Хармонията -Продължение

В стремежа си да надникне в най-великата тайна на Космоса – тайната на Божията същност, човек е назовавал Създателя си с безброй имена, смятайки, че по този начин прави крачка напред по пътя на опознаването Му. В рамките на класическото християнско богословие са изкристализирали два метода за изследване на Бога и Неговата Природа, за тяхната познаваемост: 1) утвърждаване на това, което Той е (т.нар. катафатически метод); 2) утвърждаване на това, което Той не е (т.нар. апофатически метод). И за древната, и за съвременната езотерична мъдрост едно от неизменните имена на Всевишния е “Вечна хармония”. Същата теза защитава и Мировият Учител, вселен в България: “Трябва да държите в ума си мисълта, че Бог е вечна хармония. Тази мисъл трябва да стане у вас плът и кръв, навсякъде да я чувате; тогава ще бъдете доста(тъчно) силни да се борите с външните изкушения на света.”

Хармонията

“Когато говорим за хармония, подразбираме съзнателния живот на човека, живота, в който душата се развива.”

“Като казвам “Любов”, подразбирам, че Любовта предшества хармонията, а хармонията е резултат на тази велика Божествена сила, която, като дойде, внася здраве, а здравето внася хармония.”

“Ще насочите ума си към Бога, ще знаете, че Той е великата хармония, и само за Него ще мислите.”

Учителят Беинса Дуно

Хармонията е проекция на съвършенството в света на формите.

Хармонията произтича от проникването в същността и предназначението на всичко съществуващо и утвърждаването на плодотворно сътрудничество между всички елементи на Цялото.

За каква хармония да говорим, при положение че продължаваме да се избиваме един друг, да унищожаваме животните с цел да напълним ненаситните си търбуси, да замърсяваме и погубваме Природата?! А вътре в себе си да таим омраза, гняв, злоба и неизтощима алчност?! Днешното общество в планетарен мащаб е построено върху модел, който увековечава ценности, отдалечаващи ни фатално от царството на хармонията. Цялата ни така наречена цивилизация е устремена да задоволява потребностите на тялото, а не на душата. Безсмъртният Радой Ралин преди няколко десетилетия написа кратко и безпощадно изобличително: “Сит търбух – за наука глух.” И е прав повече от всякога! Защото търбусите на примерните граждани от цивилизованите държави са не просто сити, а препълнени. Така че за наука – за познание, разкриващо вечните закони на Космоса и пътя към хармонията – и дума не може да става. А милиардите гладуващи в страните от Третия свят са загрижени много повече да си осигурят насъщния, просто да оцелеят, отколкото да се занимават с подобни отвлечени съждения, с абстрактни стойности на живота. Как да убедиш и първия, и втория, че има още нещо на този свят, което си заслужава да бъде опознато, осмислено и приложено в същия този безрадостен или пренаситен живот?!

Смехът и старият порядък

Казват, че смехът е здраве. Но дали винаги е така? Това състояние на веселост не изпълнява ли и други функции? Не подсказва ли някаква промяна, някакво отношение към миналото или настоящето? Ето как един велик Посветен изразява своето мнение по този въпрос: „Сега знаете ли защо се смея? Когато аз се смея, туй е повръщане на това, което съм ял. Аз се смея, за да се освободя от нещо много неестествено. Когато разисквам тези въпроси, за мен е цяло мъчение, но аз искам да ви освободя. Вие не можете да влезете в Царството Божие, докато не се освободите от стария порядък на нещата. Трябва да мислите по новия начин, а не по стария! Вие казвате: „Ще се оженим, ще имаме деца и прочие...”. Хубаво, но това е старо нещо, ти си го правил много пъти. Правил си го веднъж, дваж, хиляди пъти – мини сега на нещо ново! Кое е сега новото? Да не се жениш. Какво трябва да правиш?” (Учителят Беинса Дуно; цитат от сборника „Ако говоря”, лекции на Общия окултен клас 1934/35, т. 1, София, 2003, с. 56.)