събота, 1 март 2014 г.

Конфуцианство

 

     Конфуцианството е едно от главните идейни течения в древен Китай. Негов основоположник е Конфуций (551-479 г.пр.Хр.). Разработеното от него учение може да бъде дефинирано като оптимистично-хуманистична религия, която е упражнила огромно въздействие върху социалната структура и политическата философия на Китай. 
Конфуций изповядвал убеждението, че бъдещето на Китай е в добротворството, в това, хората да търсят доброто у другите, така както били постъпвали техните предци. Според него хората са солидарни помежду си, а добрите древни владетели са примери за подражание. Ролята, която искал да играе Конфуций в утвърждаването на своя жизнен идеал, не била тази на Месия или Спасител, а на някого, който иска да върне отново на хората връзката им с древните, с техните предшественици. На него принадлежи мисълта: “Аз предавам, не създавам наново. Аз вярвам в древните и ги обичам.” И както се случва на практика с всички забележителни духовни Учители, след смъртта му Конфуций бил обожествен от своите ученици. А създаденото от него нравствено учение и социално-политическа система постепенно прераснали в държавна религия на Китай.
Главна характеристика на господстващата в епохата на Конфуций китайска религия било почитанието на предците. В основата му лежи почитта към духовете на починалите от страна на техните живи родственици. Смятало се е, че продължителността на съществуването на духовете на предците зависи от вниманието, което им оказват техните потомци. Било в сила и убеждението, че предците са в състояние да контролират развитието и историята на своето семейство. Ако семейството се грижи за нуждите на предците, то и те от своя страна ще се погрижат на роднините им да се случват само хубави неща. Но ако предците биват пренебрегвани, можело живите да бъдат сполетени от всякакви беди и нещастия. И като следствие от тези вярвания живите живеели в страх от мъртвите.

Основните принципи в учението на Конфуций могат да бъдат обобщени в шест ключови понятия:
·         Жен – златното правило: “Не прави на другите това, което не искаш да ти направят на теб!” (Съвпада напълно с водещата морална максима на Стария Завет!) Според Конфуций в това напътствие е концентрирана най-извисената добродетел. Ако всички хора се придържат към така формулираното правило, човечеството ще постигне мир и хармония.
·         Гюн-дзи – “благородният”, “истинският човек”: терминът съдържа качествата достойнство, щедрост, истинност, старание и доброта.
·         Ченг-минг – изправяне на понятията. За да функционира успешно обществената структура, всеки трябва да играе добре своята роля – царят да се държи като цар, благородникът – като благородник, и т.н.
·         Де – означава сила: водачите на народа са длъжни да управляват не само с груба сила, но и да бъдат хора с изявени качества и добродетели, които да бъдат за пример на поданиците си.
·         Ли – умереност, почитание, учтивост, ритуал, идеалният начин на поведение.
·         Вен – изкуствата на мира: музиката, поезията, изобразителното изкуство.
Основополагащите възгледи на Конфуций са изложени от неговите последователи в книгата “Лунюй” ( “Беседи и съждения” или “Разсъждения и разговори”). Според Конфуций съдбата на човека се определя от “небето” и това, че хората се делят на “благородни” и “долни”, не може да се промени. По-младият е длъжен безропотно да се подчинява на по-възрастния, нискостоящият – на стоящия по-високо. Виден последовател на Конфуций е Мен Цзи, който свързал социалното неравенство с “небесната воля”. Друг привърженик на Конфуций – Сюн Цзи, създал материалистическо учение, според което небето (невидимият свят) е част от природата и е лишено от съзнание. Човекът, след като познае законите (дао) на нещата, е длъжен да ги използва в свой интерес.
Конфуцианството по своята същност не може да бъде определено като религия в класическия смисъл на установяване връзка между човека и някаква свръхестествена сила. То е по-скоро етическа система, която поучава човека и му предлага модел на съвместно съжителство със своите ближни. Както свидетелства историята, Конфуций се е отнасял извънредно резервирано към всичко в народната традиция, което е било против здравия човешки разум и не е служело на някаква непосредствено изразена социална цел. И все пак, въпреки че конфуцианството не е религия в истинския смисъл на тази дума и трябва да правим разлика между религиозния му аспект и конфуцианството като философско учение – по-точно школа за мъдрост, бихме допуснали грешка, ако му отречем наличието на всякаква религиозност. Религиозният дух на образованото конфуцианство се долавя в неговия неподправен респект към небето – респект, който изключва ненужните въпроси и не допуска нито неговото обективизиране, нито субективизирането му. Небето не говори или поне не повече от природата, която следва неговия ход. Небето следва своя път – своето Дао, недостъпно за човека. Не подобава на простосмъртния човек да си задава въпроси за служението на духовете, понеже самият той все още не е наясно как да служи на хората. По аналогична причина не бива да се мъчи да разгадае и тайната на смъртта, след като все още не е прозрял каква е същността на живота.
Пътят (Дао) на човека е “правилното” действие, от една страна, в зависимост от социалната му роля в рамките на “петте отношения”: владетел/поданик; баща/син; съпруг/съпруга; голям брат/малък брат; приятел/приятел. От друга страна, житейският път на човека в нравствен аспект е обусловен от “петте добродетели” от етико-социален характер: жън – човеколюбие, в смисъл на доброжелателство; и – справедливост, безпристрастие; ли – обредност, в смисъл на благоприлично държание; джун – вярност; син – откровеност.
Конфуцианството поставя ударението върху земното, а не върху небесното (Небето “вдъхновява”, но не говори), но въпреки това разглежда небето – духовния свят – и неговото действие като реални, а не плод на внушение. Застъпваната от конфуцианството етическа философска система разчита на собственото усилие, на насочената към добро свободна воля на личността. Така, по естествен начин, в това учение не е останало място за свръхестествената същност, която вярващите наричат “Бог”, нито пък то отстоява някаква необходимост от подобно присъствие във Вселената. Конфуций е известен още с това, че отдавал изключително значение на ритуалите, отричал категорично езотеризма и мистичното начало, както и ненужните въпроси относно Даото на човека (например, каква е природата на духовете, какво представлява Небето, сиреч невидимият свят, и пр.).
Поставяйки Пътя на човека – неговото Дао, в центъра на учението, конфуцианството придобива дълбоко хуманен и рационален смисъл. (“Човекът е този, който може да направи Пътя велик, а не Пътят – човека!” – Конфуций.) Обратно на тогавашния светски хуманизъм, доминиращ природата и освободен от всякаква друга мотивация освен позитивизма, последователят на Конфуций хармонично обединява двойствено Дао – Даото на земята, света на десетте хиляди неща, към който принадлежи човекът, и Даото на Небето, чийто последователен, променлив, безпристрастен , неумолим, неперсонифициран и плодотворен порядък е гарант на реда, който трябва да бъде следван и възпроизвеждан.

Няма коментари:

Публикуване на коментар