петък, 4 март 2016 г.

Закон за свободата


“Всяко нещо, в което човек губи свободата си, е зло. Всяко нещо, в което човек придобива свободата си, е добро.”(Учителят П. Дънов)

    Така формулираният от Учителя на ББ в България закон довежда до извода, че наличието на постигната, реализирана свобода е съвършено достоверно доказателство, че човек е извървял докрай пътя на Доброто. Той, самоосъщественият в Доброто човек, е достигнал преддверието на висшата Божественост и Създателят му подава ръка, за да го издигне в ранг на Свой пълномощен сътрудник и сътворец в цялото Проявено Битие. И обратното: липсата на свобода (в разглеждания смисъл) свидетелства, че човешкото същество се е отклонило от вечните закони на Вселената с мисъл, слово или дело. Тази личност (индивидуалност) все още е на път към Истината. А този път е съизмерим с Вечността.

     Следователно мярката за принадлежност към Доброто или злото (освен всички останали познати критерии за оценка в това направление) е именно свободата. И по-конкретно – степента, в която сме овладели, в която проявяваме, в която сме изпълнени със свободата.
И не би могло да бъде другояче. Та нали “заплатата за греха е смърт” (ап. Павел). Грехът не е нищо друго освен въплътено зло. В греховното ние изцяло загубваме свободата си и се превръщаме в негови роби. Първата крачка към действителната свобода е освобождаването от оковите на греха. В християнството това се осъществява чрез искрено покаяние и последващо цялостно поправление. Тоест става дума за онази комплексна жизнена трансформация на личността, която вече познаваме под наименованието новорождение. Да се родиш отново, за да бъдеш свободен завинаги от греха (от злото), за да твориш само Добро и за да предоставиш без остатък своето психо-физическо естество за изява на Божественото. Това е най-красивият облик на свободата, родена и триумфираща в Духа!

 Разумното същество човек притежава свободна воля и право на свободен избор

Единственото нещо, което иска Господ, то е абсолютно всички същества да бъдат свободни като Него.” (Учителят П. Дънов)

          Човек е сътворен от Бога със свещеното право да се самоопределя, той изначално притежава свобода на волята и на избора. Човешкото самоопределение в най-общия случай е или към добро, или към зло. Добрите постъпки са крачки към духовната свобода, а лошите утежняват кармичната обремененост на личността.
Създателят на Вселената не ни налага нищо, включително и избора между двата полюса на Битието – Доброто и злото. Да изберем именно Доброто – това е и привилегия, и дълг за нас като разумни същества. Често ме питат: “Защо Бог с един замах не заличи злото от света? Нали е всемогъщ? Как може да търпи толкова много злини: войни, природни бедствия, убийства, всякакви форми на насилие и несправедливост?” Да, Той безспорно е всемогъщ. Ала в същото време е и премъдър. Творецът не би допуснал никоя част от творението да бъде обект на натиск отвън, за да избере Доброто. Всеки сам трябва да стигне до такова равнище на духовна зрелост, че със собствената си свободна воля да извърши правилния избор. В това е смисълът на процеса на духовно-нравствено усъвършенстване, което наричаме още “богоуподобяване”. Иначе бихме били марионетки, кукли на конци, направлявани от чужда воля, без личен избор. В подобен случай не бихме носили и отговорност за делата си. Но понеже имаме свободата на избора, предоставена ни от Всевишния още от акта на сътворяването ни, носим и отговорност за всяка своя мисъл, чувство, слово и действие. Разбира се, напълно свободен е само Бог. Нашата свобода е относителна, както и светът, в който живеем и я проявяваме. Но същевременно по-висок духовен ръст означава и по-голяма свобода на избора. Най-изостаналите в духовно отношение са съответно и с най-малки възможности да упражняват свободната си воля. Това правило е в сила за всички природни и свръхприродни царства – от елементарните частици, атомите, молекулите, през минералите, растенията, едноклетъчните и многоклетъчни организми, до вида homo sapiens, чак до ангелските йерархии и Божествения свят.
     За взаимозависимостите между духовните трансформации на човешкото същество и формите на проявление на неговата свободна воля говори и Учителят П. Дънов: “Хората днес са роби и за да се освободят, те трябва да се новородят. Новораждането е скъсване на ония връзки, които сега ни спъват. То означава освобождаване от веригите на съдбата и необходимостта. То означава възстановяване на оная първична връзка на човека с Бога, която съществува от самото му явяване в света. То означава възстановяване на неговата свобода. Защото първоначално всички същества са създадени свободни . И ако свободата отпосле е изчезнала в света, причината е сам човекът. Той сам е нарушил своята първоначална връзка с Първичната Причина. Направил е много други връзки, които са го ограничили и заблудили. Божественото начало постоянно го освобождава от ограниченията на старото, ала той, не след дълго време, пак тръгва по стария път.” Крачейки все по-уверено по духовния път, окултният ученик проумява, че познанието за Божествените закони на Космоса и тяхното спазване е най-сигурната гаранция за постигане на свободата. Той разбира, че свободата на волята е факт, но този потенциал трябва да бъде използван разумно, адекватно на обстоятелствата и с перспектива към хоризонта на съвършенството. Свободата е дар от Бога, ала тя е и предпоставка за завоюване на всички останали дарове, които ние сме способни и предназначени да постигнем.

        Свободата – цел на мировата еволюция

   Заслужава си да започнем осветляването на този проблем с дефиницията за връзката между свободата и еволюцията, предложена от Учителя П. Дънов: “Еволюцията е закон за освобождение на Духа.” Със сигурност не би могло да бъде казано по-кратко и по-съдържателно! На друго място в своето Слово Учителят на ББ у нас дава по-разширено тълкуване на тази взаимозависимост: “При сегашните условия, в които се намираме, всичко е относително – абсолютна свобода няма. Това, което говорят някои философи, че можеш да мислиш, както искаш, че можеш да чувстваш, както искаш, че можеш да действаш, както искаш, не е така. Ние се намираме в един свят, в който всички неща са относителни. И мисълта е относителна, и чувствата са относителни, и волята е относителна. Обаче ние се приготовляваме за един по-висш свят, отиваме към реалното. Това е път на свободата.” Свободата в този ред на мисли може да се определи като крайна цел на един дълъг път на духовно-нравственото издигане, извисяване и усъвършенстване на човешкото същество, съпроводен от цялостно разгръщане на неговия Божествен потенциал. Логично е, когато говорим за път, да разбираме продължителен процес, а не еднократен акт. В същност става дума за вечен, непрекъснат процес. Затова не би било правилно да разглеждаме свободата като статична даденост. Напротив, тя е динамична сила, в нея има толкова много предизвикателства към посветилия се на окултното ученичество!
За постигането на свободата в нейната пълнота е необходимо и достатъчно само едно условие – пълноценна връзка с Бога. Звучи завладяващо просто, но всички знаем, че не е така. За да извоюваме това единствено условие, трябва да преодолеем хиляди други препятствия по духовния Път .

     Свободата като предпоставка за духовно-нравственото развитие и усъвършенстване на човека 

    Върху фона на всичко изнесено дотук няма нищо по-естествено от това, да проследим и потенциалните възможности, които крие в себе си свободата по отношение духовно-нравственото развитие и усъвършенстване на личността. Нека отново си послужим с мъдростта на Великия Учител: “Свободата е необходима за вътрешния растеж на онзи висш идеал, към който се стремим. Когато почувствате свободата, тази тежест, която усещате в душата си, ще изчезне. Вие ще почувствате един мир, едно разширение и всички благородни заложби на вашето естество, които от хиляди години чакат благоприятни условия, ще израснат.”
Очевидно свободата е не само цел, но и условие за духовно-нравственото развитие и усъвършенстване на човешкото същество. Импулсът за придобиване на свобода и за разкъсване на ограниченията на материалния свят задължително обуславя и постижения в областта на морала и духовното пречистване. 
     В душата на човека се таят в латентно (непроявено) състояние всички дарби, всички Божествени зародиши, които той е призван да изпълни с живот и да прояви в тяхната неустоимо красива цялост. За да постигне подобно равнище на максималното им проявление, човек трябва да бъде свободен. А за да получи тъй нужната му свобода – както вече видяхме по-горе, – той следва да я заслужи. Веднъж завоювана, тя го подмладява, изпълва го с нови, неподозирани сили и импулси. Вътре в себе си свободният духом човек обладава непоклатимо спокойствие и душевен мир. Във външните си изяви той – обратно – е преизпълнен от енергия, конструктивност и широта на действието. Не на последно място – свободата му служи и като непогрешим критерий за различаването между Добро и зло. И това е така, понеже този реализиран в Духа човек е познал Истината (ср. Йоан 8:32). В този аспект с непомръкваща актуалност звучи и обобщението на Учителя на ББ у нас: “Искаш ли да имаш една сигурна мярка, помни: Всяко нещо, в което човек губи свободата си, е зло. Всяко нещо, в което човек придобива свободата си, е добро. Вложи Истината в душата си и свободата, която търсиш, ще я придобиеш!”

       Свободата като отрицание на насилието и ограниченията

   Да си свободен означава не само да имаш възможността да упражняваш необезпокоявано свободата си. Това означава да признаваш правото и на другите да бъдат свободни. И не само в рамките на човешкото общество. Всяко Божие творение, независимо на какво стъпало от еволюционната стълбица се намира, притежава свещеното право да се самоопределя по пътя на свободата. Свободата е универсален закон на Космоса! В този дух са и размислите и препоръките на Учителя П. Дънов: “Не само хората са свободни, но и всяко растение е свободно. И ти не трябва да нарушаваш свободата му. Ти нямаш право да си туриш крака върху цветята.” Следователно личната свобода задължително предполага и уважение към свободата на всички останали. От разумния човек се очаква да зачита свободата и на представителите на растителното и животинското царство.
     Необходимостта човек да признава правото на самоопределение и свободен избор на всички равнища на творението, включително в сферата на растенията и животните (флората и фауната), доведе до възникването през ХХ век на едно ново научно-практическо направление – екологията. По своята същност и съдържание тя представлява ново, разумно, неексплоататорско отношение на човека към природата. Философията на това коренно променено отношение на човешкия род към неговата естествена среда се заключава в следното: не овладяване и господство над природата, а мъдро, хармонично съвместно съжителство с нея.

Константин Златев

Няма коментари:

Публикуване на коментар