понеделник, 5 март 2018 г.

Личната отговорност




В християнското учение спасението е лично дело, лична отговорност. Християнинът живее в общност от хора, които споделят една и съща вяра и убеждения, вървят в една посока – общност, наречена „църква” (превод от гръцката дума „еклисия“, която означава точно това – общност от вярващи). Независимо от общата им посока на движение – към спасението, всеки от тях има собствена пътечка сред общия поток на устременост. Подкрепата на общността, наречена „църква”, за успеха на усилията на вярващия християнин е изключително важна, нравствено мотивираща и окуражаваща. Ала без неговите лични усилия, без въплътената му в съответствие с изповядваната вяра негова свободна воля разстоянието до мечтания връх той не би могъл да извърви.  
По духовния Път постигането на крайната цел – Божественото съвършенство, също е и следва да бъде плод на личните усилия на окултния ученик. Спасението на душата в християнското разбиране, т.е. причисляването към праведниците в деня на Страшния съд, е само етап от завоюването на онова духовно-нравствено съвършенство, към което призовава въплътеният Бог Слово Христос в Своята знаменита Проповед на планината (Мат. 5:48). Това е съвършенството на Небесния Отец, което е заложено като еволюционна цел и потенциал във всяка монада, във всяко живо същество. Съвършенство, което не би могло да бъде осъществено без правилно осъзнаване и прилагане на личната отговорност.

В Словото на Учителя Петър Дънов (Беинса Дуно) срещаме пасаж, който осветлява и пряко, и косвено този проблем: „Някой ме пита: «Учителю, защо правиш всичко сам?» Много просто: трябва ми свещ – ставам, вземам свещта и започвам да работя; изразходвам за това само минута. Остане ли да питам този и онзи къде е свещта, как да я запаля, ще минат 5-10 минути, а като я запаля сам, ще икономисам време. Аз спазвам правилото: когато мога да свърша една работа сам, не търся чужда помощ.“ (Цитатът е от сборника с неделни беседи „Сила и живот”, том 6, изд. „Бяло Братство” и изд. „Захарий Стоянов”, София, 2012, с. 322.)
Тези думи на великия духовен Учител на България и планетата Земя насочват нашите разсъждения в няколко направления:
1. Самостоятелност в действията, когато възникне необходимост за това.
2. Икономия на време и енергия вследствие на личната инициатива.
3. Правило на личната отговорност.
Нека разгледаме поотделно тези три насоки за размисъл, внушени от цитираната реплика на великия Посветен.

1. Самостоятелност в действията:
Човекът като живо същество се отличава с наличие на разум, което обуславя способността му да взима решения и да ги прилага на практика. Този процес на реализирането на неговите мисли в действия предполага самостоятелност и изява на човешката индивидуалност. Фактът, че живее в общество от себеподобни, не отменя индивидуалния подход в мисловната, емоционалната и действената проява на личността. Повечето от взетите решения и извършените постъпки засягат не само отделния индивид, но и ближните му, околната среда, Природата. Това неизбежно повишава равнището на личната отговорност за стореното.
Повечето хора – за жалост – разчитат не толкова на собствения ум и преценка, колкото на чужди такива. Те предпочитат да възприемат наготово мнения и насоки за действие от личности, припознати от тях като авторитети. Така е по-лесно, животът става по-лек и най-важното – отпада необходимостта да вземаш самостоятелни решения, до голяма степен отпада и личната отговорност или най-малкото тя се размива в мътната, разнородна смес от доминацията на външното становище и собствената безхарактерност. Всички познаваме такива индивиди; понякога, без да искаме, заприличваме на тях, когато по една или друга причина отклоняваме нуждата да поемем отговорност при конкретни обстоятелства или пък прехвърляме това бреме на нечия друга глава.
Репликата на Учителя Беинса Дуно, цитирана по-горе, ни предлага ярка илюстрация на самостоятелност в действията, когато възникне необходимост за това. Самостоятелност, породена не от страничен натиск или форсмажорни причини, а от разумното, мъдрото приемане на действителността и нейните настоящи потребности.
По духовния Път нищо не се дава наготово. Чуждата подкрепа се свежда до предаване на някоя от редакциите на Божественото учение – Словото на конкретен духовен Учител, и напътствия как да извървим Пътя. Оттам нататък оставаме сами със себе си, за да измерим силата на импулса, който ни е дал тласък да поемем по тази стръмна и нелека пътека. По такъв начин самостоятелността при вземането на решения, в мисленето и поведението е от решаващо значение за крайния успех.
Самостоятелността изисква вяра и упование в собствените си сили, във възможността сам да решиш проблема, който е изникнал пред теб. Не надценяване или подценяване на личния потенциал, а обективна, справедлива самооценка, която води до правилно разпределяне и прилагане на твоите способности и в крайна сметка до сполучливо решаване на задачата, която Негово Величество Животът е поставил по твоя жизнен път. Самостоятелността не изключва варианта да потърсиш съдействие от някой друг, но тя очаква от теб да вземеш крайното решение и сам да пожънеш плодовете от неговото осъществяване.
Самостоятелен е човекът, прозрял в пълнота собствения си капацитет и най-сполучливите начини за неговото използване.
По духовния Път окултният ученик е изправен пред жизнената необходимост да придобие изискваната от него самостоятелност в мисленето и поведението, във взимането на решения и тяхното довеждане до успешен край. Той притежава могъщото оръжие на утвърдена система от убеждения, почиващи на актуална редакция на Божието Слово, предадено в съответния исторически и космически момент от автентичен духовен Учител. Вярата на ученика не е сляпа, а осмислена. В лицето на своя Учител той е разкрил присъствието на Всевишния и е готов да Го следва неотклонно и безусловно, понеже е напълно уверен, че с Неговата решаваща подкрепа ще постигне върховете на духовно-нравственото съвършенство. Самостоятелността на ученика е съчетана хармонично с преданото служение на високия идеал, който той е избрал, за да подхранва вътрешната му мотивация, както и с постоянното търсене на молитвено общение с Бога и Учителя. Това е самостоятелност, изградена върху най-здравата възможна основа – Божественото Учение, предлагащо теоретичен фундамент, основан на върховната Истина за Твореца, света, Всемирния живот и разумното същество, назовано „човек”, както и система от методи, средства и практики, осигуряващи на ученика постепенното, сигурно и красиво изкачване по йерархичната стълбица на Битието.

2. Икономия на време и енергия:
В своето послание към последователите на Бялото братство Учителят Беинса Дуно изтъква, че ако се налага да избираме какво да икономисаме – енергията или времето, би трябвало да изберем енергията. Времето е фикция, заложена в Божия План за Вселената, за да създава илюзията за последователност на събитията, за хронологичност между минало, настояще и бъдеще. Както е добре известно, за самия Автор на тази идея – Бога, няма никакви времеви ограничения, тъй като Той съществува в едно вечно настояще, в едно неизменно сега.
Енергията, за разлика от времето, е съвсем реална. Посветените от най-древни времена, та до днес издигат като знаме безсмъртната максима: „Всичко е енергия!” С което искат да ни кажат, че всичко, което притежава битие, всяка форма на живот и проявление, е в същност разновидност на изначалната, вечна, всеобхватна и неизчерпаема Божествена енергия. Тя носи разнообразни имена в отделните духовни учения и школи: „прана” в индуизма, „чи” или „ци” в китайската езотерична мъдрост, „барака” в суфизма, „анкх” в лексиката на египетските жреци – наследници на постиженията на атлантската духовност; тя е функция и най-дълбока същност на Третото Лице на християнската Света Троица – Светия Дух.
На друго място в своето Слово Учителят Беинса Дуно в контекст засяга проблема за връзката между икономията на време и енергия и личната инициатива на човека: „Всякога, когато майката иска да свърши някоя много важна работа, детето ù казва: «Мамо, не ходи на работа, стой си тук, Господ ще промисли за нас». Като ти е дал ръце, Той е промислил за теб; като ти е дал очи, е промислил за теб; като ти е дал ум, е промислил за теб; като ти е дал сърце, е промислил за теб; като е вложил воля в твоята душа, Той е промислил за теб.“ (Цитат от сборника с неделни беседи „Сила и живот”, том 9, изд. „Бяло Братство” и изд. „Захарий Стоянов”, София, 2015, с. 451.) В тази реплика на Мировия Учител освен на въпроса за границите, до които се простира дългът на майката към детето, Той обръща внимание и на самостоятелността и активността като плод на лична инициатива.
По отношение на майчиния дълг в посочения по-горе пасаж Учителят на Бялото братство – макар и не очевидно, а деликатно – застъпва тезата, че правилното възпитание на детето изисква да не се съобразяваме с капризите му, а само с действителните му потребности. А това от своя страна означава, че дългът на майката към детето притежава своите граници, които разделят удовлетворяването на насъщните му нужди от илюзорните такива.
Що се отнася до втория засегнат проблем, става ясно, че ако човек използва пълноценно и целесъобразно своя потенциал – физически, умствен, емоционален и волеви, той е в състояние да прави икономии на време и енергия, включително и при възникнала потребност да задоволи чуждо желание, както е в случая с майката и детето. Икономията се състои в това, че въз основа на правилна преценка човек прилага потенциала си само по предназначение, без да се съобразява с нереалните или неизпълними желания на ищеца.
Божият промисъл за човека е предвидил с какъв потенциал да разполага той и как да го използва. Целесъобразната му употреба води като следствие до икономия и на време, и на енергия. Енергията, с която разполага и борави човек, е мярка за стъпалото по духовния Път, което той заема. Повече и по-правилно изразходена енергия е гаранция за духовно израстване. И напротив – ниско равнище на енергията и разхищаването ѝ са показател за духовно-нравствено падение или най-малкото за неизпълнение на жизнената програма за конкретното земно въплъщение.
Разбира се, далеч не всеки човек, който демонстрира активност и енергичност, следва да бъде определен като духовен. От решаващо значение в случая е към какво точно той насочва активността си и за какво изразходва енергията си. Езотеричното познание свидетелства, че едно от най-важните направления, в които Черната ложа работи целенасочено, за да заробва душите ни, е неразумната активност. Тя като правило води до напълно излишен разход на време и енергия, както и към създаване на нови кармични възли, на нови кармични обвързаности. Следователно активността като резултат от проява на лична инициатива би трябвало да бъде продиктувана от разумни, отлично обмислени намерения и едва тогава тя допринася както за икономия на време и енергия, така и за духовното извисяване на човека.
Казано с други думи, личната инициатива става причина за икономия на време и енергия, когато човек изпълнява безукорно Божия план за себе си като личност и за всяка конкретна житейска ситуация, в която попада.


3. Личната отговорност:
Учителят Беинса Дуно формулира правилото за личната отговорност, както следва: Аз спазвам правилото: когато мога да свърша една работа сам, не търся чужда помощ.“ Търсенето на чужда помощ може да има различни основания: признаване на по-добрата способност на ближния да се справи с възникналия проблем; признаване на собствената слабост и невъзможност за решаване на проблема; призив за плодоносно сътрудничество с други хора и споделяне на радостта от съвместната работа. Учителят на Новата планетарна култура в случая подчертава, че ако човек е наясно със себе си и качествата си, както и с шанса да реши дадения проблем успешно, той не би трябвало да прибягва до търсене на подкрепа отвън.
Извършиш ли нещо сам, значи сам си поел отговорността за извършеното. В това именно е разковничето на личната отговорност: да се изправиш лице срещу лице със съдбата, да поемеш хвърлената ръкавица и да изпълниш дълга си. Дори и да не постигнеш желания резултат, ти си дал най-доброто от себе си и съвестта ти е чиста.
Личната отговорност има множество измерения:
1) Отговорност пред Бога за всичко, което ти е дал и продължава да ти дава, при това напълно безвъзмездно; за живота с потенциал да обгърне вечността, ако изпълниш предназначението си; за шанса да извървиш до край пътеката към Неговото съвършенство и да станеш едно с Него в необята и безкрайността на едно съществуване в неописуемо блаженство и творчество с вселенски размах.
2)  Отговорност пред духовния Учител пред Онзи, Който ти е разкрил образа на Бога в едно човешко същество, на вид също като теб, а в действителност надвишаващо многократно духовния ти ръст; същество, което ти е предало Божественото откровение като послание на новото време, съобразено с изискванията на историческия и космическия момент и с твоята способност да го възприемеш и приложиш; същество, което е пожертвало съзерцанието на Всевишния от непосредствена близост, за да поеме ужасяващо тежкия товар на изява в земно тяло в свят на болка, страдания и ограничения.
3) Отговорност пред всеобхватната разумност на Космоса, пред Живата Разумна Природа, пред повика на тази вездесъща Разумност самият ти да проведеш живота си максимално разумно, да осъществиш предназначението си според Божията воля за теб и да се превърнеш в пролезен, активен, ценен и неповторим елемент в нейната гигантска структура.
4) Отговорност пред човешкия род – като член на общочовешкото семейство и радетел за братство между хората и народите, като дете на Твореца и личност, осъзнала, че всички ние сме братя и сестри в Неговия Дух.
5) Отговорност пред Отечеството – като орган в общочовешкия организъм, имащ своята роля и дълг при реализирането на Божията повеля за единство на земната разумна общност; отговорност пред душите, с които сте въплътени в една и съща епоха и имате да решавате общи задачи за този народ и държава.
6) Отговорност пред рода и семейството – пред същества, с които споделяш сходни или общи кармични задачи и с които би трябвало да установиш отношения на хармония, взаимност, сътрудничество и безкористна любов.
7) Отговорност пред самия себе си – пред Божественото, стаено в най-дълбоката ти същност; пред надеждата, с която сам Създателят наблюдава твоите крачки по жизнения път в очакване да подчиниш в хармония и съзидание волята си на Неговата и да обединиш неразлъчно твоето съзнание с Неговото; тази отговорност е изначална и най-важна от всички; за духовно прогледналия човек тя е равнозначна  на отговорността пред Бога.

Духовният Път е Път на личната отговорност – осъзнавана, поемана и следвана.


Константин Златев




Няма коментари:

Публикуване на коментар