сряда, 26 март 2014 г.

Смирението

Има теми, към които се връщаме постоянно. Каквото и да кажем по тях, все остава недостатъчно. И няма как да е другояче, понеже те са неизчерпаеми. Темата за смирението е една от тях.
          Висша добродетел в християнството, задължително условие за равномерното придвижване на окултния ученик по духовния Път, въпиюща необходимост на всяка крачка в ежедневието, смирението остава неизменно една от най-важните цели в самоосъществяването на човешката личност.
           Нито един от великите духовни Учители на човечеството не е пропускал в своята проповед да отбележи извънредната значимост на смирението за изграждането на ореола от светлина, отличаващ искрено търсещия в Духа човек от все още непрогледналия за Божествената Истина.
          В своето вдъхновено Слово Учителят П. Дънов предлага една кратка, но изключително съдържателна дефиниция на смирението, намерила място като мото в настоящото изложение: Смирението е израз на Любовта към Великия.И продължава мисълта си с един поетичен израз на връзката между небесното и земното: “Непристъпните върхове пращат своите блага на долината.” В тези две кратки фрази по неповторим начин са съчетани образите на издигащата се към Бога човешка душа, която посредством смирението си полита към най-фините полета на Божествения свят, и на върховната благодат, която Всевишният безспирно излива върху всички форми и проявления на Своето творение.

четвъртък, 20 март 2014 г.

Вярата

             Учителят Петър Дънов (Беинса Дуно)  определя вярата като убеденост, че Божията воля бива изпълнявана винаги и при всички обстоятелства и че тя неизменно тържествува над волите на всички останали разумни същества. Независимо че ги е надарил с пълна свобода на избора, Той проправя разумни граници за мащабите на тази свобода, така че тя да не може да постави под съмнение осъществяването на Неговия велик план за света,  отстоява тезата, че фактите задължават, законите ограничават, а принципите освобождават. Защо вярата освобождава от ограниченията? Кога и при какви случаи? Това става действителност, когато съединим нашата воля с тази на Всевишния. Точно тогава отпадат всички възможни ограничения при осъществяването на нашата индивидуална воля, понеже тя е напълно хармонизирана с Божията и изцяло е подчинена на реализирането на Неговия Промисъл за Вселената.

неделя, 16 март 2014 г.

Щастието



Какво е щастието? Реална същност ли е то или само плод на нашите илюзии и мечти? Ако все пак е реално, то как да го постигнем? Смисълът на живота именно в щастието ли е или в нещо друго? Кой би могъл да ни посочи най-вярната и най-кратка пътека към щастието?
           В края на пътя, по който следваме един Божий Пратеник – Вестител на вечната Истина, ние разбираме, че щастието не зависи от условията, в които живеем. То зависи единствено и само от нас самите. Следователно ние го носим у самите себе си, някъде дълбоко в сърцето си, откъдето трябва да го извадим на белия свят и да го изпълним с живот. (“Не търсете своето щастие вън от себе си. “Вън от себе си” – то значи вън от своето “висше аз” – не го търсете. Търсете го в Божественото у вас”. Всичко, което представлява висшата цел на нашето съществуване, е част от самите нас. Това е Божествената искра у всеки човек, частицата, която Всевишният е отделил от самия Себе Си, за да ни има, за да извървим осмислено своя път през безчетните, сътворени от Него светове и да се завърнем на края отново при Него.

петък, 14 март 2014 г.

Молитвата


                                                Молитвата е зов на човешката душа към Бога    От момента, в който човек е осъзнал присъствието на Висшата Сила във Вселената, той отправя молитви към Нея. Молитвата предлага неповторимата възможност да общуваме непосредствено с нашия Творец. Да разговаряме с Него така, както дете със своя Баща или своята Майка. Да се обърнем на “ти” към това велико Същество и да разчитаме на разбиране, подкрепа, опрощение. 
             Молитвата е неотделим елемент от вярата на човека в Небесния Отец, от всяка световна религия и духовно учение. Вярващият не може да си представи живота без нея. За скептика и атеиста тя е акт на емоционално излишество или откровена заблуда. За ученика по духовния Път тя е по-важна от насъщния хляб.

понеделник, 10 март 2014 г.

Женитбата

Измежду всички изпитания в земния живот има едно, което се откроява със своята степен на важност – общуването между двата пола. Един Посветен от висок ранг – Йохан Волфганг фон Гьоте, предлага следната сентенция: “Златото се изпитва с огън; жената се изпитва със злато; мъжът се изпитва с жена!” Днес – берейки с пълни шепи плодовете на еманципацията и различните форми на феминизма – спокойно можем да добавим: “Жената се изпитва с мъж!”

петък, 7 март 2014 г.

Акашовите летописи – вечната памет на Вселената

Духовната еволюция на земното човечество понастоящем протича в три полета (зони). Те са разположени едно в друго като концентрични сфери с общ геометричен център (сравнението е условно, но може да бъде отнесено към цялата космическа Реалност, където отделните светове /полета, зони, сфери/ се различават не по пространствени, а по субстанциални показатели). Най-ниското поле, най-грубо в субстанциално отношение, е познатият ни материален свят – в нашия случай планетата Земя заедно с нейната атмосфера. По-нататък във възходяща посока следва астралното поле (което обгръща физическото като фина обвивка и същевременно го прониква изцяло) – това е зоната на проявление на човешките чувства, желания, емоции и страсти. Теософската терминология обозначава това поле и с наименованието “тънък (фин) свят”. Съзнанието на днешния хомо сапиенс, представител на V коренна окултна раса, е пробудено напълно само на физическото поле. А пълноценен контакт (макар и извън нашия контрол) с астрала осъществяваме единствено по време на сън. И ето че стигаме до умственото поле – с две подразделения: горен/абстрактен ум (причинно/каузално поле, което обхваща трите горни подполета на умствения свят) и долен/конкретен ум (обхваща четирите долни подполета на умствения свят), които отговарят съответно на абстрактната и конкретната (облечена във форма) мисловна дейност у човека.

четвъртък, 6 март 2014 г.

3. Еволюция на душата; законите за кармата и прераждането

Логично е да започнем изследователския процес в тази му част с издирването на целта на еволюцията на душата. Учителят на ББ в нашата страна дава кратък, но съдържателен отговор на този въпрос: Човешката душа живее на Земята, за да намери пътя на безсмъртиетоПритежавайки в себе си като потенциал безсмъртието, душата следва да научи всички уроци на материалния свят, култивирайки съответни опитности и изграждайки чрез тях индивидуалния си облик, който няма аналог никъде във Вселената.
           В съответствие с учението на ББ в орбита около Земята има около 60 милиарда души, които периодично се въплъщават на планетата в материални тела. Всяко такова въплъщение е резултат от действието на всемирните закони на кармата и прераждането (превъплъщението). Горепосоченото число (60 млрд.) може да бъде открито и в други авторитетни източници на езотеричното познание.

сряда, 5 март 2014 г.

2. Същност и качества на душата

 Основна характеристика на душата от гледището на учението на ББ е нейната вечност. Тъй като вечността е водещо качество и на Бога, интересно е да проследим взаимовръзката между частта и Цялото и в това направление. По този повод Учителят П. Дънов подчертава: “Душата е вечна. Тя е така вечна, както Бог е вечен. Но докато Бог е абсолютно неизменен, душата непрекъснато се изменя, като по такъв начин се развива и добива нови качества.”. Ала върху съвършената тъкан на нейната субстанция се отпечатват незримо и незаличимо всички култивирани от нея опитности, придобити по пътя на безбройните й въплъщения в световете на Проявеното Битие. Извънредно важна черта на Божията творческа дейност е нейната непрекъснатост и логическа последователност. Така както творческият процес на пресътворяване във Вселената не спира нито за миг, така и от недрата на Всевишния непрестанно излизат за живот нови лъчи на проявлението Му – душите. И те са също толкова неподвластни на закона на преходността, колкото и техният Небесен Родител: “Всичко може да изчезне в света, но душите – никога. Те не могат да изчезнат, защото не може да изчезне и Божествената Душа, Божественото Съзнание”

неделя, 2 март 2014 г.

Учението на Бялото братство за душата


          1. Произход на душата

 

Отделянето на човешката душа от Бога съставя един от най-великите моменти в Битието. Туй отделяне е известно в ангелския свят под названието “зазоряване на човешката душа” (Учителят П. Дънов).
 Приведеният тук цитат недвусмислено отправя произхода на душата от Бога. Казано с други думи: душата има Божествен произход, тя е родена от Първоизточника на живота, Всемирния Дух, и от Него е изпратена в света, за да трупа опит, да се индивидуализира и да върви по Пътя на съвършенството.

събота, 1 март 2014 г.

Конфуцианство

 

     Конфуцианството е едно от главните идейни течения в древен Китай. Негов основоположник е Конфуций (551-479 г.пр.Хр.). Разработеното от него учение може да бъде дефинирано като оптимистично-хуманистична религия, която е упражнила огромно въздействие върху социалната структура и политическата философия на Китай. 
Конфуций изповядвал убеждението, че бъдещето на Китай е в добротворството, в това, хората да търсят доброто у другите, така както били постъпвали техните предци. Според него хората са солидарни помежду си, а добрите древни владетели са примери за подражание. Ролята, която искал да играе Конфуций в утвърждаването на своя жизнен идеал, не била тази на Месия или Спасител, а на някого, който иска да върне отново на хората връзката им с древните, с техните предшественици. На него принадлежи мисълта: “Аз предавам, не създавам наново. Аз вярвам в древните и ги обичам.” И както се случва на практика с всички забележителни духовни Учители, след смъртта му Конфуций бил обожествен от своите ученици. А създаденото от него нравствено учение и социално-политическа система постепенно прераснали в държавна религия на Китай.
Главна характеристика на господстващата в епохата на Конфуций китайска религия било почитанието на предците. В основата му лежи почитта към духовете на починалите от страна на техните живи родственици. Смятало се е, че продължителността на съществуването на духовете на предците зависи от вниманието, което им оказват техните потомци. Било в сила и убеждението, че предците са в състояние да контролират развитието и историята на своето семейство. Ако семейството се грижи за нуждите на предците, то и те от своя страна ще се погрижат на роднините им да се случват само хубави неща. Но ако предците биват пренебрегвани, можело живите да бъдат сполетени от всякакви беди и нещастия. И като следствие от тези вярвания живите живеели в страх от мъртвите.

Основните принципи в учението на Конфуций могат да бъдат обобщени в шест ключови понятия:
·         Жен – златното правило: “Не прави на другите това, което не искаш да ти направят на теб!” (Съвпада напълно с водещата морална максима на Стария Завет!) Според Конфуций в това напътствие е концентрирана най-извисената добродетел. Ако всички хора се придържат към така формулираното правило, човечеството ще постигне мир и хармония.
·         Гюн-дзи – “благородният”, “истинският човек”: терминът съдържа качествата достойнство, щедрост, истинност, старание и доброта.
·         Ченг-минг – изправяне на понятията. За да функционира успешно обществената структура, всеки трябва да играе добре своята роля – царят да се държи като цар, благородникът – като благородник, и т.н.
·         Де – означава сила: водачите на народа са длъжни да управляват не само с груба сила, но и да бъдат хора с изявени качества и добродетели, които да бъдат за пример на поданиците си.
·         Ли – умереност, почитание, учтивост, ритуал, идеалният начин на поведение.
·         Вен – изкуствата на мира: музиката, поезията, изобразителното изкуство.
Основополагащите възгледи на Конфуций са изложени от неговите последователи в книгата “Лунюй” ( “Беседи и съждения” или “Разсъждения и разговори”). Според Конфуций съдбата на човека се определя от “небето” и това, че хората се делят на “благородни” и “долни”, не може да се промени. По-младият е длъжен безропотно да се подчинява на по-възрастния, нискостоящият – на стоящия по-високо. Виден последовател на Конфуций е Мен Цзи, който свързал социалното неравенство с “небесната воля”. Друг привърженик на Конфуций – Сюн Цзи, създал материалистическо учение, според което небето (невидимият свят) е част от природата и е лишено от съзнание. Човекът, след като познае законите (дао) на нещата, е длъжен да ги използва в свой интерес.
Конфуцианството по своята същност не може да бъде определено като религия в класическия смисъл на установяване връзка между човека и някаква свръхестествена сила. То е по-скоро етическа система, която поучава човека и му предлага модел на съвместно съжителство със своите ближни. Както свидетелства историята, Конфуций се е отнасял извънредно резервирано към всичко в народната традиция, което е било против здравия човешки разум и не е служело на някаква непосредствено изразена социална цел. И все пак, въпреки че конфуцианството не е религия в истинския смисъл на тази дума и трябва да правим разлика между религиозния му аспект и конфуцианството като философско учение – по-точно школа за мъдрост, бихме допуснали грешка, ако му отречем наличието на всякаква религиозност. Религиозният дух на образованото конфуцианство се долавя в неговия неподправен респект към небето – респект, който изключва ненужните въпроси и не допуска нито неговото обективизиране, нито субективизирането му. Небето не говори или поне не повече от природата, която следва неговия ход. Небето следва своя път – своето Дао, недостъпно за човека. Не подобава на простосмъртния човек да си задава въпроси за служението на духовете, понеже самият той все още не е наясно как да служи на хората. По аналогична причина не бива да се мъчи да разгадае и тайната на смъртта, след като все още не е прозрял каква е същността на живота.
Пътят (Дао) на човека е “правилното” действие, от една страна, в зависимост от социалната му роля в рамките на “петте отношения”: владетел/поданик; баща/син; съпруг/съпруга; голям брат/малък брат; приятел/приятел. От друга страна, житейският път на човека в нравствен аспект е обусловен от “петте добродетели” от етико-социален характер: жън – човеколюбие, в смисъл на доброжелателство; и – справедливост, безпристрастие; ли – обредност, в смисъл на благоприлично държание; джун – вярност; син – откровеност.
Конфуцианството поставя ударението върху земното, а не върху небесното (Небето “вдъхновява”, но не говори), но въпреки това разглежда небето – духовния свят – и неговото действие като реални, а не плод на внушение. Застъпваната от конфуцианството етическа философска система разчита на собственото усилие, на насочената към добро свободна воля на личността. Така, по естествен начин, в това учение не е останало място за свръхестествената същност, която вярващите наричат “Бог”, нито пък то отстоява някаква необходимост от подобно присъствие във Вселената. Конфуций е известен още с това, че отдавал изключително значение на ритуалите, отричал категорично езотеризма и мистичното начало, както и ненужните въпроси относно Даото на човека (например, каква е природата на духовете, какво представлява Небето, сиреч невидимият свят, и пр.).
Поставяйки Пътя на човека – неговото Дао, в центъра на учението, конфуцианството придобива дълбоко хуманен и рационален смисъл. (“Човекът е този, който може да направи Пътя велик, а не Пътят – човека!” – Конфуций.) Обратно на тогавашния светски хуманизъм, доминиращ природата и освободен от всякаква друга мотивация освен позитивизма, последователят на Конфуций хармонично обединява двойствено Дао – Даото на земята, света на десетте хиляди неща, към който принадлежи човекът, и Даото на Небето, чийто последователен, променлив, безпристрастен , неумолим, неперсонифициран и плодотворен порядък е гарант на реда, който трябва да бъде следван и възпроизвеждан.