вторник, 23 февруари 2016 г.

Имаме ли право да просим?



(Есе върху беседата „По-долен от ангелите”)


Достойнството на човека е обусловено от способността му да съхранява ненакърнено и да изявява в пълнота Божественото начало у себе си. Следователно достоен човек е онзи, който не допуска Бог у него да страда. Библията ни учи, че Бог поругаем не бива. Никой и по никакъв начин не би могъл да оскверни Неговата съвършена Същност. Ала доколкото Той живее, притаен и незнаен, в най-дълбокото ни естество, ние – уж разумни същества – сме в състояние да Му причиняваме болка. Нямаме властта да нарушаваме извечното Му и непоклатимо равновесие, но можем да Го накараме да скърби, когато разбиваме на късчета хармонията у самите себе си и в света, който ни заобикаля.
Не са малко възможностите да нараняваме сърцето на нашия Творец. И при всеки такъв случай частица от Божественото у нас, от достойнството ни отлита сякаш безвъзвратно в небитието. Способни ли сме да я върнем обратно и да възстановим разрушеното? Трудно, много трудно...
Има ли достойнство в просията, имаме ли право да просим? Учителят Беинса Дуно отговаря на този въпрос по следния начин: „В Писанието е позволено на човека да проси, но само от Бога, от никого другиго. Всяко просене вън от Бога е унижение за човешката душа.”

На пръв поглед всичко е ясно. Можем да просим само от Бога, не и от човеци. От Бога просим на всяка крачка в живота. Молитвата ни към Него в повечето случаи е именно такава – просим ад ни даде нещо, от което се нуждаем или от което си въобразяваме, че се нуждаем. И Той чува всички тези наши молитви, но изпълнява само онези от тях, които сме заслужили да бъдат изпълнени или на които им е дошло времето. Останалите остават без отговор. И рано или късно времето показва, че така е било по-добре за нас. Защото Той никога не греши в преценката Си. И когато не ни дава нещо, което в момента страстно желаем, то е, понеже знае, че ако го получим, в някакъв момент от бъдещето ще трябва да заплатим скъпа цена за това. Милостта и щедростта Му са безгранични, но неизменно подчинени на разума и целесъобразността и винаги облени в светлината на всеобхватната Му Любов.
Тогава как да се отнасяме към просяците? В последните години по улиците на нашата страна – особено в големите градове – ги срещаме на всяка крачка. Те не просят от Бога, а от нас – хора като тях. Как бихме се почувствали, ако сме на тяхно място?
Преди всичко, длъжни сме да разграничаваме истинските просяци от фалшивите. Първите действително са в нужда, а вторите – не. Фалшивите просяци можем да отминаваме, без да им обръщаме внимание. Има кой да се погрижи за тях. А другите, с реалната мизерия и насъщната потребност да оцелеят? Към тях трябва да се отнасяме с разбиране и уважение. Учителят Беинса Дуно ни препоръчва на такива хора да възлагаме някаква работа и след като я извършат, да им заплащаме щедро – повече, отколкото са заслужили. Но ако срещнем сляп или сакат просяк, каква работа да му възложим? Очевидно това е невъзможно. В такива случаи следва да постъпваме по съвест и според моментните си финансови възможности.
И така, пробуденият за най-важните космически истини човек никога не проси от ближния си, а само от Бога. За другите, непробудените, в сила е препоръката на Учителя Беинса Дуно или пък изискванията на конкретната ситуация. И нека никога не забравяме, че и ние може да се озовем в положението на онзи наш брат или сестра, които протягат ръка за милостиня. Ако не в този живот, в някой следващ.
Правилото,  че имаме право да просим само от Бога, важи с особено острота за окултния ученик. Едно от качествата му, които го отличават от лутащия се в лабиринта на невежеството човек, е способността му да се справя с всякакви изпитания. „Силата на ученика седи в издържането”, подчертава авторът на беседата. Издръжливостта спрямо всички житейски несгоди е втъкана неотменимо в съзнанието на окултния ученик. Тя е негова визитна картичка. Бедността без всякакво съмнение е сериозно изпитание по духовния Път. Изобщо не е задължително ученикът от Школата на Всемирното Бяло братство да бъде богат. Тъкмо обратното, в повечето случаи той е принуден да търпи лишения или пък да живее съвсем скромно, без никакви излишества. За разлика, обаче, от непробудените си ближни, той никога не роптае, не търси сметка от Бога за проблемите си. Посреща ограниченията спокойно; когато е нужно, стяга колана и продължава напред.

Ако човек живее в безпрекословна преданост към Божественото, никога няма да му се наложи да изпита недоимък от материални блага. Винаги ще разполага с толкова, колкото му е необходимо в дадения момент. А що се отнася до духовните придобивки, тотй без колебание всякога може да протегне ръка към Създателя за помощ и подкрепа. Ала само при едно условие – ако е абсолютно уверен в себе си, че е изпълнил святата Му воля.

Константин Златев

Няма коментари:

Публикуване на коментар