ЗА НАС, ЗА БЛОГА


ЗА НАС , ЗА БЛОГА „Quo vadis, homine?”


Словото ражда живота

      В начало бе Словото... Когато Бог реши да сътвори света, Той произнесе Словото на съзиданието и Космосът се роди в светлина. В кръговрата на Всемирното развитие се появиха съществата, носители на разум. Те осъзнаха своята еволюционна цел – да постигнат съвършенството на Онзи, Който ги бе извикал към живот. И когато осъзнаха това, получиха и Неговото напътствие – Словото на Истината. Великите духовни Учители на Вселената започнаха да благовестят това Слово навред, където то можеше да посее семената на духовното израстване. Така се родиха религиите и духовните учения.
Словото е велико оръжие в ръцете на Твореца. Ала не за смърт и разрушения, а за пресътворяване на вече съществуващото. Словото на Божествената Истина мотивира разумните същества да изберат пътя на своето самоосъществяване. То осмисля жизнения им път, изпълва сърцата им с импулсите на преданото служение на идеи, които променят коренно облика на познатия ни свят. Към по-добро.
Словото на Бога ражда живота посредством неизчерпаемата енергия на Неговия Дух. Словото на Всевишния се излива от изворите на вечната Истина и пред духовния ни взор приема формите на религии и духовни учения. Нека  надзърнем зад завесата на този мистичен процес и се опитаме да обгърнем идейното богатство и заряда на вътрешна трансформация, които ни предлагат те.





Класикът на полската и световната литература Хенрих Сенкевич в шедьовъра си „Quo vadis” разказва със свои думи едно църковно предание:
Години на върховни изпитания за първите християни при управлението на римския император Нерон... Изгаряни като факли по пътищата, хвърляни на арените срещу озверели от глад и ужас зверове, преследвани и клани в своите мрачни катакомби, Христовите следовници посрещат с ведри чела и непомръкваща вяра смъртта. В столицата Рим техния дух повдига самият първозван апостол Петър. Твърде скъп е той за християнските сърца, не желаят да го изгубят заради безумието на кесаря. И го молят да напусне града, да се спасява, понеже и другаде проглеждащи за Истината души копнеят да чуят неговата проповед. Ала той е непреклонен. Месеци наред го склоняват и най-накрая успяват. Синът на рибар от Витсаида Галилейска, роден под името Симон, а наречен от Спасителя „Кифа” (на иврит) или „Петър” (на гръцки), твърд и упорит като същински камък, сиреч достоен за името си, се превърнал в негласен водач на братята апостоли. Не го било страх за живота му, но отстъпил пред молбите на римските си събратя. И в една тиха, безлунна нощ излязъл тихомълком от Рим...
Прегърбен под тежестта на годините и на поетото свято дело, крачел с очи, забити в земята. Мрак изпълвал съзнанието му, пареща болка за изоставените братя и сестри го разкъсвала. Ненадейно облак от искряща в диамантено бяло светлина се спуснал пред него. Срещу апостола се възправила могъщата фигура на неговия Учител – Иисус Христос. Петър загубил ума и дума. А Богочовекът се взирал в него с поглед, препълнен от обич и тъга. Съвзел се постепенно от потреса си, апостолът запитал плахо, гласът му треперел:
- Quo vadis, Domine? (Къде отиваш, Господи?)
И получил тихия ответ:
- Отивам в Рим, за да довърша това, което ти започна, но изостави. Отивам там, за да бъда отново разпънат!
Подскочило сърцето Петрово и се забило право в гърлото му. Без да пророни нито дума повече, той се обърнал и затичал колкото му държали краката към столичния град. Зад него величественото видение постепенно се стопило, така както се стопила и тъгата в очите на Спасителя, отстъпвайки мястото си на безгранична, всеопрощаваща и всепобедна Любов...
Няколко дни след завръщането на първоапостола в Рим той бил арестуван и хвърлен в тъмница. Осъдили го на смърт чрез разпъване. Ала Петър, смятайки себе си за недостоен да посрещне кончината си така, както неговият Небесен Учител, помолил да бъде разпънат с главата надолу. Изпълнили прошението му. И така завършил земният път на апостола от малкото рибарско градче в Палестина. Денят бил 29 юни 67 година след Рождество Христово...
Предчувствайки множество възможни отговори – а може би нито един, – ние се обръщаме към нашия съвременник с въпроса: „Quo vadis, homine?” („Къде отиваш, човече?”). Накъде си се запътил в тези тъй смутни и съдбовни времена? По дирите на коя истина – своя или чужда – се луташ в лабиринта на земните си дни? Имаш ли факел в ръката или разчиташ на неясните отражения в нощта преди пробуждането? Знаеш ли кой си ти, защо си тук и накъде те води пътят, който си избрал?
Подай ръка и нека споделим поне няколко крачки по път, който е общ за всички нас. Нека бъдем достатъчно безстрашни да зададем правилни въпроси, без непременно да очакваме отговор. Нека потърсим заедно онези малки истини, които изпълват със сила духа ни и ни зареждат с порива и енергията да се изправим пред голямата Истина. Нека разбулим поне крайчеца от завесата на мистерията, наречена Живот. И без самомнението на първооткриватели, да потърсим собственото си място в неговата панорама, ролята, отредена ни като на разумни същества в една безкрайна, мъдра и отзивчива Вселена.
Преди нас са преминали мнозина. Ще бдим, за да не пропуснем придобитото от тях. Ала не ще стъпваме по тяхната пътека, защото имаме собствена, неповторима. Гласът ни може и да е тих, но е нашият – няма друг като него. В този свят всичко се повтаря и същевременно нищо не е еднакво с всичко останало. Всичко се повтаря, но нищо не е същото, каквото вече е било.
Това е блог за търсещите Истината. Тя е една, но се проявява в безброй лица. Всеки я възприема по своему. Всеки се стреми към нея по свой собствен маршрут. И всеки я открива по своему.
Има широки пътища към нея, по които могат да минат всички, без изключение. Но по всеки така обширен друм всеки проправя своята собствена пътечка, колкото и тясна и незабележима да е тя.
И когато те запитат: „Quo vadis, homine?” („Къде отиваш, човече?”), бъди готов да отговориш: „По пътеката, която сам избрах, за да диря моята собствена Истина...

4 коментара: