обратно, бавно и предпазливо навлиза в човешкото сърце, овладява го без атаки и пристъпи, с мекота и неподражаема нежност, и остава да живее в него навеки.


Третата реалност носи наименованието „реалност на разширение”. Тя кореспондира с мисълта, т.е. с умствения свят. И така както никой не е в състояние да постави граници пред мисълта („Никой не може да ограничи влиянието на мисълта.”), така и въздействието на тази реалност не подлежи на ограничения. Нещо повече, Учителят Беинса Дуно подчертава, че именно в мисълта е съсредоточена свободата на личността: „... Човек може да бъде свободен само в своята мисъл.” Езотеричен факт е, че чрез своето мислене ние създаваме и свободата, и робството си, своя рай и своя ад. Реалността на нашето послесмъртно съществуване сътворяваме тук, в земния живот, посредством интензивността, съдържанието и насочеността на нашия мисловен и емоционален живот. Но понеже повечето от нас не притежават ясновидски способности и не съумяват да контролират потоците на мислите и чувствата си, след раздялата с материалното битие и напускането на физическото тяло те попадат в джунглата на собствените си мисъл-форми. Заслужава си да помислим как ги създаваме...

Пътешествие към безкрайността
 (Есе върху беседата „Новата Земя”)

         Човешкият живот протича едновременно и на Небето,    и на Земята, т.е. и в духовния, и в материалния свят. Във владенията на материята се подвизаваме с физическото си тяло, а в сферите на Духа – с невидимите си тела. Във Всемира всичко е едно, принципът на единството и сродството е универсален и обединява в едно грандиозно Цяло всички области и светове от всички измерения. „Четирите свята, които се проявяват последователно”, са съответно физическият, етерният, астралният и умственият (менталният). Учителят Беинса Дуно ги нарича „светове на промени”, защото те са преходни, а не вечни и тяхното съдържание, включително съществата, които ги обитават, е подложено на непрекъснати изменения. Това означава, че и престоят в тях на обитателите им също е временен – докато те изпълнят еволюционните си задачи в конкретната зона на Битието или докато бъде удовлетворено действието спрямо тях на някой от космическите закони, в т.ч. кармичният. Тези четири свята са „долният етаж”на вселенската пирамида. Освен със своята преходност и изменчивост те се отличават и с езотеричния факт, че представляват главният полигон за обучение на сътворените от Бога създания. Най-важно в това отношение е физическото поле, което в най-тясно взаимодействие с останалите три свята предлага на еволюиращата индивидуалност всички необходими условия да усвои уроците на духовното израстване и да продължи нагоре, в по-висшите сфери на безкрайността.
А там го очакват „трите Божествени свята – на Любовта, на Мъдростта и на Истината”. Авторът на беседата подчертава, че те „съществуват вечно”. Сиреч не са подвластни на преходност и изменчивост, както четирите по-нисши в субстанциално отношение, посочени по-горе свята. Тези три космически области са, както следва (от по-грубия субстанциално към по-фините): причинното (каузалното) поле, което в терминологията на Учителя Беинса Дуно отговаря на света на Истината; будичното поле – това е светът на Любовта; и атмичното поле – съответно светът на Мъдростта. Каузалното поле е свят на Божествената Истина, понеже в него постепенно се оформя действителният облик на индивидуалното същество, изграждан въз основа на реално усвоените от него духовни опитности и добродетели. Будичното поле е свят на висшата изява на Любовта – Божествената, тъй като тук душата възприема в пълнота благотворното влияние на Женския принцип в Битието – Ин, проводник именно на Божествената Любов. А пък атмичното поле е свят на Мъдростта, където личният дух бива осенен и проникнат от Мъжкия принцип във Вселената – Ян, изразител на Божията несравнима Премъдрост. Основание за подобна класификация ни дава следната мисъл на Учителя Беинса Дуно: „Туй, което задоволява душата, е Любовта. Туй, което задоволява духа, е Мъдростта. Туй, което осмисля всичко, е Истината.”
Според Учителя на Новата планетарна култура условията за влизане в Божествения свят (като обобщено понятие) са две: постигане на абсолютно съвършенство и придобиване „качествата на Духа”. Всичко изнесено дотук ни доближава до възможността да дефинираме двете водещи за тази беседа понятия – ново Небе и нова Земя, които в своето първично състояние са „два полюса, които представляват великото в света”. Великото в случая е синоним на пълнотата, завършеността и красотата на творението – плод на съвършения замисъл на Твореца.
И така, новата Земя според нашето тълкувание на Словото на Учителя Беинса Дуно се явява съвкупност от нови условия на живота, на съществуването, в които продължава еволюцията на човешкото съзнание – условивя, които са по-съвършени от предишните. От друга страна, Небе е синоним на висшата духовна същност на човека, а новото Небе е самият Божествен свят, т.е. система от нови условия на съществуването, при които духовното естество на човека се проявява в най-висока степен, в своята пълнота. В новото Небе или Божествения свят духовната еволюция на човешкото същество е приключила и човекът е постигнал съвършенство. Това, разбира се, не означава край на неговото развитие. Пред него се откриват нови, необозримо широки космически хоризонти и той поема на плещите си отговорността на сътворец на Всевишния. От гледна точка на нашето земно виждане той е съвършен и се е присъединил към общността на Свръхчовеците или на духовните Учители във Вселената.
В света на новото Небе ще царува Любовта. Тя „ще бъде основа на този нов свят”. Затова „който иска да осмисли своя вътрешен живот, той трябва основно да проучи Любовта”. И след като я проучи, да я прилага на всички равнища в своето съществуване.
Второто мото на беседата е заимствано от „Откровение”-то на ап. Йоан Богослов: „И видях ново небе и нова земя” (Откр. 21:1). Учителят Беинса Дуно пояснява като обобщение при анализа на съдържанието на двата термина: „Небето подразбира човешкия дух, който трябва да се проявява в свобода и полет нагоре; Земята подразбира човешката душа, която трябва да расте в знание и Мъдрост.” Което означава, че човешката душа се извисява в рамките на един продължителен процес на еволюционно израстване (който протича в четирите нисши свята – физически, етерен, астрален и ментален), след приключването на който тя се съединява с духа и в условията на пълна свобода човешката индивидуалност се преселва навеки в Божествения свят. Разграничението между дух и душа като обособени, макар и неразривно свързани, принципи в структурата на човека е предадено от автора на текста така: „В човека живеят едновременно две същества: едното е родената човешка душа, която трябва да расте и да се развива едновременно в четирите променчиви свята, а другото същество е Божественото начало в човека, наречено „Небе”.” Душата е „родена” от духа – тя е негова проекция в световете на формата и има за задача в многобройните си въплъщения на физическото поле да учи еволюционните уроци, да трупа опитности, да извайва неповторим облик на духа и в крайна сметка да се съедини с него, от когото е излязла. А той, духът, в качеството си на „Божественото начало в човека”, е призван да продължи пътешествието към безкрайността във висшите селения на Божия Дух.
Идеите, родени в Ума на Създателя, за да достигнат до нашето съзнание, претърпяват „четири пречупвания” при преминаването си през четирите нисши свята. Ролята на пречупванията е тези идеи да станат възприемаеми за човешкия ум. В този процес определящо участие взема волята, защото само с волево усилие Промисълът на Върховното Божество може да стане достъпен за нас, простосмъртните, и да се превърне в неразделна част от мирогледа и жизненото ни кредо. По този начин Небето, което е „връзката, която съществува, от една страна, между Бога и нас, а, от друга страна – между всички души”, се настанява трайно в най-недостъпните кътчета на „аз”-а, изпълва ни с животворната си енергия и стимулира раждането на новия човек с пробудена душа, който поема по пътеката на посвещенията.
Тази връзка в същност е Божият Дух, всемирната, всеобхватна, неизчерпаема и пораждаща всичко Божествена Енергия, която изпълва цялата Вселена, всички светове. Това е Универсалният Дух на Битието (Брахман), Който озарява индивидуалния човешки дух (Атман) с нетварната си светлина и му подава ръка за единение във Вечността. След това единение „нощта в живота” (т.е. страданията) и „ден/ят/ в живота”  (т.е. радостите) – двете алегории с противоположни знаци – се стапят в обятията на ненарушим вътрешен мир, на Божествен покой. Човек разбира, че „нощта крие в себе си Любовта, Мъдростта, Истината – изобщо всички опитности на живота”. Достойно преодоляното и осмислено като полезен житейски урок страдание постила пътя към Божествената Мъдрост. Затова нощта на страданието в същност е „Денят на Бога”, сиреч предпоставката да прекрачим прага на вечната Светлина.
Пробудената душа осъзнава още, че инволюцията е изливане на Божествения Дух от душата под формата на отдаване на Любов в еволюционния процес, а еволюцията е вливане на Божествения Дух в душата с цел вибрационната ѝ честота да се изравни с тази на породилия я индивидуален дух. А „да пробудиш една душа, значи да предизвикаш в нея желанието да ѝ се говори за Божествения живот, за великото в света и тя (даиска да направи опит в това отношение”. Казано с други думи: да мотивираш тази душа да поеме по духовния Път. Придвижвайки се устремно и непоколебимо по него, душата проумява, че „великата задача на всеки човек” е „да примири Божественото в себе си с човешкото”. Примирението не означава безропотно и сляпо приемане доминацията и първородството на Божественото, а съзнателно одухотворяване на материята, за да затрепти тя с пулса на Духа и да стане достойна да го приеме изцяло в себе си.
Пробудената душа осъзнава в заключение, че цел на живота не е осигуряването срещу евентуални беди, загуби и премеждия, срещу злото във всичките му проявления. Тня достига до жизнено важния извод, че единственото осигуряване е да „намери Истината”. Само в Истината душата открива самата себе си, извечната си същност и призванието си да стане Божествена невеста на духа. И съединила се във вечна прегръдка с него, да продължи пътешествието към безкрайността на Божията вездесъща благодат, към безпределността на райското съвършенство и бездната на непостижимия, стаен зад всичко съществуващо Абсолют.
На всяка крачка по този вечен Път странникът съзира нова, възхитителна панорама – плод от неизчерпаемото богатство на Божия План за творението. Всичко около него му говори с езика на красотата и вдъхновението, на всяка стъпка той открива вездесъщата Разумност на Създателя, въплътена в безброй форми, родени от Него, за да Го изразяват чрез ядрото на същността си и да Го славят с порива си към сияйните върхове на Неговото неизказано величие. И с удивление осъзнава, че всичко това е част от самия него, че той го е носил в най-съкровените дълбини на съществото си и сега то оживява, огласявайки във вселенските простори грандиозната тайна за Единството на Всемирния Живот. И едно ненатрапчиво обещание: че Пътят никога няма да свърши.



Няма друг път
 (Есе върху беседата „За тяхното неверство”)



Неверие означава липса на вяра, в случая – вяра в Бога. Къде се крият корените на неверието? Те могат да бъдат най-различни: вроден скептицизъм; погрешна ценностна система; отчаяние от житейските несгоди; непрекъснато сравняване с ближните, които – по наше мнение – живеят по-добре от нас; вътрешна негативна нагласа; горчивите плодове от самонадценяването и др. Неверието във великата Разумност, която управлява Вселената, фатално ни отдалечава от нашето предназначение в този свят. А то, предназначението ни, е да осъзнаем, че: „Няма друг път освен Божествения.” И веднъж осъзнали тази извечна истина, да извървим Божествения Път докрай.
За непробудения човек е трудно да поеме такава отговорност. Той е твърде ангажиран с ежедневието, с безбройните по-големи и по-малки задачи, които изпълват целия му кръгозор и го правят пленник на желязната необходимост. Той дори не би могъл да си представи, че има нещо повече от това. Нещо, което далеч надхвърля задушаващо тясното пространство на клетката, в която той с примирение или безразличие посреща изпитанията на своя делник. Трябва да се случи нещо небивало, някаква експлозия, която да хвърли във въздуха смрадливата клетка, и изправен върху отломките, човекът, отпил първите опияняващи глътки на свободата, да съзре на хоризонта светлика на своето избавление. И това е именно онзи единствен Път, Божественият, който ще го отведе в селенията на вечното блаженство. Ако, разбира се, странникът по този Път изплати до стотинка всички натрупани в еоните на невежеството дългове и научи всички уроци, които Всемирната Разумност постави пред него като изискване за завършено космическо образование.
Всички ние сме в процес на обучение – от най-малкия до най-големия. Даже Учителят на Учителите Христос дойде в плът между нас, за да научи толкова много нови за Него неща, включително източниците на нашето неверие: „Христос дойде на Земята именно за това, да научи причините за неверството на хората. Това е цяла наука!” Тази част от мисията на Богочовека се оказа най-мъчителната за Него и в края на краищата Го отведе по пътеката на страданията до Голготския кръст. Така Той плати цената на научения урок за неверието и същевременно осъществи замисъла на Небесния Си Отец да бъдат избавени земните човеци от оковите на греха, невежеството и смъртта и да им бъде ясно очертан маршрутът към спасението на душата. Те вече бяха прозрели нищетата на своето съществуване в мрака на заблудите и виделината на Божието Слово изпълни сърцата им с копнежа към новорождението.
Имаше – и все още го има – един огромен препъникамък по трасето към Царството Небесно: отношението към злото. Да се борим ли с него, да го отбягваме ли, да го мразим ли или да го обичаме? На първия въпрос Учителят Беинса Дуно отговаря лаконично: „Не се борú със злото, защото така само му придаваш допълнителна енергия, но ограничавай!” А що се отнася до втория въпрос, съветът му е: „Ако оставиш злото вън от себе си, тогава именно то ще те съблазни.” Препоръчително е, следователно, да не допуснем злото да ни съблазни; не бива да го оставяме вън от себе си. А какво значи да оставим злото вътре у себе си? – Значи да възприемаме неговия източник и самите себе си като елементи от едно неразделимо Цяло, обвързани с нишките на превишаваща обикновения човешки разум логика. Означава да разпознаем в лицето на това зло не враг, а учител. Означава още, че в съответствие с принципа за единството и сродството (VII херметически принцип) даденото зло в пирамидата на единния Вселенски Живот ни е изпратено като отговор на наш вътрешен импулс или нереализирано желание и то, злото, ни изправя пред огледалото на безпощадно обективната самооценка, мотивирайки ни да се избавим съзнателно от причините, породили същото това зло. И така в края на краищата злото се превръща в добро. Преподаденият от него урок е усвоен и ние продължаваме напред.






Истинският живот

(Есе върху беседата „Тридесет и осем години” – „Сила и Живот”, VIII серия)



Какво означава „истински живот”? Щом говорим за истински, значи има и неистински, фалшив, лъжлив живот. Какъв е той? Как да го различаваме от истинския? И ако открием истинския живот, как да го завоюваме, т.е. как да го живеем?

От нашето човешко разбиране за истината до нейното висше проявление – Божествената Истина, абсолютната Истина, има безброй равнища на изявата ѝ. Всяко едно равнище отговаря на съответна степен на осъзнаване, сиреч на съответно еволюционно ниво на израстване на човешкото съзнание. Подобна е картината и относно нашето разбиране за живота. Колкото повече напредваме по духовния Път, толкова по-ясно се очертават пред вътрешния ни взор измеренията на истинския живот.

Първият стадий от това дълго пътуване към самия себе си неизбежно е свързан със затъване в материята. За човека със старозаветен манталитет материалният свят е арена на нестихваща битка за оцеляване – битка, в която са позволени всички средства. „Око за око и зъб за зъб!” е девизът на това царство на ожесточеното и безкомпромисно търсене на място под Слънцето.

При следващия етап оцеляването вече е решен проблем. Сега пред погледа на човека с новозаветен мироглед материята дефилира върху подиума на живота в ролята на изкусителка. Неизброими са капаните, които залага тя пред всеки, който е склонен да отъждествява смисъла на съществуването с материалното благоденствие и плътските наслади. Към последните следва да отнесем и фетишизацията на постиженията на науката и технологиите в нашето т.нар. „технотронно общество”, които колкото ни служат, толкова и ни заробват.

В третата фаза човекът на праведността отдавна е оставил зад гърба си уловките на материалните съблазни. Изпълнен с чувство за собствено достойнство, той търси целта на земното си битие във възтържествуването на справедливостта навред по света. И когато неминуемо се сблъска с грубостта, безпардонността и безскрупулността на представителите от първите две нива, той горко страда и посипва главата си с пепел. В неговите очи е наранено не само личното му честолюбие, но и всемирната Правда.

Едва на четвъртия стадий окултният ученик съзира реалните стойности на истинския живот. За него земната му мисия притежава два основни акцента: учение и служение. Първото предхожда задължително второто. Главната задача на искрено и всеотдайно устремения по духовната пътека е вътрешното пречистване, култивирането на добродетели и натрупването на знания, прилагани търпеливо и последователно в ежедневието. Цялата тази целенасоченост и отдаденост осмисля живота и го прави истински.

В беседата си Учителят Беинса Дуно споменава и за отричане от живота. Какво има пред вид? По наше мнение има два вида отричане от живота:

 1) Когато човек не успява да реши житейските си задачи и на всяка крачка търпи несполуки, тогава целият му живот започва да му изглежда като безсмислица, като един огромен провал и той е готов да се отрече от него. По-лекият вариант е потопеният в блатото на безизходицата индивид просто да се предаде и да довърши жалкото си вегетиране окован в безразличие и бездействие. По-тежкият случай е, когато победеният от пълното отчаяние човек посегне на живота си. Кармичните последствия от това са ужасяващи.

 2) Когато постигналият просветление човек се отрече от всички илюзии и заблуди на земния живот, за да се посвети изцяло на Бога или на Божественото у самия себе си. Тази пробудена душа прелита над изкусителните капани на материята върху крилете на вдъхновението и поема към небесните обители на съвършенството.

 В разглежданата беседа авторът на текста очевидно е имал пред вид първата разновидност на отричане от живота.

За нас остават поуките.








За мързела и още нещо

(Есе върху беседата „Той знаеше” – „Сила и Живот”, VIII серия)


Всяка култура в човешката история бива изграждана върху определена система от духовни и материални ценности. Каквито са ценностите, такива са и плодовете, които ражда съответната култура. Съвкупността от постиженията на тази култура в материален и духовен план наричаме „цивилизация”. Очевидно първичното понятие е „култура”, а „цивилизация” е негово производно. Изразено от друга гледна точка, каквато е идейната основа на една култура, такива са и резултатите от проявлението на породената от нея цивилизация.

Учителят Беинса Дуно назовава съвременната култура „култура на духовния мързел”. И обяснява защо: „Всеки човек работи, бърза да забогатее и като добие пари, удари го нашироко, на живот. Питам: това работа ли е? – Не е работа. В работата не трябва да има никакъв материален обект.” В случая под „материален обект” следва да разбираме материалния интерес, който мотивира конкретния човек да извършва някаква работа. В древните духовни учения на Индия, притежаващи хилядолетна традиция, изрично се подчертава, че когато се заемем с някакво начинание, не бива резултатите от него да се превръщат в самоцел. Казано по друг начин, с помощта на езотеричната лексика – не трябва да се привързваме към плодовете на нашите усилия. Единственият дълг, който имаме, е да извършим това, с което сме се заели, по най-добрия възможен начин – сякаш е за Бога. Оттук нататък Той и само Той има грижата да оползотвори резултатите от нашата работа. А това означава да ги вплете по най-подходящия начин в нишките и тъканта на Своя План за Вселената.

Какви са корените на мързела? Авторът на беседата ги открива във вредните навици: „От лошия навик се ражда мързелът в света, а мързелът спъва всяка култура.” Немците имат поговорка: „Навикът е втора природа.” Макар и толкова кратка, тя съвсем красноречиво отразява ролята на навика в нашия живот. А тя очевидно е определяща в редица отношения.

Има добри и лоши навици. Всеки от нас си е отгледал и от едните, и от другите. Добрите са ни отлични помощници по житейската пътека, а лошите неуморно издигат препятствия по нея.

От текста на беседата става ясно, че когато вредните навици в обществото като цяло надскочат една определена граница, то – обществото – стремглаво се устремява към бездната на своята гибел. И става въпрос за гибел в буквалния смисъл на думата, а не в преносен. Защото, според Учителя Беинса Дуно, от стремежа „към мързела произлиза смъртта”. След което той пояснява: „Тук се ражда смъртта, понеже няма условия за живот.” Отрицателните навици са изстискали всички жизнени сокове на социалния организъм и той е изправен пред неизбежен колапс.

Първо настъпва духовната смърт на обществото. Инерцията на вредоносните привички, издигнати в ранг на икони за тълпата, е барикадирала непристъпно всички направления за изява на духа и той се задушава в ледената прегръдка на опошлените идеали, поруганите нравствени стойности и неизтощимия апетит на егото. Не му остава друг изход, освен да напусне по най-бързия начин разяденото от туморите на фалшивите ценности тяло на обществото и да го остави бездиханно. Тогава именно идва моментът на материалната смърт. Без живоносното ръководство на духовното начало обществената система – затънала до шия в блатото на материалните интереси и притежания – съвсем скоро рухва под тежестта на бремето, което тя самата е избрала за цел на своето съществуване. Така омагьосаният кръг се затваря. Ние, хората, водени от мързела на удобствата, щедро предлагани от една цивилизация на лъжливи ценности, сами сме изкопали гроба на системата, в която сме вярвали. Заблудата, че така високо ценените удобства са еквивалент на мечтания жизнен стандарт, се оказва смъртоносна. Загубило окончателно подкрепата на невидимия свят, обществото на обожествения мързел се разпада като пясъчна кула при морски прилив.

А след това всичко трябва да започне отначало.



Силата на човека

(Есе върху беседата „В който град влизате” – „Сила и Живот”, VII серия)

             Една от централните идеи в Словото на Учителя Беинса Дуно е изразена в девиза му: „В изпълнението волята на Бога е силата на човешката душа.” Ако приемем, че можем да поставим знак за равенство между човека и неговата душа, тогава приведеният в началото на изложението като мото цитат от беседата придобива

по-голяма яснота. Сравнението между посочените две мисли на Мировия Учител довежда до заключението, че изпълнението волята на Бога е заложено във и зависи от вътрешния живот на човека, от неговото вътрешно разбиране – т.е. от степента на осъзнаване, която той е постигнал. При това задължително допълнително условие е вътрешното му разбиране да е освободено от всякакви колебания и съмнения, което ще рече, че въпросната личност притежава точно определена система от ценности и убеждения, ясен и завършен мироглед. И не само ги притежава, но и ги прилага на всички равнища в живота си.

И действително, силен може да бъде само човекът, който е наясно със себе си, със своите устои, с основните принципи, които следва, с главната посока на своето съществуване, с целите на съвкупното и индивидуалното битие. Това означава, че този човек е стъпил върху здрав фундамент, прозрял е своето собствено място в панорамата на всемирния и планетарния живот и работи последователно за реализирането на своето предназначение в съответствие с Божия план за Вселената, за Земята и за самия него. Най-важният извор на духовната сила на човека е в подчиняването, хармонизирането и обединяването на неговата индивидуална воля с волята на Всевишния.

Силен човек е само този, който съзнателно изпълнява волята Божия – и за света, и за себе си.

Силен човек е само този, който израства до духовния ръст на доброволен служител на Бога.

Силен човек е само този, чийто вътрешен живот е напълно хармонизиран и формира условията на външния му живот.

Силата на човека изпъква най-ярко в малките неща. За големите той се подготвя продължително и старателно. Малките неща в повечето случаи го заварват неподготвен и именно тогава проличава с неумолима точност докъде е стигнал той по духовния Път.

Силата на човека си личи по ефективността на съзнателната вътрешна трансформация, към която той се стреми, след като е осъзнал мястото си в живота и същността и действието на космическите закони.

Силата на човека е пряк резултат от постоянството в работата над самия себе си.

Истински силен е само този, който превръща слабостта в преимущество.

Истински силен е само този, който прощава чуждите грешки и не повтаря своите.

Истински силен е само този, който остава неизменно верен на Божественото у себе си.

Мнозина от нас се опитват да играят ролята на силни хора. Малцина са искрени, останалите са просто актьори. Първите го правят, за да бъдат полезни и на самите себе си, и на човечеството. Вторите плащат данък на суетата и лицемерието и не са полезни на никого. Единствено служителите на Тъмното начало във Вселената доволно потриват ръце и услужливо им постилат пътя към Тартара.

Не можеш да станеш силен духом за един ден или дори за една година. Нужно е да бъдеш такъв през целия си живот.

Не можеш да придобиеш духовна сила единствено чрез емоционално приемане на Божествената Истина. Трябва да я превърнеш в начин на съществуване.

Не можеш да станеш жител на Царството Божие чрез подражателство или самоизмама, а само чрез подвига на превърнатото в духовна сила търпение и предаността към един висок идеал.

Силният в Духа е силен във всичко.

Силният в Духа е станал такъв, защото е приел доброволно всички вътрешни ограничения и е отхвърлил завинаги външните.

Силният в Духа не живее заради силата, а заради възможността да я използва за целите на всемирното Добро.

Съвършен ли е силният духом? Може да бъде съвършен и непременно ще стане такъв, ако постави силата си в служба на Любовта, Мъдростта, Истината, Правдата и Добродетелта, сиреч ако достигне стъпалото на онези, които се наричат „съработници на Бога”.



Царство на Духа

(Есе върху беседата „Моето царство” – „Сила и Живот”, VII серия)



Царството, за което Учителят Беинса Дуно говори в тази беседа и което Христос нарича „Мое”, е царство на Духа. То „не е от този свят”, т.е. не е материално и не е подчинено на законите, които властват в материята. То е тази свещена обител в невидимия свят, където човешкият дух се среща с Божия и се съединява навеки с Него. Това е царството на великата Любов, на съвършената Правда, на всеобхватната Мъдрост и на тържествуващата Божествена Истина. Тук именно просветленият човек, одухотворил напълно земното си естество, научава съкровеното име, което Бог му е дал. Това е името на неговата монада – единствено и неповторимо, принадлежащо само нему; име, което го отличава от всички други монади във Вселената.

По какво да познаем, че това царство вече е дошло?

За отделния човек сигурният признак, посочен от Учителя Беинса Дуно в разглежданата беседа, е, че в конкретната личност се проявява „най-разумното нещо”, на което тя е способна. Казано с други думи, индивидуалността разгръща в пълнота целия си физически и духовен потенциал. Най-разумното у човека – това е Божието присъствие в него, безсмъртното му начало. Този, който още в земните условия е станал жител на Небесното Царство, се превръща в съвършен проводник на вечния си дух – посланик и проявление на Всемирния Дух.

За човечеството като цяло настъпването на Небесното Царство става факт, когато общочовешкото съзнание достигне определена степен на развитие и извисяване. А това означава и ново, несравнимо по-високо равнище на отношенията както между хората и народите, от една страна, така и между човеците и Живата Разумна Природа, от друга страна.

Обективната преценка на съвременното състояние на земната разумна общност показва, че планетарното човечество все още е твърде далеч от изискванията да стане колективен обитател на Божието Царство. Относителният дял на пробудените души нараства със забележителни темпове, все повече издигнати духовно хора достигат пред портите на това нетленно Царство и със сигурност ще бъдат допуснати да прекрачат прага му. Ала общото ниво на осъзнаване на общочовешкия организъм все още остава твърде ниско, съвсем недостатъчно, за да проправи пътека от светлина към чертозите на Царството на Духа.

За същото това Царство Христос заявява недвусмислено: „Царството Божие е вътре във вас” (Лука 17:21). Семената му са посети от Бога-Творец още при сътворяването на човека в неговата душа. Главната житейска задача на всекиго от нас е да отгледа грижливо посятото от Божията ръка, да го полива и прекопава най-редовно с усърдие, разбиране, търпение и любов, за да се родят плодовете, които Разумното Начало на Космоса е заложило в Своя велик План за Битието.

Царството на Христос не е от този свят. Нашето – също. Макар и прекарал 33 години в плът на Земята, Спасителят никога не го е напускал. За нас съществува шансът също да се завърнем там. По Неговите стъпки, с Неговата абсолютно безкористна Любов и всеотдайност, с Неговата готовност за саможертва.

Най-подходящият момент да станем жители на Небесното Царство е сега.

Най-подходящото място да извоюваме това право е тук.

Най-верният път към това Царство е изпълнението на Закона на Божествената Любов.

Всичко, което ни е нужно да извървим докрай този път, е в самите нас.

Направихте ли вече първата крачка?




Разумната критика

(Есе върху беседата „Той повелява на Слънцето” – „Сила и Живот”, VII серия)

Най-лесно от всичко е да критикуваме. Правим го непрекъснато – за всеки и за всичко, с или без причина, с или без точен обект на критиката. Понякога сме справедливи в критичното си отношение, друг път – не. Понякога сме добронамерени, друг път – не. Понякога се опитваме чистосърдечно да помогнем на критикувания, друг път просто търсим повод да излеем лошото си настроение върху някого. Критикуваме денонощно – без почивен ден или час, без отдих, а нерядко и без да се замисляме за вероятните резултати от критиката, която отправяме.

Може ли да има разумна критика? Учителят Беинса Дуно отговаря положително на този въпрос. Ала какво все пак да разбираме под това понятие? Великият Посветен пояснява, че разумната критика изисква от нас пълно абстрахиране от грешките на другите хора и стремеж към намиране на оптималното решение в конкретната ситуация. „Да търсиш правия път” в приведения по-горе цитат би трябвало да означава точно това – да си затвориш очите за неправилната постъпка на съгрешилия (постъпка или простъпка, която си готов да разкритикуваш незабавно, подробно и унищожително) и да се постараеш да откриеш изход от положението, който е удовлетворителен за всички и съхранява достойнството на провинилия се.

Има едно неписано правило, за което малцина се досещат, когато критикуват. Това правило изисква от критикуващия да предложи нещо по-добро от това, което критикува. Например, оспорваш предложение на някого, направено при обсъждане на съвместно начинание. Не бива да си останеш само с критиката – длъжен си да предложиш по-добро решение. Или пък недоволстваш от ястието, което е сготвила жена ти. Ако не си способен да го приготвиш по-хубаво от нея, най-добре е да си замълчиш.

И още едно подобно правило: нямаме моралното право да критикуваме някого, ако не сме постигнали поне толкова, колкото е постигнал той. Например, познавам човек, който неведнъж си е позволявал да критикува един от изтъкнатите композитори в историята на човечеството заради хомосексуалните му наклонности. Постигни това, което е постигнал той; дай на хората толкова, колкото е дал той; ако можеш – надмини го. И тогава, чак тогава имаш право до бъдеш критичен и към музиката му, и към личността му. В противен случай по-добре запази мълчание.

И още нещо, твърде важно – ние критикуваме някого, без да знаем какъв е Божият план за него: и като цяло, и в дадения случай, породил  критичната ни реакция. Може би точно с действието си, което е събудило възмущението ни, той изпълнява Божията воля за себе си и за тази ситуация. Затова нека първо видим плодовете от действията му и тогава да преценим дали той заслужава критика. Ала дори и да заслужава – от наша гледна точка!, – най-добре е да се въздържим.

Има ли разлика между критика и осъждане? Има. Разликата е в емоционалния заряд, който придружава реакцията ни. Спокойното, трезво, обективно и доброжелателно изразяване на мнение, с което подлагаме на критичен анализ някого или нещо и успоредно с това предлагаме оптимално решение, е разумна критика в духа на цитираната като мото мисъл на Учителя Беинса Дуно. Гневното отричане или заклеймяване, дори и да е основателно от ъгъла на човешкото разбиране, е осъждане. Но даже и да е извършено хладнокръвно и с равен тон, ако в сърцето си сме осъдили този човек, значи не сме на прав път.

Истинският член на Бялото братство никога не критикува, никога не се занимава с грешките на другите. Стига му това, да върви по собствения си път, без да спира или да се отклонява. Дори и да е обект на всеобща критика и отрицание, той не се засяга, не забавя темпото си по духовната пътека и остава едно с Бога.




ДУША И ДУХ В ЧОВЕКА
 По Л. Н. Толстой

1.  Душата Божия живее във всички хора. Радостен е животът на тогова, който знае това. И нещастен е животът на тогова, който не знае.

2 Неосезаемото, невидимото, безтелесното, даващото живот на всичко съществуващо, това, което е в себе си, ние наричаме Бог.Същото неосезаемо, невидимо, безтелесно начало, ко­ето ние съзнаваме едно с нас, наричаме душа.

3.  Без храна не би съществувало тялото ни, но тялото ни не е храна. Същото може да се каже и за душата: без нашето тяло не би имало това, което наричаме душа, но все пак душата не е тялото. Ако нямаше душа, ние не бихме знаели що е тяло.

4.  Началото на живота не е в тялото, а в душата. Духовният живот не е бил и не ще бъде, а сега е. Духов­ният живот е истинският живот.
         5.   Истинското добро е в самия тебе, в твоята душа.

6.  Душата, съединявайки се с Бога, става Бог. Преди да познае Бога, човек трябва да познае самия себе си, т.е. душата си.

7.  Най-голямата радост, която може да познае човек, е радостта от познаването в себе си на свободното, разум­ното, обичащото и затова – блажено същество. Така чо­век познава Бога в себе си.

8.  Човек не трябва да остава човек, той трябва да стане син Божи.

9.  Ако се стремиш и постигаш това, което иска от тебе тялото – слава, почести, богатства, животът ти ще бъде ад.

Прави това, което иска от тебе духът, който живее в тебе: увеличавай в себе си смирението, кротостта, мило­сърдието, обичта и не ще ти е нужен никакъв рай. Раят ще бъде в душата ти.

10.  Казват, че не трябва да обичаме себе си. Но без обичта към себе си не би имало живот. Но трябва да обичаме не само тялото, но и душата си и душата повече от тялото.

11.  Съвестта е съзнаване на това духовно същество (душата), което живее във всички хора.

12.  Когато истината се изказва от човек, това не значи, че истината произхожда от човека.

13.  Всяка истина е от Бога. Тя само преминава през човека.

14.   Щом почувствуваш страст, похот, страх, злоба, спомни си кой си ти: спомни си, че не си тяло, а душа и веднага ще стихне туй, което те е вълнувало.





Желано и действителнo
(Есе по идея от беседата „Пак ще ви видя” – „Сила и Живот”, V серия)
„Аз разбирам едно спасение – от своите глупости” (цитат от беседата)
Сънувах странен сън. Яви ми се едно сияйно същество – трябва да беше ангел – и ми каза: „Чухме молитвата ти и решихме да я изпълним! Чакай знак! И гледай да не го пропуснеш...” И изчезна,както се беше появило. Обикновено след като се събудя, бързо забравям какво съм сънувал, но този път не беше така. Образът на този мой нощен гост се бе запечатал твърде здраво в паметта ми. И понеже бях предупреден, зачаках... Отварях си очите на четири и въобще се превърнах в машина за наблюдение. Дори и муха да влезеше в стаята ми, веднага я фиксирах и заставах нащрек, да не би да пропусна знака от Небето.
И ето че един ден, съвсем скоро след пророческия сън, някой ми позвъни настоятелно от улицата. Погледнах и какво да видя – куриер! Ето, това е! Подскочих от радостно нетърпение и се затекох надолу по стълбите. Човекът ми подаде голям жълт плик, какъвто използват бюрата за куриерски услуги, подписах се на един формуляр и изтръпнал от щастливо предчувствие, влетях отново у дома. Трескаво разтворих плика и вътре намерих... друг, по-малък бял плик. Отворих и него, а вътре – сгънат акуратно на четири лист. Разгънах го, вече на границата на нервна криза. И какво?! Нищо!Само един огромен удивителен знак в центъра на листа. И толкова... Да кажа, че бях разочарован, би било твърде меко казано. Все пак постарах се да си събера акъла и да поразмисля. Не може току-тъй да ми изпращат този лист с удивителната и това да не означава нещо. Само че трябва да го разтълкувам. Блъсках си главата неопределено дълго време, но нищо не измислих. А дните си минаваха...Започнах да се отчайвам. Но не преставах да се моля желанието ми да бъде изпълнено. Докато...
Една вечер, много късно, се прибирах у дома. Тъкмо наближавах входната врата, когато чух бързи стъпки зад себе си. Бях сигурен, че улицата е съвсем пуста, затова се обърнах с изненада.Един висок тъмен силует с качулка на главата ме настигна. Черната фигура се приведе над мен и чух дрезгав шепот в лявото си ухо: „Белият лист!” Нищо повече. Докато се свестя от удивлението си, онзи се стопи в сенките на нощта и изчезна. Постепенно се окопитих и пак започнах да мисля. Това пък какво беше?!Нищо не разбирах. В къщи пак разтворих белия лист и дълго го съзерцавах. Нещо ново не открих, разбира се. А дните все така си отлитаха, без да се случи онова, за което горещо се молех...
Същата нощ ангелът ми се яви за втори път. Беше усмихнат до уши. Посочи ме развеселен със струящия си светлина пръст и рече: „Кой ти каза, че трябва да вярваш в пророчески сънища?” Впи очи в мен, вдигна вежди и поклати глава. Усмихна се още по-широко, доколкото беше възможно, и отлетя по неговите си дела. Съвсем се обърках. На сутринта,естествено, помнех всичко и все така нищо не разбирах. А дните си вървяха с неумолима последователност...
Един следобед отидох в кварталната църква. Запалих свещица и отново се молих за същото. Почти бях привършил, когато започна вечерното богослужение. Нямах намерение да оставам,затова се наканих да си тръгвам. И тогава свещеникът започна да чете пасаж от Библията. Един от стиховете сякаш се стовари с трясък върху главата ми.Усещането беше почти физическо. Но пък получих просветление. Затекох се у дома,извадих белия лист от  плика и го нагрях със свещ. Както и очаквах, в горния му край се появи надпис. Беше названието на учреждението, което така любезно ме бе удостоило с удивителния знак – „Космическа агенция за обслужване на наивници”. Само толкова. Но пък съвсем достатъчно. Наивник или не – пози път разбрах посланието. Без да се бавя, слязох в мазето. Там, в един премрежен от паяжини ъгъл открих старата мотика, която не бях използвал от години. Изтърсих я от праха, избърсах я старателно с влажен парцал и я нарамих. И с бодри стъпки поех към нашето лозе...



 Живата вяра

                                             (Есе върху беседата „Ще бъде жив”)



Тази беседа е посветена на една дълбока вътрешна потребност на човешката душа – вярата. Учителят Беинса Дуно на много места в Словото си разглежда проблемите на вярата. Тук той не само потвърждава вече изнесеното, но предлага и нови гледни точки за изследователите на теоретическото му наследство. Някои от главните ракурси за проникване в същността, съдържанието и функциите на вярата, върху които е изграден текстът на беседата, са следните:
1) Вярата като преживяна и осмислена опитност
„... Вярата е един процес, основан на опитности от миналите векове. Тя е нещо преживяно, в което няма никакво съмнение. ... Вярата почива върху знанието на миналите векове, което е опитано, което е доказано и обосновано.” „Вярата е една опитност на целокупното човечество и частната опитност на всеки едного индивидуално.” 
            Тази първа гледна точка осветлява вярата като индивидуално и колективно душевно преживяване. Опитностите и знанието на миналите векове са елемент от общочовешката памет и съзнание, които върху основата на неопровержими исторически доказателства и духовни аргументи обосновават правдивостта, действеността и правото на съществуване на вярата в Бога. От друга страна, „... религиозните хора не се създават, но такива се раждат. Те идват  готови със своята религиозност”. Следователно индивидуалният аспект на вярата е следствие от собствения духовен опит. Това е вяра, изкристализирала и укрепнала в поредица от земни въплъщения на човека, намирайки в заключение трайно място в неговата система от убеждения. И по-точно е да се каже „водещо място”, понеже тя, вярата, по естествен път заема центъра на идейния живот на личността.
                   2) Вярата като поток на жизнеността
„Вярата е... една мисъл, която е свързана с живата материя. ... Всякога, когато човек повярва, се образува една обща възможност, чрез която живите сили на природата протичат към него.”
              Живата и действена вяра изгражда енергиен канал, по който към повярвалия човек текат живителните сокове на безсмъртния и животворящ Божий Дух. Той е Източникът на живота в цялата Вселена. Да повярваш в Бога, следователно, означава да се свържеш с Първоизвора на Всемирния живот, на всяко колективно и индивидуално битие.
Затова именно „праведният чрез вярата ще бъде жив”. Защото неговата праведност е мостът, по който от невидимия свят към него потичат струите на вечния живот на Духа.
                   3) Вярата като връзка с Божествения живот
„Истинската вяра всякога образува една вътрешна връзка между две разумни същества. Това се нарича закон на вярата или закон на разумния живот.”
В тесния смисъл на понятието вярата е връзка между човека и Бога, между творението и неговия Творец като две разумни същества. Бог е обект, а човекът е субект на вярата. В широкия смисъл на понятието вярата е връзка между творенията – между две разумни същества, едното от които като правило принадлежи към по-високо еволюционно стъпало. Такава е вярата към гуру, към духовния Учител, към света Богородица и християнските светци, към ангелите и божествата, въобще към напредналите по духовната стълбица същества, познати ни от световните религии и духовните учения. В случая те са обектите на тази вяра, а вярващите в тях хора – нейни субекти. От изключителна важност е да подчертаем, че вярата в напредналите Същества е отражение на вярата в Бога, Чиито достойни синове и дъщери са те. Сиреч ние вярваме в тях заради постигнатата от тях близост до Върховното Божество, Чийто образ в определена степен те са придобили.
Това е вяра, която назоваваме закон на разумния живот, тъй като тя е пътека за завоюване на висшата разумност, характерна за Божественото съзнание.
                     5) Вярата като ключ към Единството на Живота
„Вярата изключва всякакви противоположности в живота.”
                Повечето от нас живеят в свят на полярностите, на противоположностите, на дуалността: добро и зло, светлина и мрак, ден и нощ, любов и омраза, (+) и () и пр. Само най-напредналите в еволюционно отношение същества са преодолели този етап от личното си духовно развитие и са станали жители на Божествените селения на Всемирното единство. Там няма полярности и противоположности, а само извечна хармония, взаимоотдаване и порив за служение на Божественото.
Вярата е могъщ инструмент за надмогване на илюзията на противоположностите и дуалността, с която се отличава материалният свят, и за осмисляне на Единството на Космическия живот. А това означава безусловна вяра в Божия План за Вселената, осъзнаване ролята на злото за изпълнението на този План и откриване на светлината зад сенките и мрака на земните изпитания.
                  6) Вярата като мотивация за прилагане на знанията
„... Вярата има практическо приложение в живота.”
                 „Праведният, т.е. разумният човек, чрез вярата” придобива живот, защото той я превръща в действителност. Именно това наричаме жива и действена вяра – такава, която е изпълнила сърцето с топлина, ума – със светлина, а делата на човека – с Любов и доброта. Неслучайно ап. Яков, първият предстоятел на Йерусалимската църква, твърди, че „вяра без дела е мъртва” (Як. 2:17,26). Истинската вяра се доказва единствено чрез постъпките на онзи, който я обладава.
              Това е живата вяра – вярата, която разтваря широко портите на вечния живо


Капан за ловеца
  (Есе по идея от беседата „Какво трябва да искаме?” – „Сила и Живот”, V серия)
  


Отшелникът бе потънал в медитация. Дори и най-тънък лъч светлина не проникваше сред мрака на неговата малка пещера. Той бе сам със себе си. И с Бога.
Минаха часове, преди той да отвори рязко очи, изпълнен с усещането за нечие неканено присъствие. Нищо край него не бе променено. Само две алено червени точки проблясваха на няколко метра пред кръгозора му. След броени мигове, когато зрението му се възвърна напълно, той можеше вече да различи и един неясен силует пред себе си.
Онзи, който го бе очаквал да излезе от унеса на полетялото към други светове съзнание, проговори с дрезгаво-насмешлив тембър. Този странен полушепот отекваше с остри, колебливи трептения на ехото под ниския свод на пещерата, която от много години не бе чувала човешки глас. Разликата бе, че този глас не бе точно човешки...
- Най-сетне те открих, скиталецо по друмища неравни...
Не беше въпрос. Нито обещание или закана. Само въздишка на облекчение. Може би...
- Кой си ти? – запита спокойно отшелникът.
Ала вече знаеше отговора.
- Аз съм твоето последно изкушение.
От гърлото на говорещия се надигнаха пресекливи гъргорения, които можеха да минат и за смях.
Отшелникът не помръдна. Даде си сметка, че дори не изпитва страх. Кой знае? Може би точно за този миг себе подготвял през изтеклите повече от двадесет години.
- Е, слушам те... – промълви той тихо.
Нечаканият гост повиши едва забележимо тон:
- Нямам намерение да ти губя времето и да ти предлагам да превърнеш оная купчина камъни в хлябове, да скочиш в пропастта до входа на пещерата или пък да ми се поклониш, за да те направя господар на всички земни царства. Нито пък да ти обещая безсмъртие срещу цената на душата ти. Това са остарели методи. Никой днес не би се хванал на такава въдица. Идвам със съвсем ново предложение.
И спря дотук, за да отвори място за стратегическа пауза. Очакваше да види ефекта от думите си.
Отшелникът нямаше бърза работа. След като вникна в смисъла на казаното, той се обърна към сянката на Изкусителя:
- Не мисля, че притежаваш нещо, което бих желал да имам. Но все пак съм любопитен да те изслушам до края. Толкова път си бил дотук, че е грехота да не ти дам тази възможност...
Дрезгавият кикот на предводителя на черното воинство се смеси със звука от думите му:
- За първи път някой се опитва да ме учи що е грях. Хе-хе... Веселяк си бил! Не знаех...
Отшелникът не отвърна нищо. Бе застинал в своя полулотос и не бързаше за никъде.
След още няколко секунди за изостряне на напрежението (каквото в същност нямаше) онзи най-после изплю камъчето:
- Дойдох при теб, за да ме приемеш за твой слуга.
Нещо издрънча в мрака. Една черна, космата ръка се протегна към отшелника и пред нозете му се разсипа дълга, здрава верига с едри метално сиви брънки.
„Майсторска изработка!” – помисли си той. – „Късане няма, а и ръжда не може да хване.”
А другият изрече нехайно:
- Ето, с това ще ме завържеш и ще върша само това, което ти ми заповядаш
Отшелникът повдигна единия край на веригата. Беше доста тежка. Предположенията му за здравината и сигурността ѝ се потвърдиха.
Занизаха се минути, в които нищо не нарушаваше пълния покой в пещерата.
Най-сетне отшелникът вдигна глава, отправи погледа си към мастиления силует пред себе си и каза съвсем тихо:
- Приемам.
Гробна тишина.
- Но само прие едно условие!
Онзи се размърда неспокойно.
- Казвай! – този път не успя да прикрие нетърпението си.
Беше ред на отшелника да направи кратка пауза. Пък и нали не бързаше за никъде...
- Ако ми разкриеш тайното име на твоя истински и единствен Господар.
Смътната сянка пред него замръзна.
Веригата издрънча отново и брънка по брънка се изниза обратно в невидимата пазва. Двете червени точки угаснаха и отшелникът пак остана съвсем сам в своята тясна пещерна обител.
Сам със себе си. И с Бога... Чието свято Име той бе изписал буква по буква върху скрижалите на сърцето си.







Един кратък поглед

(Есе по идея от беседата „Целувание Ми не даде” – „Сила и Живот”, IV серия)

Този ден още от ранни зори в сърцето на Мария от крайезерното градче Магдала се бе загнездило някакво смътно безпокойство. След като изпрати един подранил клиент, тя излезе от къщурката и се облегна на рамката на вратата. Слънцето вече се бе издигнало високо и огряваше навред земята на Галилея. Притихналата повърхност на Генисаретското езеро блестеше с отразените му лъчи и излъчваше атмосфера на мистичен покой и проникновение. Накацало до западния бряг на езерото, градчето Магдала бе малко, но китно. „Поне клиенти – дал Господ!” – помисли си Мария. В интерес на истината славата ѝ се разнасяше далеч извън пределите на родното ѝ място, така че постоянно прииждаха мъже и от съседните области. Тя преживяваше добре, даже твърде добре. Ала тази сутрин нещо я глождеше отвътре, а тя не можеше да разбере каква е причината. Погледът ѝ се зарея в далечината, на запад, където отвъд неравния профил на планината Кармил се простираше голямото море. Оттук то не се виждаше и Мария не бе ходила чак дотам, но една от мечтите ѝ беше да го зърне някога. А защо не – и да се качи със събраните си пари на някой от големите финикийски кораби и да отплава надалеч. И никога да не се върне тук... Никога!
На няколкостотин метра от колибата ѝ погледът ѝ се спря на тълпа хора, скупчени в неравен кръг около нещо. Бяха притихнали, сякаш за миг застинали във времето, впили взор някъде пред себе си. Тъй като от мястото си Мария не успя да разбере причината за това сборище толкова рано предиобед, тя реши да се приближи и да провери сама. И без това нямаше клиенти за момента, пък и ѝ се искаше да поуталожи това тягостно чувство, което я преследваше неотклонно от изгрева на слънцето. Когато стигна на хвърлей камък от многобройната група хора – повечето мъже, но имаше и няколко жени, – тя зърна, че в центъра ѝ стоеше млад мъж. „Очевидно чужденец!” – оцени го с опитното си око тя. Беше твърде висок и въобще не приличаше на израилтянин. Косите му бяха дълги, руси и се спускаха на едри вълни до раменете му. Очите му бяха прозрачно сини и изненадващо дълбоки за толкова млад човек. Бе облечен в червен хитон от скъпа материя, по всяка вероятност скроен от единствено парче плат. Мъжът говореше с въодушевление, почти без да жестикулира, а всички останали го слушаха, без да откъсват очи от него. „Да, чужденец!” – рече си отново Мария в потвърждение на първата си мисъл. – „И сигурно може да плати доста добре. Я да се завъртя около него!” И тя пристъпи по-близо до тълпата.
Вторачи се в говорещия с цялата настойчивост, на която бе способна. Разчиташе той да се обърне към нея и да успее да го примами с школуваната си усмивка и поглед, на който не можеше да устои никой мъж в Галилея, Десетоградие, Перея и Юдея. Няколко чифта любопитни мъжки очи я стрелнаха, но веднага се извърнаха отново към оратора. А тя беше рядко красива жена, в разцвета на младостта си. Почти дете бе започнала да упражнява този древен занаят и грехът вече начеваше да извайва върху лицето ѝ финия рисунък на покварата. Но кой ти обръща внимание на това...! мъжете идваха и си отиваха. А после идваха отново и отново. Никой, който бе прекарал с нея няколко часа в къщурката ѝ, не оставаше с едничко посещение, а искаше още и още, и още... Тя знаеше с каква могъща власт разполага спрямо мъжете и я използваше винаги, когато ѝ бе угодно. А моментът бе точно такъв... Кой знае, може би с припечеленото от този снажен чужденец щеше да събере толкова, че да се махне веднъж завинаги от това досадно провинциално градче и да подири късмета си някъде отвъд голямото море... В мечтите си тя се виждаше като знатна дама в дворец в някой от най-бляскавите градове на империята. Защо не – и в самата столица Рим?!
Внезапно, навярно почувствал погледа ѝ, мъжът извърна глава към нея и тутакси я извади от унеса ѝ. До днес тя не бе виждала такива очи. По-дълбоки от Генисаретското езеро и по-живи от всичко на света! И нещо твърде странно прочете тя в тях. Той я гледаше като човек, който я познава много, много отдавна. И не дири жената в нея, а ѝ протяга ръка. Тя разчете посланието на очите му: „Аз няма да дойда при теб! Но ти можеш да дойдеш при мен!” Едва доловима усмивка изгря на устните му, той ѝ кимна незабележимо и отново се обърна към слушателите си. Мария остана като вцепенена. Едва сега до слуха ѝ достигна една от последните му фрази. Той говореше на хората за Царството Божие, което вече е наближило и всички трябва да го посрещнат подготвени. Мария успя да се съвземе. Отърси се от приковаващата мощ на тези бездънни сини очи и си помисли с насмешка: „Царството Божие – дрън-дрън! Не си ли уредиш живота тук, на земята, изпотрябвало ти е някакво царство с неизвестен адрес и с още по-неясно бъдеще...!” И ядосана сама на себе си, че си бе загубила времето с този чудак, тя заситни обратно към къщурката си. Но усещането за безпокойство така и не я напускаше...
Привечер, когато изпращаше поредния си клиент, тя чу как двама от чакащите пред портата ѝ си говореха. Единият – шкембелия, богат търговец от Капернаум, редеше с нескрита ирония на другия – дребен човечец с болнав вид, когото тя виждаше за пръв път:
- Та ти казвам – утре оня набеден пророк, синът на дърводелеца от Назарет, бил поканен на обяд у Симон фарисея. Мисля да намина и аз, та да го видя що за стока е. днес предиобед размътваше умовете на една сбирщина голтаци тук, до езерото...
Сякаш светкавица прободе сърцето на Мария. Трябваше да чуе тези думи, за да разбере защо я мъчи неспокойствие целия ден. Две езерно сини, кристално чисти очи се бяха отпечатали неизличимо в паметта ѝ. Както и да се бореше с тях, за да ги отпрати от съзнанието си, те отново и отново изникваха там и я зовяха някъде надалеч. Някъде, където човешки крак още не бе стъпвал... Без въобще да чува протестите на тези двама клиенти, Мария ги отпрати, тръшна портата след тях и се просна на широкото двойно легло в стаичката си. Запуши ушите си с ръце, затвори очи и начена бясно да се мята наляво и надясно... Не усети кога изтощението я надви и се потопи в дълбок сън без сънища.

А когато в късната утрин се пробуди и се огледа с почуда сред тези толкова познати четири стени, вече знаеше как трябва да постъпи. Облече най-хубавата си дреха, взе алабастрения съд с миро – подарък от един богаташ юдеин, – който пазеше като зеницата на окото си, разпръсна насъбралата се пред колибата ѝ група клиенти и пое с решителни крачки към къщата на Симон фарисея. В душата ѝ отекваше като горестен вик на последна надежда само една-едничка фраза: „Учителю, Учителю, идвам при Теб!”




Последен избор


(Есе по идея от беседата „Стани и опаши се!” – „Сила и Живот”, IV серия)



                                                                                    Когато бурята ги връхлетя, те бяха твърде далеч от сушата. Още първите пориви на ураганния вятър захвърлиха малкото корабче сред рифовете и в предната му част, близо до носа, зейна огромна пробойна. Океанските води нахлуха през нея със страховита мощ и се устремиха към палубата. Корабчето се килна на една страна и започна бързо да потъва. Полъхът на смъртта обгърна с ледената си прегръдка лицата на дванадесетимата. Единадесет мъже и една жена, попаднала сякаш случайно на борда... Случайности, обаче, няма.

С трескава бързина спуснаха спасителната лодка сред бушуващите вълни. Тя се клатушкаше отчаяно на всички страни, но все пак оставаше единственото островче на надежда за избавление. Имаше само един проблем – лодката можеше да побере само десет души, и то скупчени един до друг. В противен случай всички отиваха на дъното.

Капитанът се провикна, за да заглуши тътена на гръмотевиците:

- Аз оставам! А вие побързайте! Остават само няколко минути преди да потънем...

Другите за миг застинаха смълчани. Един от тях беше излишен. Някой се обади плахо:

- Не можем да се поберем всичките в тази стара черупка...

Капитанът ги обгърна с поглед и изрече спокойно:

- Теглете жребий кой да остане с мен.

Падна се на един младеж, който отскоро беше в екипажа.

Всички го гледаха в очакване, а той се въртеше като безумен на всички страни. Очите му святкаха с дивата ярост на звяр, хванат в капана. Секундите безмилостно се изнизваха... Почти половината от корабчето вече беше под водата. Малката лодка се извиваше като змия под напора на бурята и въжето, което я крепеше за палубата, аха да се скъса...

Ненадейно – с вик, събрал в себе си цялата омраза и отчаяние на света – младежът дръпна въжето и скочи заедно с него в лодката. Сграбчи греблата и ги потопи в кипящите води. Беше поел спасението си в собствените си ръце.

Измамените му спътници закрещяха неистово и, блъскайки се безредно, с нечовешката сила, която придава инстинктът за самосъхранение, наскачаха след него. Той вече гребеше бясно и през пръските, надигащите се от всички страни вълни и боричкащите се тела лодката бързо се отдалечи в мрака на нестихващите буреносни вихри.

На борда на почти потопеното корабче останаха двама. Капитанът и жената. Той мълчеше и я гледаше въпросително. Тя му се усмихна тъжно и прошепна:

- От години си мечтаех да споделя живота си с теб. Не успях... Нека поне бъдем заедно в смъртта.

Независимо от гръмотевичния тътен на урагана той чу всичко с изненадваща яснота. Сякаш глас от Небето му бе проговорил право в душата. Не каза нищо и ѝ подаде ръка. Тя я пое здраво и я стисна.

Поредният исполински порив на вятъра пречупи мачтата и корабчето бавно пое към океанските дълбини.

*    *    *


Утрото бе чисто и светло. Слънцето огря усмирените океански широти и се усмихна, сякаш вече забравило нощната драма.

Носът на корабчето се бе закрепил за върха на една от скалите на рифа. Всичко друго, което бе останало от него, бе под водата. Капитанът и жената – прегърнати, мокри до кости и треперещи от студ – се крепяха за острието на носа. Неспирните талази на океанския прибой заливаха от време на време краката им със струи зелена вода.

След няколко часа ги откри хеликоптер на бреговата охрана и ги прибра.

А на много километри от тях – там, където океанът се срещаше със сушата и трескаво се бореше да я надмогне в битка, траеща хилядолетия – вълните подемаха по мокрия пясък дървени отломъци от малък плавателен съд. Ту ги придърпваха навътре, ту ги отнасяха отново на брега, сякаш не искаха да ги оставят на мира.

Плажът през този ден след страшната буря бе съвсем пуст. Чайките кръжаха неспокойно във въздуха и се взираха отмалели от глад в синьо-зелената шир на древния си дом.

По пясъчната ивица на плажа днес нямаше следи от човешки стъпки.

Започваше нов ден и светът го посрещаше така, като че ли нищо особено не се бе случило...





Сиромашия и грях
 (Есе върху беседата „Неговата заповед”)


Ако изпълняваме Божиите заповеди, ще придобием вечен живот. Тази простичка истина извира от всеки ред на свещените писания на народите, включително от Библията и Словото на Учителя Беинса Дуно. Условие, ясно определено и съвсем конкретно заявено. Бог е Този, Който формулира заповедите, водещи към вечен живот. Той е, Който ги предава на човеците чрез Своите посланици. Той е, Който следи за тяхното изпълнение – посредством цяла армия напреднали в еволюционно отношение Същества, – и пак Той въздава заслуженото на всеки според качеството и плодовете на неговите мисли, чувства, думи и дела. Заповедите на Твореца са разбираеми и достъпни за всяко разумно създание. Отделен въпрос е кой доколко ги осмисля и следва. Личната отговорност на Автора на заповедите е те да достигнат в понятна и автентична форма до всички Негови творения, надарени с разум. Личната отговорност на разумните творения е да ги възприемат, да осъзнаят тяхната съдбоносна важност за самите себе си и накрая – да ги изпълняват. И това изпълняване трябва да бъде съзнателно и целенасочено, а не по принуда. Сиреч – то би трябвало да бъде резултат от приложената свободна воля на хората. Вечен живот ще завоюват само онези, които са използвали доброволно свободата на избора си за целите на Божия План за Вселената и на Всемирното Добро.
И Христос, и Учителят Беинса Дуно говорят обстойно за шансовете на богатите и бедните да наследят вечния живот. За какъв вид богатство и бедност, обаче, става дума в тяхната проповед? Учителят на Бялото братство лаконично утвърждава: „Сиромашия и грях са синоними.” И веднага след това уточнява, че „във физическия свят човек не трябва да бъде сиромах, а в духовния свят не трябва да бъде грешен”. Само сиромашия в материален смисъл ли има той пред вид? Едва ли. За греха е ясно – той представлява нарушение на Божиите заповеди и закони. Извършен във физическия свят, грехът веднага намира отражение и в духовния. Чрез стореното прегрешение човек може да оскверни тялото си, но може и да не го засегне. И в двата случая, обаче, душата му бива поругана.
Дефиницията на Учителя Беинса Дуно „Сиромашия и грях са синоними.” Води до извода, че той включва в съдържанието на понятието „сиромашия” най-вече недостатъците на човешката душевност, бедността на ума, сърцето и волята, погрешните мисли, чувства и постъпки. Само от тази гледна точка сиромашия и грях могат да бъдат синоними. Бедният в материално отношение човек съвсем не е задължително да бъде грешник. Така както и богаташът не е логично да бъде априори праведник. За да не бъде човек сиромах във физическия свят, той трябва да има светъл ум, чисто сърце и благородни действия. Тогава и в духовния свят той няма да бъде грешен, а, напротив, праведник. Това навярно е искал да ни внуши Учителят на Новата планетарна култура. В този дух е и друга негова мисъл от беседата: „За предпочитане е човек да умре на Земята, а да живее в духовния свят, отколкото да живее на Земята, а да умре в духовния свят.” Тоест – по-добре е да умреш за греха тук, в сферата на материалното, и да спечелиш вечен живот в обителите на Духа, отколкото да живееш в грях на физическото поле и в края на краищата да те сполети духовна смърт.


Окултният ученик, ученикът от Школата на великия Живот не само познава Божиите заповеди и закони, но и ги спазва на всяка крачка по своя жизнен път. Нещо повече, за него те са онзи неугасващ светлик на Божествената Любов, Мъдрост и Истина, с чиято помощ той преброжда невредим и победоносен и най-мрачните лабиринти на външния свят и на собственото си – често непокорно и изменчиво – съкровено „аз”.

Вечният път към Истината
                                     (Есе върху беседата „Мойсей и Христос”)


              В тази своя беседа Учителят Беинса Дуно проследява вечния път към Истината, който извървява – или, по-точно, по който се движи – една същество, достигнало еволюционната степен на разума. Този път е безкраен, както безкрайна и бездънна по своята същност е и самата Божествена Истина. Пътят започва в материалния свят, криволичи в пъстрия му лабиринт от житейски уроци и изпитания, след което поема в духовната вселена – при коренни различни условия и предпоставки за неговото разгръщане. Крайната му цел е завръщането в лоното на Божественото – до самия Ум на Твореца. Първата отсечка от този път – тази на физическото поле – е от решаващо значение за онзи, който е решил да го следва до край. Главното направление на пътя е от видимото към невидимото, от материята към Духа.

В беседата Учителят Беинса Дуно илюстрира първата фаза от пътя чрез образа на Мойсей, който е „идея, която представлява видимото, материалното в света”. Съответен еквивалент за духовните сфери е Христос. Авторът на текста не е съгласен с употребата на понятието „заблуждение”, когато става дума за пътя към Истината: „Няма заблуждения, но има фази на живота.” Тези фази обуславят постепенното, постъпателно и прогресивно придвижване по този път. Това, което мнозина наричат „заблуди”, в същност са стъпала към познаването на великата Истина. Всяко стъпало се намира по-високо от предишното и открива по-ясна панорама към нея. Не е възможно да прескочим нито едно стъпало. Нужно е да ги изкачваме спокойно, осмислено, едно по едно и да не се задържаме на никое от тях повече от потребното. А потребното се определя от нашата способност да асимилираме отделните елементи на Истината и да ги включваме в непрекъснато обогатяващата се собствена  картина на Битието, сиреч в собствения мироглед и духовен багаж. Колкото и красив да ни изглежда пейзажът, който се открива от някое стъпало, не бива да застиваме на него, понеже още дълъг път ни чака – вечен, с все нови предизвикателство и още по-завладяващи гледки. Неустоима красавица е Божията Истина!

Всяко стъпало може да отговаря и на една завършена теория, стремяща се да обхване цялата Истина, да я обясни без остатък. Фактът, че следват и други стъпала с посока нагоре, обаче, неизбежно опровергава претенциите на всяка подобна теория за изчерпателност. „Всяка нова теория не отрича старата, но я допълва”, пояснява Учителят Беинса Дуно. Допълненията разширяват обхвата на теорията и я приближават към Истината. Те свидетелстват за неизчерпаемите възможности на човека да придобива познание, да го систематизира и да го използва като безценно помагало за овладяването на жизненото пространство. Разумните хора употребяват това познание мъдро и за добро. Неразумните – като правило за егоистични цели и дори във вид на оръжие за унищожение.

В беседата е хвърлена светлина и върху съдържанието на термина „наука”: „Под „наука” се разбира великата Истина, която работи за общото благо на човечеството.” В този контекст съдържанието на понятието „наука” е тъждествено с това на езотеричното понятие „Божествено учение”. Сиреч пълният обем знания за Бога, света, живота и човека, за цялото творение и неговия Създател, както и за безбройните взаимовръзки между отделните съставни части на панкосмическата архитектоника. Акцентирано е върху условието науката да бъде от полза за общото благо на човешкия род. А това от своя страна означава, че истинската наука е призвана да бъде вярна помощница при реализирането на Божия Промисъл за разумното творение, назовано „човек”, и за Вселената като цяло.

Пътят към Божествената Истина е вечен априори. Неговата отсечка в материалната действителност е с ограничени размери: има начало – пробуждането на човешкото съзнание, и край – границата с духовния свят, която е граница и на човешкия физически потенциал. Навлезем ли в селенията на Духа, там всички ограничения отпадат. Пътят към Истината се разгръща в безкрайността и на неговия хоризонт проблясва със сапфирено сияние престолът на Бога.






                            Три Божии заповеди

 (Есе върху беседата „Няма пророк”)










В разглежданата беседа Учителят на Бялото братство предлага формулировка на три Божии заповеди, които по естествен начин допълват познатите от Библията десет фундаментални заповеди – т.нар. Декалог (Изх. 20:1-17), и по отношение на съдържанието си напълно съответстват на духа на Новото учение – актуализираното езотерично християнство, предадено на съвременното човечество от Учителя Беинса Дуно. Нека да ги разгледаме и да се опитаме да ги разтълкуваме и детайлизираме: „Аз зная три неща, които Бог е казал: „Обичайте се без омраза! Учете се без лъжа! Стремете се към Истината без насилие!”

1) „Обичайте се без омраза!” – Изискване за безусловна Любов, по чиято бляскава снага не бива да има дори и най-нищожно петънце от нейната противоположност – омразата. Любов всеобхватна, беззаветна, безответна (не очакваща ответ) и всеопрощаваща, която изгаря в благодатния си огън целия кармичен товар на онзи, който я проявява навсякъде и към всички.

2) „Учете се без лъжа!” – Пътят на познанието е път към Божествената Истина. Когато окултният ученик се придвижва по този път с оптималната за себе си скорост, зад него в миналото остават всички илюзии и заблуди, които са го държали в плен множество въплъщения наред. Душата му се привързва навеки към великата Истина и той става неспособен да си служи с лъжа, дори когато от това зависи животът му.

3) „Стремете се към Истината без насилие!” – Стремлението към Истината изключва всяко насилие: над себе си – за да станем по-бързо достойни за нея, или над другите – за да я приемат. По пътя към вечната Истина всяко прибързване – независимо дали произтича от ентусиазма на приемането или от порива на отхвърлянето ѝ - може да издигне непреодолима стена към нея, която ще се наложи да разбиваме или да я заобиколим. Постепенното, ненасилствено и плавно движение напред води най-пряко към целта. И не бива да очакваме, че и останалите пътници са длъжни да се движат със същото темпо като нас, нито пък трябва да им налагаме да погледнат с нашите очи към панорамата на стъпка по стъпка разкриващата се Истина. Пътят към нея е винаги строго индивидуален.

В тези три заповеди на Небесния Отец, представени от Учителя на Новата планетарна култура, изпъква присъствието на трите водещи Божествени принципа: в първата заповед – на Любовта, във втората – на Мъдростта (която носи знание и светлина и е плод от успешното обучение на окултния ученик), и в третата – на Истината. Едва ли ще сгрешим, ако поставим така дефинираните три Божии заповеди на челно място в съкровищницата от просветлена Мъдрост в Словото на Учителя Беинса Дуно.







                                      Бяло и черно

(Есе по идея от беседата „Плевелите и пшеницата” – „Сила и Живот”, V серия)


Белият и черният ангел се срещнаха на границата между зоните на светлината и мрака. Искрящ в ослепителен златист блясък, белият ангел се усмихна дружелюбно и каза:



- Дойдох тук, не защото ти ме повика, а понеже Повелителят  ме изпрати.

Черният, загърнат в кървавочервената си мантия, изкриви лице в ехидна гримаса и изсъска:

Белият не измени изражението си, ала тонът му този път прозвуча по-строго:

- Нямам време за губене. Говори по същество!

Черният се направи, че не е забелязал промяната в интонацията, и подхвърли небрежно:

- Разбрах, че на онзи твой подопечен му е спукана работата...

- Нищо подобно! Той свърши това, за което бе изпратен в плът, и му дойде времето да си замине обратно.

- Е, зависи от гледната точка...

Без да проявява ни най-малък признак на нетърпение, белият повиши леко глас:

- Любопитен съм да разбера какво си замислил...

Черният се ухили лукаво и съзнателно сниши глас:

- Предлагам да му отпуснеш още няколко години.

- И защо?

- Ами, например, за да открие Кивота в земята, която завладя със сила...

И знаейки предварително ефекта, който ще предизвикат думите му, черният отстъпи предвидливо крачка назад. Белият видимо настръхна, но се постара с нищо да не издаде пристъпа на справедлив гняв. Напълно овладян, той рече:

- Кивотът, който вие отмъкнахте, след като Навуходоносор завладя Йерусалим и го отнесе в столицата си на река Ефрат... И оттогава никой не го е виждал, нито дори е чувал за него.

Не беше въпрос, а констатация. Черният кимна снизходително, с широка усмивка, от позиция на силата.

След кратък размисъл белият запита:

- И защо мислиш, че трябва да приема това явно изнудване?

- Много добре знаеш, че е жизнено необходим баланс между онези, които наричат себе си „християни”, и поклонниците на Мохамед. И докато те се гледат едни други настръхнали, готови да се хвърлят в смъртоносна схватка, юдеите дърпат конците на световните дела. Ако им подхвърлите светинята от Мойсеево време, те – щат не щат – ще склонят в замяна да въдворят мир в Близкия изток. Ще отстъпят спорните земи. Мюсюлманите ще отдъхнат, ще спрат Интифадата и ще увеличат добива на нефт. Западът също ще отдъхне и ще пренасочи огромна част от средствата за въоръжаване към социални програми. И... ето ти световен мир и благоденствие!

Белият неволно въздъхна. Борейки се със себе си, той промълви:

- Май за всичко си помислил, а?

И пак не беше въпрос. После с нежелание добави:

- Така да бъде! И какво искаш в замяна?

Черният не се сдържа и доволно потри ръце:

- Нищо! Само да ми позволиш да го управлявам аз през тези няколко години, които току-що спечелих за него.

И се вгледа с напрегнато очакване в лицето на другия.

Белият този път не бързаше да отговори. Наведе глава и се замисли. Миговете изтичаха дълги, вещаещи сякаш всемирна експлозия.

Най-сетне той проговори:

- Дори и Повелителят да ме прогони за цял еон при тебе в Тартара, приемам!


Черният не скри възторга си. Отметна с широк жест мантията си, наподоби иронично поклон и след това побърза да изчезне от полезрението на събеседника си.


 *   *   *

Белият ангел стоеше, смирено навел глава пред своя Повелител. Предводителят на ангелското воинство го наблюдаваше спокойно. От погледа му струяха топлотата и нежната обич на всевиждащата и всепроникваща Мъдрост.

След няколко мига на почтително мълчание ангелът на Светлината повдигна бавно очи и проговори:

- Изпълних волята ти, Светлейши Владико!

Великият Повелител на светлите сили се усмихна дружелюбно и каза насърчително:

- Отлично се справи, вестителю на Божията свята Воля! И ето че на края всеки получи своето. Ние – гаранции за мира на тази разпътна планета, а в добавка – и Кивота, който тъмните криха толкова грижливо повече от две хилядолетия и половина. Те – илюзията, че ще управляват онази млада душа, която се движи стриктно според своята кармична програма и не се отклонява дори и на милиметър от нея. Да бъде благословен Промисълът на Твореца, на Когото еднакво добре служат и Светлината, и мракът!

И след секунда продължи, като че ли говорейки на самия себе си:

- Добре че разрешихме на онзи самозванец да обяви „пророчеството” си на всеослушание!

Белият ангел просия от задоволство. Отново сведе глава в знак, че се оттегля, но Предводителят му го спря с жест и добави:

- Все пак го наглеждай, понеже, ако черните успеят някак да го оплетат в интригите си, за няколко месеца ще запалят Трета световна война. А това ние, разбира се, не можем да допуснем!

Ангелът на Светлината кимна с уважение, за да потвърди чутото, и си тръгна. Очакваха го и други, не по-малко важни мисии в пределите на поверената му звездна система.






                         Да имаш или да бъдеш
                                (Есе върху беседата „Раздай го на сиромасите”)

Под това заглавие (“Haben oder sein”) бележитият американски философ от германски произход Ерих Фром (1900-1980) публикува една от своите най-известни и стойностни книги. Дилемата да се посветиш на притежанието на вещи, пари, имоти, слава и власт, от една страна, или на усъвършенстването на собственото „аз”, от друга страна, стои пред човека от самото му възникване като разумно същество. Ерих Фром отдава решително предпочитание на второто. Така както преди него са го сторили Христос и Учителят Беинса Дуно.

Алтернативата на притежанието е раздаването на собствените богатства – материални и духовни. Кога, как и колко да раздаваме? Христос съветва младия и заможен израилтянин да продаде всичко, което има, и да го раздаде на сиромасите. Така би получил пропуск за Небесното Царство. Спасителят не очаква от него да остане гол и бос, с просешка тояга, а само да се освободи от излишните си притежания. За традиционното човешко мислене това крупно богатство е желано – цел и мечта по жизнения път на повечето хора. Обаче от гледна точка на духовните закони то представлява единствено огромен и непомерно тежък товар, който собственикът му в никакъв случай не би могъл да внесе през портите на рая. В тази насока Учителят Беинса Дуно предлага две твърде важни уточнения:

1) „Всеки човек има право да даде само половината от онова, което получава, а не цялото.”

Това уточнение засяга количеството блага, които притежателят им има за свой дълг пред Божественото да предостави абсолютно безвъзмездно на нуждаещите се от тях.

2) „Да раздадеш имането си, значи да раздадеш всички онези стари идеи, стари убеждения, които са те спъвали досега, и да напълниш торбата си с нови и велики идеи и така да тръгнеш между хората.”

Това уточнение засяга качествената страна на раздаването. Преди всичко следва да се отърсим окончателно от стария си мироглед, от стария си начин на мислене и поведение, след това да поемем на въоръжение новото и най-актуалното за епохата и за собствения си път в живота. И след като сме работили определено време с новите методи, след като сме посели семената на новото и оберем първите плодове, едва тогава имаме какво да раздаваме.

Следователно на раздаване подлежат и тленни, и нетленни богатства. Кои от тях ще предложим зависи във всяка конкретна ситуация от потребностите на ближния и от естеството на благата, които сме придобили и които имаме за дълг да раздадем.

А от какво се поражда мотивацията да даваме? Авторът на беседата пояснява: „Не е мисълта, която дава подтик в живота на човека.” От контекста на неговото послание става ясно, че в основата на тази мотивация лежи не мисълта, а чувството. Чрез ума си ние изследваме и осмисляме космическите принципи и закони, а чрез сърцето ги приемаме и прилагаме. Така постепенно изработваме разумното сърце, чрез което да станем пълноправни носители на Новата планетарна култура на Божествената Любов и поданици на Царството Божие в лицето на VI коренна раса.

„Да даваш е по-блажено, отколкото да получаваш” – проповядва на Своите слушатели Богочовекът Христос. Да раздаваш с разум и обич, напълно безкористно благата си на онези, за които те са жизнено необходими, е главната поука от тази беседа на Учителя Беинса Дуно.







Изначалният източник на живота
 (Есе върху беседата „За слава Божия”)
В духовното познание етерното подполе или област е част от физическото поле, на не е достъпно за петте сетива на човека. Малцина от съвременните хора притежават етерно зрение или непосредствен контакт с тази сфера на Битието. Като градивен елемент от физическия свят етерната зона се разделя на четири части. От най-грубата в субстанциално отношение до най-фината те са наименувани, както следва: топлинен, светлинен, химически и жизнен етер. Тези четири разновидности на етера обаче далеч не изчерпват неговото присъствие в невидимия свят. Двете най-висши полета на Земята и на Слънчевата система – монадното и Божественото, са само двете най-нисши проявления на великия Космически етер, лежащ в основата на цялото творение. Това е и причината Учителят Беинса Дуно да отдели толкова голямо внимание в тази беседа именно на етера и неговите подразделения.
Първоначално той предлага обобщаваща дефиниция на понятието: „Етерът означава това, от което нещата се раждат и отглеждат.” Подчертана е ролята на етера като изначален източник на Всемирния живот. За нашата планета това определение се отнася за цялата биосфера: флора и фауна, включително за човека, в чиято цялостна структура етерният двойник изпълнява функциите на проводник и съхранител на жизнената енергия, т.е. на биологическия живот.
По-нататък авторът на текста разглежда, макар и не в хронологичен ред, четирите разновидности на етера. Дефинира и тях и разкрива връзките им с фундаментални космически принципи и взаимодействия. Картината е следната:
1) Топлинен етер. Учителят на Бялото братство го нарича „първичната енергия, която е започнала дейността си”, и посочва, че той е свързан с Божествения принцип на Любовта и дава импулс на общовселенския Живот. Законът на топлинния етер е представен като „движение отвън навътре”, сиреч от първоизточника на съществуването към безбройните форми, чрез които се изявява Животът в цялото Битие. Изтъкнато е влиянието на топлинния етер върху сърцето – не само на човека, но и на представителите от животинското царство. Затова и от окултна гледна точка именно сърцето (или четвъртата чакра Анахата) е седалището на жизнеността или на биологическия живот. От четирите основни елемента – т.нар. първоелементи в езотеричната лексика – топлинният етер отговаря на огъня.
2) Светлинен етер. Свързан е с вярата и Божествената Мъдрост. Съответства на елемента въздух. Субстанциално отговаря на светлината – видима и невидима (т.нар. виделина – с произход от духовния свят).
3) Химически етер. Има отношение към „волевите прояви на човешката душа”, т.е. към волята (от висшата триада мисъл – чувство – воля). Отговаря на елемента вода.
4) Жизнен етер. Учителят Беинса Дуно го нарича „животворен” и набляга на творческата му функция в Космоса: „Животворният етер е туй, което създава.” Отговаря на елемента земя.
Първичен е жизненият етер, а топлинният е вторичен.
Жизненият етер е създател на живота, а топлинният е негов съхранител и предлага условия за проявлението му.
Всичко това – разбира се, в съответствие с Божия Промисъл и План за еволюцията на творението.
                                                                    *   *   *
В беседата е изложена и една теза от съвсем различно естество в сравнение с разгледаната дотук проблематика, но заслужаваща специално внимание: „Единствената опасност от страна на черното братство седи в това, че те имат за задача да всадят в човека един критически дух, че той не живее добре.”
Манипулацията и стремежът за създаване на чувства на страх, несигурност и обезверяване са традиционни методи в арсенала на Черната ложа, което не бива да учудва никого. Те са учители на човечеството по пътя на отрицателния опит, затова и средствата, които използват в изпълнение на космическата си мисия, трябва да отговарят на целите им. В случая великият Посветен поставя ударението върху потенциалната опасност (обявена от него за особено съдбоносна, едва ли не единствена) да станем подвластни на убеждението, че не живеем добре, че животът ни се е превърнал в провал.
Употребяваме думата „убеждение”, а не „внушение”, както би трябвало да се очаква, когато въпросът опира до прийомите на адептите на Мрака. Защо?
Убеждението е резултат от приложената свободна воля на човека. Той сам е достигнал до това убеждение, независимо какъв път е извървял до него. Внушението, от друга страна, е плод на чужда свободна воля – в случая на съществата от Тъмното начало във Вселената. Убеждението като краен резултат от мисловния процес може да бъде повлияно от внушението, но може и да не бъде (сиреч появило се е самостоятелно, без намеса отвън). Казусът, който разглежда тук Учителят Беинса Дуно, предполага следното: човекът, хипотетичната личност, не е в състояние да се пребори с погрешките си и да ги коригира.
Смисълът на предупреждението, което отправя духовният Учител на България и на планетата, е: не повтаряйте грешките си, не ги извършвайте съзнателно, не се поддавайте на чувството на безсилие и безизходица, колкото и надалеч да сте отишли по пътя на греха. Винаги има шанс да се поправите и да се върнете в светлината! Дали животът ви е добър, или не – това зависи единствено от вас и от никой друг! Безгранично е търпението на Всевишния и всеопрощаваща е Любовта Му, но не злоупотребявайте с тях! Извлечете поуките от погрешките си и не позволявавйте те да се превърнат във вериги, приковаващи ви към илюзията на съществуването в материята. И най-могъщият адепт на Черната ложа няма силата да прекърши свободната ви воля, устремена към Доброто, нито пък да ви внуши, че животът ви е изпразнен от съдържание, ако сте го подчинили на един висок идеал. Дерзайте! Бог е винаги с вас. Следвайте Го!




Силата на търпението
    (Есе върху беседата „Дело съвършено”)

            Толкова много е писано и говорено за търпението – и пак има какво да се каже. Причината е в неговата неизменна актуалност – като добродетел, която служи за основа на придобиването на почти всички останали добродетели. Затова и Учителят на Бялото братство акцентира и в тази беседа отново върху търпението и го подлага на анализ от различни изследователски ъгли. Буди любопитство твърдението му: „Търпението е основа на знанието.” На пръв поглед между търпението и знанието не може да бъде открита пряка връзка. При натрупването на знания от външен източник от решаващо значение са развитието на физическите сетива, наблюдателността, различните видове памет и способността за систематизация на получената информация. При обогатяването със знания по вътрешен, духовен път, от друга страна, главна роля играят дедукцията, медитативните качества и активността и будността на съзнанието. Обичайната посока на придобиване на знания е отвън-навътре – от околната среда, включително контактите с хората и Природата, към вътрешното „аз”, което обработва получените данни и разширява собствената картина на света.
Каква е функцията на търпението в тези процеси? Защо авторът на текста го нарича „основа на знанието”? Преди всичко култивираното търпение осигурява постоянство, последователност и редовност на усилията да се сдобием с нови знания. Следващата стъпка е свързана с тяхното пресяване, осмисляне, преработване и добавяне към съкровищницата на личния опит. Третият етап предполага използването на знанията за конструктивни цели, сиреч тяхното приложение. На всички изброени стадии от нашата среща със знанието търпението би могло да ни бъде безценен помощник и същевременно коректив относно реалната стойност на знанията.
Безброй са пътищата за сдобиване с тази толкова ценна добродетел – търпението. Учителят на Новата култура насочва вниманието ни към един от най-нестандартните – като резултат от неравната битка със сиромашията: „Има един род сиромашия, която е желателна за всички. При този вид сиромашия човек изработва своето търпение.” Неведнъж съм споделял с близки, приятели и съмишленици, че по отношение на материалната осигуреност съществуват две големи изпитания – тези на богатството и бедността. И неизменно съм добавял, че лично аз бих предпочел второто, тъй като намирам първото за по-тежко и по-коварно.
И все пак, каква е тази сиромашия, за която Учителят Беинса Дуно изтъква, че е „желателна за всички” и ни съдейства да станем търпеливи? Разковничето тук не е в самата сиромашия и в нейния мащаб, а в отношението ни към нея. Ако човек изпадне в сиромашия и не се озлоби, не се изпълни с гняв към света и себеподобните, а осъзнае, че Бог му е създал условия да научи твърде важен житейски урок, тогава бедността е изпълнила своето предназначение. Пробуденият за Истината индивид ще я посрещне спокойно, с разбиране и ще се постарае да извлече най-доброто от нея, есенцията ѝ: търпение и смирение. В същото време той ще съумее да съхрани своето човешко достойнство и ще бъде надарен с духовни сили, с чиято помощ да изпълни с чест земната си мисия. А окултният ученик към всичко това ще прибави и благодарност към Всевишния – че му е предоставил още един шанс да изпита вярата си, да я укрепи и да я превърне в огнен меч на съзиданието.






Между мрака и светлината



 (Есе по идея от беседата „Аз ще го възкреся” – „Сила и Живот”, IV серия)



Момичето живееше в пещерата. В същност то не знаеше, че това е пещера. Това беше неговият свят. Извън него то не познаваше нищо. В гробовния мрак на планинските недра, сред танцуващите полусенки на постоянно поддържания огън то позна и взаимността, и самотата. Но му бе трудно да го разграничава, понеже този негов пещерен свят бе твърде малък да послужи за сравнение с нещо друго. Друго просто нямаше. За момичето бе нормално да прекарва времето сред близките си хора, без да задава излишни въпроси и без да си прави излишни илюзии за онова, което така и не познаваше. Впрочем в пещерата нямаше дни и нощи, а само протяжният ход на часовете, отмервани от ударите на сърцето и от нуждата огънят да се разпалва отново, когато започне да изтлява. Така преминаваше животът на момичето сред грапавите коридори на пещерата, сред лепкавата влага на оскъдната вода, събирана като скъпоценна живителна струя от сталактитите. То не познаваше дори планината, която ги бе приютила в лоното си преди безчет години, когато племето бе подгонено насам от друго племе – по-многобройно, по-добре въоръжено, ламтящо за плодородните земи в подножието на планината. И така заживяха тук оцелелите: без история, с набързо угаснали спомени, без родова памет, обречени на доизживяване. Момичето бе от поколение, което даже не бе чувало за онези трескави, лишени от всякаква патетичност дни на преселение, на принудително бягство пред лицето на смъртта. Никой никога не говореше за миналото. Настоящето бе достатъчно безнадеждно самò по себе си. А за бъдещето никой и не си правеше труда да се замисли.

И може би всичко това щеше да продължи кой-знае колко време още, навярно до отмирането и на последната искрица живот в пещерата, ако... Ако не се бе появило момчето. Момичето не го познаваше. Момчето самò я намери. То искаше да ѝ разкаже една история. И тя реши да го изслуша. Нали нищо по-интересно не можеше да ѝ предложи мигът? Момичето бе готово да слуша всякакви истории, само и само да не мисли за настоящето. Нейният свят бе твърде малък, за да открие в него смисъла на своя живот. Затова то седна до момчето и наостри слух.

Момчето я бе забелязало преди да се случи онова, за което искаше да ѝ разкаже. То не желаеше да остане самò в надеждата си. Горещо се надяваше да я сподели с някого, да се сближи с него и да я прегърнат двамата в жадуван миг от бъдещето. Никой от неговите близки не пожела да го чуе. Затова момчето си спомни за момичето, издири го и го помоли с думи да го изслуша, а с поглед – за капчица взаимност. И я получи.

Историята на момчето бе съвсем кратка. То бе открило един друг свят – светлината на слънцето извън пещерата. Без позволение, без да се обади на никого, момчето бе пребродило всички мрачни коридори и тунели, кръстосващи снагата на планината в нейната гръд. И бе получило като награда свободата: полъха на свежия въздух навън, искрящата зеленина на горите и тревите, полета на птиците в небесната синева, ромона на ручея, извиращ на хвърлей място от входа на пещерата. Никой никога не му бе казвал, че всичко това съществува. Никой не говореше за другия, за истинския свят. Пещерата бе тяхната прокоба, тяхната обител, тяхната единствена съдба. В нея живееха от векове, в нея оставяха костите си и раждаха децата си. И никой не смееше и да помисли дори да погледне навън. В същност и пътищата за излаз отдавна бяха забравени и затрупани. Но момчето не искаше да знае за всичко това. То откри свой собствен път към другото, което никога не бе виждало и не познаваше, но към което го отведе поривът на сърцето му. И сега то разкри тази новородена надежда пред момичето. И се надяваше да я сподели с него. Тя бе последният му шанс да не се връща сам отвъд. Понеже той бе решил твърдо да не остане повече нито миг в мрака на пещерата. Душата му бе познала светлината, жадуваше неспирно за нея и той бе преизпълнен с упование да преброди всички пътеки извън пещерата, които със сигурност водеха към хоризонта. Но не искаше да бъде сам в това пътешествие на живота си.

Момичето го изслуша спокойно. В началото не му повярва. То не можеше да приеме, че има нещо друго освен пещерата. Ала момчето разказваше с такава жар, с толкова обич и плам за новия свят, за всичките си открития, че на края момичето склони да опита. Просто да повърви с момчето из тесните коридори до онзи – може би въображаем – рай на несънувани, но сбъднати мечти. И после да реши дали да го последва и по пътеката към слънцето. Момчето се зарадва толкова много! Без да са го учили, то разбра, че истинска радост е само споделената. Момичето не беше склонно да се раздели със своя свят – тъмен и студен, но все пак познат и сигурен. И все пак поривът на момчето бе така искрен, убедеността му, че може да достигнат до нещо ново, неизживяно, бе така красноречива и разтърсваща, че момичето прие. И потеглиха. Момчето бе запомнило пътя. Бе оставило навред знаци. Но дори и да ги нямаше, факелът на сърцето му гореше толкова ярко, че осветяваше всичко навред. Така минаха часове. Никой не можеше да каже колко са те, тъй като пещерните хора не знаеха как да измерват времето. Това просто не им беше потребно. В мрака всички часове си приличат.

Двамата крачеха един след друг. Момчето бе хванало здраво момичето за ръката и го водеше. Така достигнаха отново входа на пещерата, където тя зърна за първи път планината, небето и облаците, ручея и цветята, птиците и далечния хоризонт. Сега момичето повярва, понеже видя. Всичко бе толкова различно от вече познатото... Момчето я гледаше в очакване. То трепетно се надяваше да продължат заедно. Беше толкова хубаво да усеща близостта ѝ, дъха на чистата младост. Момчето бе готово да сподели с нея остатъка от пътя, дори остатъка от живота си. То не искаше да спират тук, а да продължат. Още толкова път ги чакаше... Мечтаеше да я води само напред. И когато спрат на избрано място, да задържи ръката ѝ. Нищо повече не му трябваше. Но то си наложи да спре и да почака. Тя настоя да размисли. Имаше право на това. Момчето я гледаше изпитателно и се мъчеше да си придаде невъзмутим вид, но сърцето му пърхаше като птица в гърдите.

Момичето премисли всички възможности. А те не бяха много. Или назад, към познатото – мрака и влагата на пещерата, мъчителната сигурност на едно креещо съществувание, агонията на изгубените надежди и мечти. Или напред, към неизвестността – ръка за ръка с момчето, към далечния хоризонт на мамещата синева, където щяха да бъдат само двамата. И едно неизречено обещание...

Момичето поклати глава. Не му беше мъчно за нищо, оставено назад. Но и не знаеше какво го очаква напред. То не познаваше достатъчно момчето. Не познаваше и самата себе си. Не можеше да се реши да направи следващата крачка. Неизвестността можеше да бъде както красива, така и опасна. Всичко наоколо беше съвсем ново за нея. Наглед така прелестно и примамливо, но зад всеки храст, зад всяко листо би могла да дебне неведома и зла сила. Момичето не се чувстваше подготвено да се бори с всяка подобна изненада. Дори и повечето да се окажеха илюзорни, останалите спокойно щяха да я погълнат и да я унищожат. И край! Така момичето реши, че не си заслужава. То пусна ръката на момчето, кимна му леко за сбогуване и пое назад.

Момчето гледа дълго след него. Все се надяваше, че нещо ще се промени. Дори и след като сянката на момичето се изгуби в черната паст на пещерата, то стоя още часове неподвижно. Докато се стопи и последният лъч на надеждата. Тогава момчето разбра, че трябва да продължи самò. Обърна се в обратната посока – към хоризонта – и стъпките му го поведоха напред. В душата му се затаи горестният копнеж за една тъй близка и реална, но останала несбъдната взаимност.

А момичето се завърна в своя дом, между окадените от вековните огньове сводове на пещерата. Завърна се в своята действителност, която не намери сили да напусне. От време на време си спомняше за момчето. И тогава в съзнанието му се прокрадваше неясната надежда, че някога, някъде нещо може да се промени. Ала вярата, че това наистина може да се случи, се стопяваше бавно ден след ден. И не след дълго – след като се разми и последният щрих от образа на момчето в паметта ѝ - момичето забрави за нея. Животът просто продължаваше...





Вътрешно единство
         (Есе върху беседата „Едно стадо”)



 Седмият херметически принцип провъзгласява Единството и сродството на Всемирния живот. Всички творения са единни и сродни помежду си поради общия си произход от Божия Дух. Човекът извървява дълъг еволюционен път, докато осъзнае същността на това единство. Още немалко усилия са му нужни, за да го включи в своята система от убеждения и да започне да работи за неговото повсеместно утвърждаване – у самия себе си и извън себе си – в средата, в която живее, и в Космоса като цяло.

За слабо развития в духовно отношение човек Единството на живота е само чуждо за съзнанието му понятие, в което той не влага никакво съдържание. За индивида с душа в процес на пробуждане Единството постепенно придобива контурите на цел на еволюционния напредък. За Посветения и окултния ученик Единството е еволюционна задача от първостепенна важност – първо на равнището на самата пробудена душа, а след това и на глобално ниво. За великите духовни Учители на човечеството този термин е изпълнен със съвсем конкретна значимост, за която авторът на разглежданата беседа заявява: „Единството е раят на човешката душа.” В случая под „рай” той има пред вид максимално благоприятни условия за съществуване и по-нататъшно израстване на душата.

Материалният живот е бойно поле на контрастите. Единството и борбата на противоположностите обуславят в най-висока степен изходната основа за изпитанията на живите същества, за комплекса уроци, които те следва да усвоят в земното училище, както и за опитностите, които са длъжни да завоюват в безмилостната битка срещу собствената си низша природа и срещу предизвикателствата на своето жизнено обкръжение. Що се отнася до ролята на контрастите по духовния Път на човека, оценката на Учителя Беинса Дуно е еднозначна: „... Смисълът на живота не е в контрастите.” Подкрепено и с такава илюстрация: „Дето има обич и омраза, там истинският, разумният живот не се проявява.” Смисълът на живота, следователно, не е в контрастите, а в мъдрото осмисляне и използване на обективните условия, създадени от сблъсъка им. Геният на българското Възраждане и на национално-освободителната ни борба Христо Ботев прогласи една от водещите максими на своята епоха: „Силно да любиш и мразиш...” Нейната реализация в дадените исторически обстоятелства вещаеше успех на българското национално-освободително движение. До един от главните завети на Христос – да обичаме всички, дори и враговете си – обаче човешкият разум има да измине още дълъг път. Път на постепенно трансформиране на омразата в Божествена Любов. Кълновете на тази радикална трансформация са посети заедно с еволюционния импулс на Христовата мисия, пробили са дебелите пластове на невежеството и неразбирането с помощта на Новото учение, благовестено от Учителя Беинса Дуно, и ще разцъфнат в пълния си блясък в апогея на VI коренна раса.

Както бе загатнато по-горе, първата крачка към постигането на всеобхватно вселенско Единство е установяването на вътрешно единство между мислите, чувствата и действията на личността. Преди да е пресякъл тази заветна граница у самия себе си, човек е обречен на страдание: „Страданията се дължат на голямата разпокъсаност в мислите, в желанията и действията на човека... Отсъствието на единство, на единение в мислите, желанията и действията в човека произвеждат страданията.” Непробуденият отнася причините за страданията си към сляпата случайност или към лош късмет. Ученикът по пътеката на посвещенията отрежда на страданията достойно място в съкровищницата на своето помъдряване. А великият Учител – еманация на Духа на Истината, – съхранявайки непоклатим вътрешния си мир, мигом преработва страданията в бисери на зрялата добродетелност. Той знае, че: „Като намериш Бога, ще намериш и себе си; като видиш Бога, ще видиш и себе си.” Той не само е видял Бога, но е потопен изцяло в Неговата всепобеждаваща Любов и искряща виделина. И не просто се къпе непрестанно в лъчите им, но доброволно идва в нашия свят на безмилостни ограничения, за да ни осени с Божествената Любов и Светлина и да ни поведе кротко – ръка за ръка – към Царството на вечната Правда и всепроникващата благодат.








Слово на спасението

(Есе върху беседата „В малкото”)


            Още в самото начало на тази беседа Учителят Беинса Дуно обвързва верността към Божиите повеления с будността на съзнанието. А това означава,   че не бихме могли да спазваме законите, вложени от Твореца във Вселената, без постоянно самонаблюдение и самоконтрол. Това изискване е в сила и за малките, и за големите неща. Като условието е, че започваме с верността в малкото като предпоставка за вярност и в голямото.

От текста на беседата става ясно, че за да си верен на Божественото, е нужно да си се пречистил от всичко излишно и вредно за твоето духовно развитие. А пречистването от своя страна може да бъде постигнато по пътя на максималното самопознание: „Човек, за да се очисти съвършено, трябва много дълбоко да разбира своето естество.” От висотата на подобно разбиране се откриват преки пътища към всички останали духовни завоевания.

Какво значи да осъществиш пълнотата на познанието за собственото „аз”? Отговорът е: да откриеш величието на своето безсмъртно начало и от този миг нататък неизменно да бъдеш достоен за това откритие. Тоест – да живееш, воден неотклонно по  житейските друмища от факела на Божественото присъствие в душата ти.

Недвусмислен пример за това ни дават великите Посветени. Откривайки Бога в самите себе си и заживявайки навеки свързани с Него, те разпръсват мрака на страха, невежеството и безпътицата и обливат с нетленна светлина пътеката на човешката самореализация. Именно този духовен подвиг дава ненакърнимото право на Учителя Беинса Дуно да заяви: „... Моите думи са свещени и всички вие можете да ги опитате. Ако българският народ един ден се намери в затруднено положение, само моите думи ще го спасят. Вие можете да преустроите живота си само върху моите думи. Това е наука!” Откровение, в което не съзираме дори и сянка от тщеславие, а единствено пределно точна самооценка, предразполагаща осъзналите стойността ѝ да се устремят към личностна трансформация. Откровение, което превръща Словото на Истината в Слово на спасението... Спасение от илюзията, за да прекрачим в обителта на вечната Реалност.

Верният в малкото ще бъде верен и в голямото. Малкото е това, с което се  сблъскваме всеки ден и всеки час от нашето земно съществуване и не винаги му отдаваме необходимото значение. А голямото е онова, което – след като сме доказали верността си в малкото – поставя Божественото клеймо върху нашето безсмъртие.

Никой не може да стане голям, ако преди това не е бил малък. Прехода от малкото към голямото наричаме „духовно израстване”.

Преди да ти бъде възложена голямата мисия на твоя живот, ще трябва да решиш успешно безброй малки задачи. Преди да получиш диплома за зрелост от земното училище, ще ти се наложи да издържиш с отличен тежки изпити, чиято цел е не да те прекърши, а да закали духа ти до температурата, при която аурата ти ще заблести със златисто сияние.




За Благостта


Когато един младеж се доближил до Иисус Христос и Го запитал: „Учителю благий, какво добро да сторя, за да имам живот вечен?”, Спасителят му отвърнал: „Защо Ме наричаш „благ”? Никой не е благ, освен един Бог” (Мат. 19:16-17). Христос не допуска определението „благ” дори за самия Себе Си, а го отнася единствено до Своя Небесен Отец. Земната мисия на Богочовека Го е принуждавала да върши дела, които не произтичат от благостта: прогонването с бич на търговците от Йерусалимския храм, проклеването на безплодното смокиново дърво, суровата критика към книжниците, фарисеите и висшите израилски духовници. Тези Негови действия с нищо не принизяват Божественото Му съвършенство, не хвърлят никаква сянка върху облика Му на Син Божий, равен по достойнство на Бога Отец. Те се вписват в плана на Всевишния за делата и проповедта Му между човеците, дори са необходими за поука на онези, които прозират зад външната им страна дълбоките причини, пораждащи подобна потребност. Духовно-езотеричното познание свидетелства колко вредоносен е гневът за еволюционното развитие на човека. Той говори за невъздържаност – абсолютно недопустима по духовния Път, и обагря аурата на своя носител в пурпурни краски, замъгляващи светлите и чистите тонове в нея.


Ала има едно изключение – Божественият гняв. Когато е накърнено нещо свещено, когато е поругана една светиня, когато Божието присъствие в този свят е подложено на съмнение, ирония или отрицание, тогава имаме правото да се разгневим и да отхвърлим такова кощунство. Това и прави Христос в изброените библейски епизоди. Той не постъпва по човешки, а като истински въплътен Бог. И от това Негово поведение Божественото Му естество не пострадва нито на йота.



Цената на блаженството
(Есе по идея от беседата „Още по-блажени са!” – „Сила и Живот”, IV серия)

             Пред портите на рая стояха двама новодошли. Единият от тях нетърпеливо почука на вратата. Показа се свети Петър, подрънквайки с неизменната връзка ключове. Изгледа ги изпитателно и попита:
- За какво сте дошли?
Нетърпеливият побърза да отговори:
- Как за какво?! Тук ми е мястото.
Другият мълчеше и неспокойно пристъпваше от крак на крак.
Свети Петър се понамръщи, но не повиши тон. Измъкна някъде иззад портите една огромна прошнурована и пронумерована тетрадка с твърди корици (това трябва да беше Книгата на Живота) и промърмори:
- Я да видим сега...
И запрелиства пожълтелите страници с размери на малък чаршаф. По едно време спря и посочи нещо в книгата, което другите двама не можеха да видят.

- Ето те и тебе, приятелю – рече той на първия, който беше убеден, че мястото му е тук и никъде другаде.
Посоченият се изпъчи и погледна светията право в очите. А онзи четеше написаното и от време на време изсумтяваше, без да стане ясно защо.
- Хм... – почеса се свети Петър по врата. – Значи – израснал си в добро семейство, отличен ученик, премерен служител и прочие... Започнал си като младеж да четеш религиозна и духовна литература. Ходил си редовно на църква, постил си, приемал си причастие... На трийсетгодишна възраст си се запознал с идеите на Бялото братство. Станал си ревностен последовател на духовния Учител, въплътен в България през 1864 г. Посещавал си тайни сбирки, ходил си на Рилските езера, покланял си се пред гроба му... Бил си преследван заради всичко това от държавната власт. Даже са те уволнявали от работа поради убежденията ти... В периода на демокрацията си бил особено активен. Проповядвал си наляво и надясно това, в което вярваш. Несъгласните с теб си заклеймявал като невежи, убеден в правотата си. Бил си в първите редици на всички начинания. Обичал си да се виждаш после на снимките на челно място. Старал си се за всичко да имаш собствено мнение и да го отстояваш докрай. Не си пропуснал нито едно важно събитие от живота на тази общност от хора. Не си жалил сили да спечелиш уважението и почитта им. Но в душата си по-възрастните последователи на този духовен Учител си възприемал като изживели времето си и дори изкуфели, а на по-младите си гледал като на зелени глави, достойни само за поучение и назидание. Не си избягвал нито един спор, в който да докажеш правотата си. Спечелил си няколко приятели сред съмишлениците си и доста повече врагове. Но си останал верен на себе си до смъртта. И ето те сега тук...
И двамата пред вратата слушаха, затаили дъх. Особено първият, който пристъпваше нервно на място.
Светецът с огромната връзка ключове замълча за дълго.
Изминаха няколко минути и вторият от новодошлите, който до този момент не бе изрекъл и дума, въздъхна, сведе очи и пое по обратния път. Свети Петър го изгледа с изненада и му подвикна:
- Хей, ти! Накъде?!
Човекът се обърна и отговори:
- Изглежда, не съм за тук... Щом като за него се замисли, какво да кажа за себе си...
- Почакай! Не бързай толкова.
И завеждащият въпросите на рая отново запрелиства грамадната книга. Откри това, което търсеше, и пак замърмори, сякаш повече на себе си:
- Какво виждам тук за тебе... Роден си в работническо семейство, скромен и тих ученик, със среден успех. Рано си се оженил и са ти се родили две деца. Постъпил си на работа в завода, където е бил и баща ти. Никакви духовни интереси – само труд по осем часа на ден; от къщи – на работа, и от работа – в къщи. С жена ти, с децата – все ангажименти и никакво свободно време. И все не си успявал да спестиш пари за собствено жилище. След смъртта на баща ти си поел грижата за болната си майка, независимо че жена ти е била против. Хората са те знаели като безконфликтен, но безличен човек, сякаш без свое мнение за нищо. Едното ти дете е заболяло от тежка сърдечна болест и не са могли да го спасят. След това жена ти те е напуснала, като взела второто дете със себе си. До края на живота си си останал самотен. Не си искал да създаваш ново семейство, защото не си се чувствал сигурен, че ще успееш. И никой не е знаел, че от този момент нататък си давал половината от заплатата си на един дом за неизлечимо болни деца. Ходил си често при тях, но тайно от близките си. Помагал си им и с труда си. Не си стигнал до пенсия, понеже те е повалил инсулт и на бърза ръка те е докарал дотук...

Отново настъпи мълчание.
Първият новодошъл направи широка крачка напред:
Е? – запита той.
Вторият отстъпи още метър назад и явно вече се канеше да си тръгва.
Тогава свети Петър вдигна очи от Книгата на Живота, изгледа ги строго и – сякаш проникнал до дълбините на естеството им – рече, впил взор в първия от тях:
- Ти, нетърпеливият, се връщаш обратно за поправителната сесия. Трябва да научиш един особено важен урок – че знание без любов съсухря душата и ражда фанатици. От такива полза ние нямаме и тук не ги допускаме.
После погледна към втория и каза с много по-мек тон:
- Ти идваш с мен! Тук, в преддверието – преходната зона, де, тъй ѝ викат – има малко работа за теб. Като я свършиш, ще те пусна и по-нататък...
И се отмести от входа, за да направи път на онзи, който бе изпълнил закона на Любовта.





Винаги и във всичко търси Доброто!
(Есе върху беседата „Ако говоря”)
Познавам хора, които искрено се стремят да вървят по духовния Път, а в същото време непрекъснато критикуват, осъждат, ровят се в погрешките на другите и се изживяват като съвършени. Неизменно са готови да издадат сурова присъда на провинилите се от висотата на заетата от тях, съдниците, катедра на непогрешимостта. Питам се: кое надделява в техния живот – импулсът към самоусъвършенстване и духовната им работа или отрицателната енергия, която разпространяват неспирно чрез присъщия им негативизъм и чувство за непоклатима собствена правота? Отговорете си сами на този въпрос. Небето отдавна знае отговора. Ще го научат и самите критикари, осъдители и „безгрешници”, но едва след като се преселят в отвъдното.
Мото на тази беседа са вдъхновените слова на ап. Павел, според когото дори и най-ярките и полезни дарби, ако не са обагрени от сиянието на чистата и безкористна Любов, остават безплодни. Само човекът на Божествената Любов може да бъде истински творец – достоен образ и подобие на своя Създател. Само такъв човек използва в пълнота своите дарби и таланти. Той винаги и във всичко търси и открива Доброто, понеже е закърмен с великата Любов на Бога, която не само прощава всичко и си затваря благородно очите за неизбежните ни провинения пред космическите закони, но и ни изпълва с импулса за съзидание, за личностна трансформация, за пресътворение. В този смисъл са и следните думи на Учителя Беинса Дуно от разглежданата беседа: „Философията на живота седи в това, човек да намира, както в себе си, така и в другите хора, хубавите, красивите неща и да ги посажда и разработва.” В тази реплика, в нейния контекст е затаен призив, който – ако бъде възприет и приложен – е в състояние да осмисли нашия земен път.
От цитираното заключение на Всемировия Учител става ясно, че позитивният подход към съществуването и към всичко съществуващо притежава четири етапа на своето осъществяване:
1. Умението да откриваме Доброто и красивото навсякъде около себе си, а и у самите нас.
2. Да го посаждаме, сиреч да създаваме условия за развитието и израстването му.

3. Да го разработваме, т.е. да го доведем до стадий, в който то да може да дава плодове на Божията нива.
4. Като естествено следствие от доведените до успешен завършек първи три етапа – без да е отбелязано изрично от автора на беседата – е цялостната реализация на откритото, посадено и разработено Добро. Това е етапът, на който то изпълнява своето предназначение в съответствие с Божия план за самото него.
Да намираш винаги и във всичко Доброто, стойностното и красивото е приоритет на пробудените души. На тези, които са отворили широко духовното си зрение за съвършенството и Премъдростта в творческия замисъл на Всевишния. Във всяка житейска ситуация, във всеки човек и във всяко живо същество те съзират вътрешния потенциал, пътищата за неговото активиране и реализиране, благотворните резултати от неговото осъществяване.
Окултният ученик никога не допуска критикарството и осъждането да вземат връх над неговия конструктивен подход към Битието. Той знае, че всичко, което се случва, е по Божие допущение и за Добро. И рано или късно ще се превърне в Добро.




ЦЪРКВАТА НА ЛЮБОВТА
катарски текст от 1148 г.

Тя не съществува в установена форма,
а само чрез взаимното съгласие на личностите.

Тя няма членове, с изключение на тези,
които чувстват, че принадлежат към нея.

Тя няма съперници, понеже не подхранва духа на съревнование.

Тя няма амбиции, понеже желае единствено да служи.

Тя няма никакви национални граници,
понеже Любовта не действа по този начин.

Тя не се затваря, а се опитва да обогати всички групи и религии.

Тя почита всички велики учители от всички времена,
които разкриват Истината на любовта.

Всички, които принадлежат към нея,
прилагат Истината на любовта с цялото си същество.

Този, който принадлежи към нея, знае това.

Тя не се опитва да учи другите,
а се опитва единствено да съществува, и съществувайки да дава.

Тя живее в познанието, че цялата земя е едно живо същество
и че ние сме част от нея.

Тя знае, че времето на последното завръщане е дошло;
пътят на заличаване на егото и доброволното завръщане към единството.

Тя не се опитва да се оповестява с гръмки слова,
а работи в свободната област на съществуването.

Тя поздравява всички, които са осветлили Пътя на любовта
и са дали живота си за него.

Тя не създава никаква йерархия в редиците си
и никакво издигане за когото и да е,
понеже никой не е по-велик от другия.

Тя не обещава възнаграждение нито в този, нито в другия живот,
а само радостта да бъдеш в тази Любов.

Нейните членове се разпознават едни други посредством поведението си,
техния начин на съществуване, чрез погледа на очите си
и чрез никакво друго външно действие
освен да се прегърнат братски и сестрински.

Те не познават нито страх, нито срам
и тяхното свидетелство винаги ще бъде вярно

в добри и лоши времена.

Църквата на любовта няма тайни, нито мистерии или посвещения,
с изключение на дълбокото познание на Силата на любовта,
че светът трябва да се промени, ако ние като личности го желаем,
но само ако първо променим себе си.

Всички онези, които чувстват, че принадлежат към нея,
наистина принадлежат.

Те принадлежат към Църквата на любовта.

via http://lectorium-rosicrucianum.bg/



Външен и вътрешен закон
(Есе върху беседата „Сам с ума си”)

В тази беседа Учителят Беинса Дуно разглежда същността и действието на два универсални закона, които той нарича „външен” и „вътрешен”. Началото на разсъжденията му по този въпрос е ознаменувано с репликата: „... Освен външния закон в човека има и вътрешен закон – Божият закон.” Следва и важното уточнение: „Единият закон е преходен, установен от хората, а другият закон е вечен, установен от Бога.” Хората създават закони, за да внесат ред в обществото; с развитието и усъвършенстването на социалната структура и организация едни закони остаряват и отстъпват мястото си на други, по-актуални. Бог създава Своите закони, за да внесе ред в целия Космос; Неговите закони са вечни и неизменни. Преходността на човешките закони е обусловена от факта, че те обслужват определен етап от развитието на обществото. Когато той бъде преодолян, възниква потребността от ново законодателство. Непреходността на Божиите закони е продиктувана от обстоятелството, че те са в сила за цялото еволюционно развитие на Вселената. Същността на човешките и Божиите закони е сходна – установяване на порядък в една система, населявана и ръководена от разумни същества. Действието на човешките и Божиите закони, обаче, е със съвсем различен обхват: човешките обхващат единствено мащаба на земното човечество или част от него и важат за ограничен период от време; Божиите обхващат цялото Битие и не са ограничени във времето.

Друга съществена връзка между двата вида закони е тяхната валидност единствено за разумните същества: „Закон съществува само там, където живеят разумни същества.” Човешките закони уреждат социални отношения, Божествените – глобалните взаимоотношения в Космоса. Човешките закони засягат и останалите природни царства, доколкото те са обект на интерес и експлоатация от страна на човека. Божиите закони засягат всички природни и надприродни царства и отчита интересите и нуждите на всички техни обитатели. Така че сами можем да се ориентираме в кой от двата закона тържествува принципът на Правдата. Налага се изводът, че водеща е ролята на вътрешния закон, вложен от Бога у човека още при сътворяването му. В християнското богословие той е назован „свръхестествен нравствен закон” поради Божествения си произход и назначението си да помогне на човешкото същество да върви по пътя на култивиране на висок морал и добродетели.

Според автора на беседата човек може да служи едновременно и на двата закона – външния и вътрешния. Това тяхно съчетаване, обаче, не продължава вечно. Щом човешкото съзнание достигне такава степен на израстване, при която необходимостта от външния закон отпада, човек избира веднъж завинаги вътрешния закон – Божия, и му остава верен не само до приключването на земната си еволюция, но и след това – в качеството си на жител на духовния и Божествения свят.

Във фундамента на вътрешния, Божествен закон е заложена една велика истина, изразена от Учителя на Новата планетарна култура по следния начин: „Да служиш на Бога, не значи да се откажеш от живота, но да го разбираш.” Отказът от живота би бил равносилен на предателство спрямо обществените функции на човека. Негов дълг е да израства духовно в социалната среда, а не извън нея; да посреща и решава правилно задачите, изпитанията и предизвикателствата на обществения живот, а не да ги загърбва съзнателно и да търси в усамотението на отшелника избавление от всички тях. Отшелничеството – въобще бягството от обществото – е жребий за малцина, за които то е потребност, продиктувана от конкретен момент в тяхното еволюционно пътешествие. За огромното мнозинство от хора е в сила необходимостта да развързват своите кармични възли и да учат земните си уроци в хаоса и шумотевицата на социума.
Чрез външния закон човек израства до равнището на добър гражданин и активен участник в социалния живот. Чрез вътрешния закон човек изпълнява своето еволюционно предназначение и се превръща в достоен гражданин на Вселената и съработник на Бога.



 
 Новорождението в светлината на Новото учение
  (Есе върху беседата „Влизане”)

В Евангелието от Йоан (3:1-21) е описана срещата на Иисус Христос с видния член на еврейския Синедрион Никодим – фарисей по убеждения, но очевидно съзрял да приеме благовестието на духовния Учител от Назарет. В разговора помежду им Спасителят разкрива на едно основно и за християнството, и за духовното познание понятие – новорождението. Подчертано е, че този свещен акт на вътрешна трансформация се извършва чрез Дух и вода. Значението на Духа за еволюционното израстване на хората е определящо и в случая Неговата роля не буди никакви въпросителни. Съединението на индивидуалния дух с Божия, което е равносилно на пробуждането е проявлението на Божественото начало у човека, е най-съществената задача по духовния Път на всекиго от нас. По-голям интерес представлява символизмът, вложен в образа на водата. По наше мнение той може да бъде разгледан в четири направления:

1) Водата като символ на чистота и пречистване – първо вътрешно, а после и външно. Само пречистеният в духовно-нравствено отношение човек може да влезе в Царството Божие, каквато е главната функция на новорождението.
2) Водата като съдържание на реката на Всемирния живот – едно непрестанно движение, промяна и обновление, които съпътстват всички еволюционни процеси в Космоса. Новорождението е вододел (още един термин, включващ в себе си елемента вода) между степента на осъзнаване на непробудената и пробудената душа.
3) Водата като един от четирите основни елемента на физическата вселена (наред със земята, огъня и въздуха). В случая тя съответства на ума и разума в структурата на човека и в космически мащаб. Очевидно новорождението като еволюционен акт и като вид посвещение изисква адекватно развитие на менталното тяло, способно да възприема, обработва, акумулира и отразява вибрации на мисълта от по-висш порядък.
           4) От езотерична гледна точка водата е символ на астралния свят, т.е. на тази космическа област от невидимия свят, която отговаря на чувствата, емоциите, желанията и страстите. Което от своя страна означава, че новорождението изисква определена степен на овладяност на астралното тяло от човека, приемащ това посвещение.

В изследваната беседа Учителят Беинса Дуно нарича новородения в Дух и вода индивид „човек в пълния смисъл на думата” и посочва три качества, които той следва да притежава:
1. Безстрашие. В цялата гама от проявления на това качество от особена важност е преодоляването на страха от смъртта.
2. Смирение. То предполага наличието на огромна духовна сила, за да може човек да посреща всички изпитания и несгоди в земните си дни, съхранявайки ненарушим вътрешния си мир и готовността си да върши добро при всички житейски обстоятелства, включително когато е обект на злотворство, на насилие, на посегателство върху изконните му ценности.
3. Справедливост. Авторът на беседата подчертава, че справедлив може да бъде само онзи, който е преодолял напълно страха у себе си. Справедливостта е следствие от прилагането на Божествения принцип на Правдата в условията на материалния свят.
Описвайки състоянието на новородения човек, Учителят Беинса Дуно отбелязва същността и действието на три велики принципа с универсално значение – принципи, еднакво валидни за миналото, настоящето и бъдещето.

а) I принципобикновеното човешко съзнание; то „работи за смекчаване на твърдия елемент в човека”; изразява се с права линия и засяга отношенията между две разумни същества.

б) II принцип„преходно състояние от обикновеното съзнание към самосъзнанието”; изразява се чрез плоскостта. „В живота на самосъзнанието човек се учи чрез страданията” (Учителят Беинса Дуно – цитат от беседата). Целта на страданието е човек да се смири, да придобие съответна поука от изстраданото и да помъдрее в достатъчна степен, за да не попадне отново под ударите на същото или подобно страдание. В този смисъл страданието е път към Божествената Мъдрост. Същевременно „самосъзнанието е процес на чистене”. Осъзнаването води след себе си пречистване, изплащане на кармичните задължения, подобряване на организацията на работата и разпределението на времето, както и духовно израстване за възприемане на по-висши вибрации след акта на новорождението.

в) III принциппреход от самосъзнание към космическо или Божествено съзнание; това именно е същинското новорождение или раждането от вода и Дух. Изразява се чрез пространството и неговата безкрайност. Включва в себе си прилагането на петте Божествени принципа – на Любовта, Мъдростта, Истината, Правдата и Добродетелта, и обхваща цялата космическа необятност, всички етажи от структурата на Вселената и взаимовръзките и взаимодействията между тях.

В заключение Учителят на Всемирното Бяло братство предлага едно твърде мащабно обобщение: „... Това, което е настояще за обикновеното съзнание, е минало за самосъзнанието; бъдещето за самосъзнанието пък е настояще за космическото съзнание.” Как да го разбираме?

Обикновеното съзнание, самосъзнанието и космическото или Божественото съзнание са три етапа в духовната еволюция на човека. Когато преминеш от стадия на обикновено съзнание към самосъзнание, тогава за теб настояще е самосъзнанието, а обикновеното съзнание остава в миналото. След като достигнеш стъпалото на космическото или Божественото съзнание, то се превръща в твое настояще, а обикновеното съзнание и самосъзнанието са вече само спомени от твоето минало. На физическото поле всички процеси са разположени във времето. Духовното израстване на личността във времето преминава през етапите на обикновено съзнание, самосъзнание и космическо или Божествено съзнание (назовано още и свръхсъзнание). Крачейки по еволюционния път, човешкото същество остава последователно в миналото обикновеното съзнание и самосъзнанието, за да превърне Божественото съзнание в свое вечно настояще.

Константин Златев


Разширение и ограничение на съзнанието
(Есе върху беседата „Затова се родих”)


       Всеки човек се ражда на този свят, за да познае Божествената Истина, да я осмисли, да започне да я живее и да я дари на всички останали по свой собствен, неповторим начин. Това е предназначение и свещен дълг на всекиго от нас. Ала за да го изпълним, е нужно да извървим дълъг път – пътя към Божественото: първо извън нас, а след това и у самите нас. Истината е рожба на Божията Същност и на Неговия План за Вселената. Превърнем ли Божието присъствие в душата ни от потенциално в актуално, ще се домогнем и до Неговата Истина и тя ще стане неразделначастица от собственото ни „аз”.
Пътят на духовното развитие е път на непрекъснато разширение на съзнанието. Този процес съвпада като насока с реализацията на еволюционния импулс – на личностно и на колективно равнище. Във фазата на инволюцията човешкото съзнание като проекция на индивидуалния дух непрестанно се самоограничава, за да изпълни космическата си задача – да завибрира на честотата на все по-гъстата материалност и постепенно да овладее многообразието от форми във видимия свят. И обратно, етапът на еволюционно израстване (в тесния смисъл на понятието) предполага мощен тласък в разширението на съзнанието – до степен то завинаги да се отърси от ограниченията на материалното битие и да постигне състоянието на чист дух, съвършено свободен от кармични ангажименти и обвързаности. Целият извънредно дълъг, сложен и двуетапен процес на проявление на личния дух е представен от Учителя Беинса Дуно в едно единствено изречение: „Духовният живот подразбира разширение на съзнанието, а материалният – ограничение на съзнанието.” В този цитат под „материален живот” следва да разбираме фазата на инволюция, а под „духовен живот” – съответно фазата на еволюция.
Защо материалният живот води до ограничение на съзнанието? – Понеже самото му естество изисква от безсмъртния и притежаващ потенциала на безкрайно разширение дух да се свие в черупката на будното съзнание и от тази тясна и душна за величието му затворническа килия да опознава законите на материалния свят, да ги овладява и прилага. С едничка цел – да превърне своя тъмничен затвор в трамплин за изстрелване в необятния Космос, над всички бариери, издигнати по маршрута му от инертната и така трудна за трансформация материя. В цялата тази постановка върху сцената на Всемирния живот има един ярък парадокс. Духът на човека може да построи своя Ноев ковчег, с който да напусне веднъж завинаги измеренията на земното, единствено с материали, взети от същия този земен, материален свят. Такъв е великият замисъл на Твореца – за да докажеш, че си достоен да се разделиш навеки с материалното (тъй като то е само една спирка по твоя безкраен еволюционен път), трябва да го надмогнеш. Казано по друг начин – трябва да го осветиш и да го одухотвориш. И когато твоята собствена материалност заискри с блясъка на чистия дух, значи си научил всички земни уроци и си готов да продължиш нататък. Очакват те милиони други светове, звездни системи и галактики. Очаква те твоят Създател, в Когото единствено би могъл да откриеш жадуваното в хиляди земни въплъщения блаженство. Ала и Той не е последната спирка по Пътя. А само доказателство, че Пътят е безкраен. Че разширението на съзнанието няма предел и негов синоним е необятността и неизбродността както на творението, така и на Идеята, родила всичко съществуващо.
Ограничението на съзнанието в рамките на физическия живот има своята граница – най-плътната материалност. Затова пък разширението на съзнанието не познава никакви граници, а само безграничните простори и непомръкващата сияйна светлина в родината на духа.









     
Вътрешният мир


И така, веднъж по време на летния лагер край Седемте Рилски езера, настанени удобно около своя Учител в района на второто езеро, белите братя и сестри го слушат да поставя пръста в раната: Погрешките седят в атавистичните разбирания (курсивът мой – К.З.) – започва той без предисловия. – Човек по някой път в известни периоди на своя живот преживява цели култури на миналите поколения. По някой път вие преминавате състояния на миналите цивилизации. Трябва да намерите кое е ваше собствено качество. Трябва да намерите коя е онази черта, която ви отличава от другите хора (курсивът мой – К.З.).

Всички са затаили дъх. Словото на Учителя ги отвежда далеч назад в миналото – по дирите на най-древните причини за настоящите погрешки на хората. Целителната сила на тези думи е гаранция, че историко-езотерическите факти ще бъдат осмислени и старите грешки няма да бъдат повторени. Осъзналият естеството на товара, идещ от бездната на хилядолетията, с лекота ще го отхвърли от раменете си и ще продължи лек, ефирен и целеустремен по пътя си напред. А в сърцето си ще таи приказно дълбок и сладостен мир и покой.

Учителят на ББ продължава своя разказ: “Човек съществува като отделна монада и като колективна монада. Един ден вие преживявате някой свой стар живот, който е бил порочен, и сте недоволни и обезсърчени. Това е едно течение, което може да ви отнесе. Това е положението на човек, който слиза в мочурлак. Напуснете този път! Заемете положението на онзи, който се качва, а не положението на онзи, който слиза.”

Всеки от слушателите неволно се връща назад в спомените си и дири трескаво подобни свои състояния. Те никога повече не бива да бъдат заплаха за него и за вътрешния му мир. Познанието, дарено тъй щедро от техния Учител, е най-мощното оръжие срещу хищните призраци на миналото.

След кратка пауза той изрича нещо наглед простичко, но с неоценимо по стойност съдържание: “У човека има борба между духа и плътта, но духът трябва да бъде господар. И у съвършените има тази борба. У тях винаги духът е победител.”

Всички изтръпват. Щом и съвършените са подвластни на такива вътрешни протуберанси, какво да кажем ние, простосмъртните?! И постепенно разбират, че съвършените затова са съвършени, защото духовното у тях е надмогнало решително материалното, изпълнило го е и го е осветило, както слънчевият лъч прониква в мрачна пещера и я изпълва с живот.

Всяка човешка погрешка отваря рана и в Космоса, и в душата на извършителя. Когато заради погрешката страдат и други хора, тя може да се превърне в пропаст за мнозина. Зависи от това, кой как посреща изпитанията по житейската пътека. Учителят П. Дънов разделя хората на четири категории в зависимост от равнището на съзнанието им, на духовната им еволюция: старозаветни, новозаветни, праведни и ученици. Старозаветните посрещат изпитанията с озлобяване и ожесточаване. Новозаветните се разколебават, усъмняват и съблазняват. Праведните се натъжават и наскърбяват. А учениците се учат и се радват! Защо се радват? Защото са придобили ново знание, нова поука, нова сила. Научили са се да извличат смисъла от всяка житейска ситуация и нищо, което се случва около тях и в тях самите, не би могло да наруши вътрешния им мир. Мъдростта на Божественото учение се е превърнала за всекиго от тях в култура на общуването и в желязна самодисциплина. Дори и светът да се срути над главите им, те ще съзрат в това изпълнението на Промисъла на Създателя, който неотклонно – и над всяко земно разбиране – води винаги към Добро.

Преодолените с чест изпитания винаги ни правят по-силни. Умението да черпиш познание от собствените и чуждите грешки неминуемо ще събуди дремещата в душата ти Божествена Мъдрост.

В днешния ден, край второто езеро, Учителят – Предвестник на Новата Култура, се обръща към пробудените и пробуждащите се души: Всяка лоша мисъл огорчава съзнанието на Бога вътре в човека. Човек трябва да каже: “Бог ме е допуснал да живея и затова няма да хвърлям сянка върху Божието съзнание!”  Призовава своите последователи да бъдат неумолимо точни и справедливи в самооценката. Без нея препъването още на следващата крачка по духовния Път е неизбежно: “Учете се да разглеждате себе си обективно, без да се страхувате. Като се огледате, признайте фактите, както са. Направил си погрешка. Признай я. Не съжалявай. Нека се появи в тебе дълбоко желание да я поправиш. Например, счупил си шишето на някого. Ще купиш по-хубаво. Не съжалявай. Когато счупя стомната на някого, какво ще се оправдавам? Ще му взема друга стомна и така поправям работите.”

Звучи така лесно за изпълнение, но... Всеки от собствен опит знае, че не е никак лесно. И не толкова самото действие предизвиква затрудненията, а пречупването на егото, на гордостта, необходимостта да признаеш грешката си, сиреч да демонстрираш открито слабост, недостатъчност... Ако продължително време крачиш с навирен нос, няма как да следиш всички неравности на терена и неизбежно ще се препънеш. А падането от въображаемия пиедестал на собствената непогрешимост като правило е болезнено. Твърде болезнено...

Но няма връщане назад! Щом си поел веднъж по пътя, длъжен си да следваш пътните знаци. Иначе ще катастрофираш на първия завой.




Животът като притча
(Есе върху беседата „Тази притча”)




Притчата е кратък иносказателен разказ, в който чрез персонажите и техните взаимоотношения биват излагани поуки и наставления с духовно-нравствен характер. С притчи изобилства Словото на редица духовни Учители, между които Христос и Беинса Дуно. В тази беседа Учителят на Новата планетарна култура разглежда живота като притча, т.е. като история с множество действащи лица, които общуват помежду си и учат житейските си уроци с радост или болка. Всеки един от тях е едновременно ученик и учител в земното училище. Животът на Земята е притча, понеже под повърхността на фактите, явленията и събитията винаги се крие някакъв контекст, някакъв по-дълбок смисъл, който участниците в този нестихващ спектакъл би трябвало да проумеят и с негова помощ да станат по-мъдри и по-истинни.


В сюжета на беседата са втъкани голям брой примери и обяснения, които се отнасят пряко или косвено към главната тема. Любопитство буди включването на пасаж, посветен на субстанцията и есенцията, без за двете понятия да е дадена дефиниция. По наше мнение субстанция е първичният градивен материал на една обособена система, космическа област или свят. В основата на цялата Вселена лежи една изначална субстанция, т.нар. космически етер. От друга страна, есенцията представлява концентрирана субстанция, концентрат от някакво вещество – просто или съставно. Какво е отношението на субстанцията и есенцията към темата за живота като притча? – Косвено. От някакъв вид субстанция са изградени всички космически обекти и живи същества, т.е. субстанцията е единственият градивен материал за разгръщането на Всемирния живот. А есенцията – в качеството си на концентрирана субстанция – разкрива някои специфични свойства на Творението и предлага нови предизвикателства пред онези, които търсят смисъла зад фасадата на притчата на живота.


Макар и с определена доза условност, бихме могли да свържем понятието „есенция” с обяснението на Учителя Беинса Дуно за същността на рая: „Думата „рай” в окултен смисъл подразбира висша култура.” Казано по друг начин, раят е есенция на условията за живот в  материалния свят, негова по-висша октава, която крие в недрата си потенциала да надхвърли измеренията на материалното и да навлезе във владенията на духовното. Раят е с бъдната мечта на жителите на физическото поле, есенция на техните въжделения за един пълноценен, съвършен начин на съществуване. В рая притчата за живота се превръща в действителност. Алегоричните образи се стопяват и вдъхновилите ги за изява оригинали заблестяват в своята истинска светлина. Раят е мястото, където всички същества се радват на пълнотата на Божието присъствие и се греят на лъчите на вечната Му и всепобеждаваща Любов. Всички разновидности на страха, които са ги отдалечавали от Създателя, са се разтворили в благодатната топлина на неизказано блаженство.


Страхът като особено стръмно препятствие по духовния Път („Когато хората се страхуват от нещо, това показва, че те нямат връзка с Бога” – Учителят Беинса Дуно) завинаги е останал в миналото. В рая връзката с Божественото е не просто здрава, а неразкъсваема. Тя поражда импулса да продължим напред в избраната посока – към хоризонта на цялостната личностна реализация, осенени от неизтощимата енергия на вътрешната трансформация и творческото пресъздаване на всичко съществуващо. И така достигаме до кулминацията на всичките ни еволюционни усилия – необходимостта да положим пред жертвения олтар на Небесния Отец драгоценните плодове на всичко, което сме завоювали по пътя си към Него. „Да жертваш всичко за Бога, това подразбира да придобиеш такъв живот, който осмисля всички неща и който развързва връзките на живота по един правилен и разумен начин” – споделя за този миг на върховно самоотдаване авторът на беседата. Връзките на живота са нашите кармични ангажименти, които изгарят без остатък в огъня на Божията Любов в момента, когато пожертваме всичко за Него. Нашето съществуване вече е осмислено да предела на възможното, защото сме подчинили изцяло своята воля на Божията и сме съединили нашия дух с Неговия – не само като дете с извечния Родител, а като сътворец на Всевишния, Негов син или дъщеря не по благодат, а поради постигнатия ръст на духовно израстване.


Така притчата на Всемирния живот от иносказание с безброй персонажи и първообрази зазвучава като химн на Единството и на триумфиращата Божественост – свидетелство, че потенциалът се е самоосъществил и се е превърнал в безсмъртна реалност.




Пътят към Господа
(Есе върху беседата „Глас в пустинята”)



Пратеникът на Бога вика с пълен глас в пустинята на живота: „Оправете пътя Господен! Подгответе се да Го посрещнете с достойнство и добри дела! Това е най-важната среща в земните ви дни. Не я пропускайте, не отклонявайте пътеката си към бездната на вечния мрак! Срещнете незалязващата Светлина и се потопете навеки в нея!” Раздира просторите този горестен вик, ала малцина го чуват. А от тях премалцина го разбират. Още по-малко са онези, които не само са го чули и разбрали, но решават да се вслушат в него. И се подготвят с чест за великата среща: Бог ще се яви в плът между човеците, а техен свещен дълг е да Го разпознаят, да се вслушат в Словото Му и да направят съдбовната крачка към Промяната – към своето вътрешно пресътворяване. Какво им е нужно, за да го сторят? – Нищо повече от една пробудена душа. Но как да я пробудим от хилядолетната ѝ летаргия? Всевишният ни предоставя и условията, и средствата за това. Учителят Беинса Дуно е описал този процес съвсем лаконично: „... За да има резултат, гласът трябва да се превърне в разумен вътрешен израз.” Нека се опитаме да преведем думите му на езотеричен език:

1. Под „резултат” той очевидно разбира пробуждането на душата, съзнателното възприемане от страна на пробудения човек на Божието Слово и изпълването му с непоколебима решимост да промени радикално живота си въз основа на това послание свише.

2. Гласът е символ на благовестието, на Словото Божие, облечено в достъпна за  всички хора форма. Авторът на беседата предлага и пояснението: „Под думата „глас” се разбира разумното начало.” Тоест Словото, придобило материален израз като проекция на абсолютния Божий Разум.

3. „Разумен вътрешен израз” е синоним на съзрялото за пълна и окончателна трансформация човешко съзнание. Човекът, претърпял пробуждане на душата, не само прониква в смисъла на Божествената Истина, но е готов и да я приложи на всички равнища в живота си.

Пътят към Господа задължително преминава през запознаване с Неговото Слово, през осмислянето и прилагането му в земното съществуване. Това е път на съединяване с Божественото начало у самия теб. Словото е искрата, която разпалва огъня на вътрешната трансформация. Огнивото е проповедта на духовния Учител, призован от Бога да разпространи това Слово в неговата актуална редакция. Умът и сърцето на човека са почвата, върху която попадат семената на Словото и в зависимост от състава на почвата, сиреч от степента на духовна зрелост на конкретната личност, те или изсъхват поради недостиг на вода и хранителни вещества, или покълват и дават плод. А човешката свободна воля е условието плодовете на Словото не само да утолят глада на душата откъм духовна храна, но и да превърнат общуването с Божественото в насъщна потребност за човека. А това се постига само по пътя на осъзнатото и предано служение на Създателя.

В началото винаги е Словото. То твори световете и То прогласява великата Истина на съществата, които от позицията на завоювания разум са длъжни да го разберат и да го издигнат в свое верую. И в края на материалния етап от своето еволюционно израстване да изваят от приложеното Слово монумента на вечния живот.






Четири идеи за размисъл
(Есе върху беседата „Не Го приеха”)

            Измежду огромното богатство от идеи в тази беседа на Учителя Беинса Дуно подбрах четири, върху които бих искал да разсъждавам. Размисълът върху тези идеи би могъл да открехне дверите към царството на Истината, на която е посветена като цяло беседата. И то проявената във видимия свят Истина, която първоначално малцина, а впоследствие милиони са разпознали в лицето на Богочовека Христос.

1) „За да се осмисли животът, всеки човек трябва да има известна идея в себе си. Тази идея не трябва да бъде близка.”

          Винаги, дори и в най-трудните житейски ситуации, има за какво да живеем. Всеки момент от нашия земен живот е изпълнен със смисъл. Предизвикателството пред нас е да го открием и да го превърнем в реалност. С други думи, да извървим докрай пътеката, очертана от осмислянето на нашето битие. Маршрутът винаги е различен, панорамата около нас – също, ала все пак има и нещо общо за всички тези пътеки: в техния край ни очаква чифт криле за духа ни.



           Смисълът е роден от идеята, завладяла съзнанието ни. Самата идея е гост от Божествения свят, който търси подходящ проводник в лицето на земен човек и благоприятна среда, за да се материализира. Само възвишените идеи, долитащи от светлите обители на Духа, притежават силата и обаянието, нужни, за да осмислят живота ни. Никоя идея, възникнала от материална потребност, не е в състояние да изиграе подобна роля.
            Осмислянето на съществуването ни посредством възприемане и осъществяване на възвишени идеи е изключително важна еволюционна задача за разумното творение, назовано „човек”. Всяка претворена в действителност идея е нова крачка напред по посока на реализиране на изначалното ни предназначение.

2) „Това, което човек проявява в живота си, без да го е опитал, той го е наследил; това, което е опитал в своя живот, то е негово вече и за него той има опитност.”

              Това, което носим от предишните си въплъщения, са вече научени уроци и придобити опитности. Те образуват нашето духовно наследство. Ние го проявяваме в сегашния си живот при определени обстоятелства като плод на изявите ни в миналото и под формата на способности и наклонности в настоящето. Така използваме наученото от всички свои прераждания в плът.


Подобно е въздействието на семейната или родовата ни карма, което не изисква непременно съответна, култивирана в минал живот опитност, за да се прояви. Родовата памет или наследствеността ни насочва към действия, за осъществяването на които не е задължително да имаме натрупани от предишни въплъщения знания и умения.

           Едното и другото в своята съвкупност образуват вместилището на наученото и усвоеното в изминатия преди сегашния живот път на душата.

            А това, което учим и усвояваме в настоящото си прераждане, е опитност, която – веднъж придобита – ще ни съпътства в целия бъдещ път на душата. Ще я прибавим към съкровищницата на целия ни досегашен духовен опит и никой не би могъл да я присвои или да я прогони оттам. Тя ще бъде наше вечно достояние.

             Наследството, за което говори Учителят Беинса Дуно, е духовният багаж, с който идваме в земния живот. Това, което научим и усвоим тук и сега, се прибавя към този багаж и с него ще продължим пътя си в бъдещето.




Няма коментари:

Публикуване на коментар