Вяра и Истина

(Есе върху беседата „Призови Симона!”)

Вярата подразбира убеждение в съществуването на нещо, недостъпно за физическите ни сетива. Тя се ражда и разцъфтява в сърцето. Независима е спрямо разума и може да влезе в стълкновение с него. Ако той я подкрепи, тя става по-силна и целенасочена. Но ако той ѝ се противопостави, това не я прави задължително по-слаба.

Вярата произтича от вътрешната необходимост на човека да потърси и открие извън себе си обекти на преклонение, надвишаващи го значително по мощ и възможности и служещи му за опора в неговия живот – материален и духовен. Наричаме я „вяра”, защото тя не се нуждае от доказателства. Поне светът на физическите явления не предлага такива. Вярата е потребност на душата, която се стреми към своя Първоизточник – Бога, и именно чрез вярата постила пътека към Него. Но вяра, подплатена с дела – дела в съзвучие със законите на Твореца, записани в човешките сърца.

Истината от своя страна не може да бъде дефинирана. Тя просто е. Нужно е не да се стараем да я заключим в рамките на нашите разбирания, а да я живеем. Живот във великата Истина означава живот, потопен в океана на Божественото. Означава пълна свобода на духа, разкриваща пред него неизбродимите хоризонти на сътворчество със Създателя.

Колкото и дълбока и искрена да е вярата, тя остава пленница в царството на относителността. Устремена към висините на абсолютното, тя е стълба към него, опряна здраво в преходността на материалното. И така трябва да бъде. Понеже, за да достигнем до непреходното и да станем част от него, се налага да овладеем до съвършенство преходното и да го осветим чрез висшата си духовна природа.

Истината, върховната Истина е синоним на абсолютното, най-красив плод в градината на Всевишния и същевременно обвеян в мъгли връх, увенчаващ могъщата планина на духовните постижения. Мъглите са нашите илюзии и заблуди, които сме призвани да разбулим чрез устрема на пробудената душа – неустрашима, неуморима и пронизваща пространството като стрела. И така ще се разгърне пред взора ѝ тази  жадувана кота на съвършенството, а светлината на нейната вяра и целеустременост ще очертаят със златен щрих пътеката ѝ до върха.

Следователно вярата е условие, а Истината – постижение. За съпоставката помежду им Учителят Беинса Дуно заявява: „Над вярата пък има нещо по-велико – то е Истината. Истината пък подразбира любов към знанието. Значи, да обичаш знанието и да го търсиш, това е по-високо от вярата.” Знанието обяснява и оправдава вярата, надгражда над нея и забива един след друг жалоните по пътя към Истината. Вярата е отправната точка, знанието е верният водач по Пътя, а Истината е целта, която бива достигната само от онзи, който е готов да пожертва всичко за нея. „Всичко” в случая звучи фаталистично, но в същност означава само веригите, които ни привързват към земното.

Защо се стремим точно към Божествената Истина? – Заради нейната абсолютност. Патили и препатили от миражите на относителността, ние копнеем за нещо повече, за нещо истинско и неистово се борим за него. Но: „Ти не можеш да знаеш абсолютната Истина, докато не излезеш от Бога. Това е достъпно само за онзи, който има любов към знанието.” Стаени в лоното на Бога като монади, ние нямаме достъп до Неговата Истина, тъй като сме в състояние на непроявеност. Едва след като напуснем бащиното огнище и поемем по дългия път в Проявеното Битие – едва тогава ни се удава шансът да познаем Истината. Отначало само докосваме нейните отражения; впоследствие зад тях откриваме следите ѝ и ако засвидетелстваме изискуемата самоотверженост, рано или късно се добираме до нейното подножие. И ако не угасне вътрешната ни светлина, ако не изкрее пламъкът на всеотдайното стремление, поемаме с решителни крачки към върха.

Има ли гаранции, че ще го изкачим? – Не. Има ли препятствия по тази толкова стръмна пътека, които не сме в състояние да преодолеем? – Също не. Какво ни остава тогава? – Да продължим, пък да става каквото ще.

Без вяра, че ще успеем, не ще покорим Истината.

Ала каква вяра? – „Вярвайте в Божественото, което говори отвътре, а не чрез някакви външни внушения.” Можем да вярваме единствено на гласа на Духа, Който говори в сърцето. И ако не допуснем да го заглуши шумотевицата на светската суета и дребнотемие, той ще ни отведе по най-краткия път до върха.

Константин Златев