(Есе върху беседата „По-долен от ангелите”)
Достойнството на
човека е обусловено от способността му да съхранява ненакърнено и да изявява в
пълнота Божественото начало у себе си. Следователно достоен човек е онзи, който не допуска Бог
у него да страда. Библията ни учи, че Бог поругаем не бива. Никой и по никакъв
начин не би могъл да оскверни Неговата съвършена Същност. Ала доколкото Той
живее, притаен и незнаен, в най-дълбокото ни естество, ние – уж разумни
същества – сме в състояние да Му причиняваме болка. Нямаме властта да
нарушаваме извечното Му и непоклатимо равновесие, но можем да Го накараме да
скърби, когато разбиваме на късчета хармонията у самите себе си и в света,
който ни заобикаля.
Не са малко възможностите да нараняваме сърцето на нашия
Творец. И при всеки такъв случай частица от Божественото у нас, от
достойнството ни отлита сякаш безвъзвратно в небитието. Способни ли сме да я
върнем обратно и да възстановим разрушеното? Трудно, много трудно...
Има ли достойнство в просията, имаме ли право да просим?
Учителят Беинса Дуно отговаря на този въпрос по следния начин: „В Писанието е позволено на човека да проси,
но само от Бога, от никого другиго. Всяко просене вън от Бога е унижение за
човешката душа.”