В християнското учение спасението е лично дело, лична отговорност. Християнинът
живее в общност от хора, които споделят една и съща вяра и убеждения, вървят в
една посока – общност, наречена „църква” (превод от гръцката дума „еклисия“, която означава точно това – общност от
вярващи). Независимо от
общата им посока на движение – към спасението, всеки от тях има собствена
пътечка сред общия поток на устременост. Подкрепата на общността, наречена
„църква”, за успеха на усилията на вярващия християнин е изключително важна,
нравствено мотивираща и окуражаваща. Ала без неговите лични усилия, без
въплътената му в съответствие с изповядваната вяра негова свободна воля
разстоянието до мечтания връх той не би могъл да извърви.
По духовния Път постигането на крайната цел – Божественото съвършенство,
също е и следва да бъде плод на личните усилия на окултния ученик. Спасението
на душата в християнското разбиране, т.е. причисляването към праведниците в
деня на Страшния съд, е само етап от завоюването на онова духовно-нравствено
съвършенство, към което призовава въплътеният Бог Слово Христос в Своята
знаменита Проповед на планината (Мат. 5:48). Това е
съвършенството на Небесния Отец, което е заложено като еволюционна цел и
потенциал във всяка монада, във всяко живо същество. Съвършенство, което не би
могло да бъде осъществено без правилно осъзнаване и прилагане на личната
отговорност.