четвъртък, 20 март 2014 г.

Вярата

             Учителят Петър Дънов (Беинса Дуно)  определя вярата като убеденост, че Божията воля бива изпълнявана винаги и при всички обстоятелства и че тя неизменно тържествува над волите на всички останали разумни същества. Независимо че ги е надарил с пълна свобода на избора, Той проправя разумни граници за мащабите на тази свобода, така че тя да не може да постави под съмнение осъществяването на Неговия велик план за света,  отстоява тезата, че фактите задължават, законите ограничават, а принципите освобождават. Защо вярата освобождава от ограниченията? Кога и при какви случаи? Това става действителност, когато съединим нашата воля с тази на Всевишния. Точно тогава отпадат всички възможни ограничения при осъществяването на нашата индивидуална воля, понеже тя е напълно хармонизирана с Божията и изцяло е подчинена на реализирането на Неговия Промисъл за Вселената.
                  Изследователят на духовното познание си поставя въпроса: как възниква вярата, какъв е механизмът на нейното раждане и съществуване? Учителят П. Дънов дава кратък и ясен отговор: “Вярата е вътрешна връзка, която се образува по закона на Любовта.” Тази невидима връзка между Бога и човека е двустранна по своя характер. Актът на сътворението на света е акт на Божията Любов. Същата тази Любов съпътства всичко сътворено през безчетните еони на вечността. Когато разумното същество съзрее в достатъчна степен в духовно отношение, за да я осмисли, то е вече готово да откликне на нейния зов.
               Възникването на вътрешната връзка на вярата, резултат от изявата на Божествения принцип на Любовта в едно човешко сърце, е превратен момент в еволюцията на личността.
               Могъща е силата на вярата! “Това, в което ние вярваме, то става! – възкликва великият Посветен. И веднага си припомняме думите на Учителя на Учителите Христос, че ако имаме вяра дори колкото едно синапово зрънце, с нея бихме могли планини да преместваме (Мат. 17:20). А какво ли би могла да извърши тогава дълбоката, непоклатима и действена вяра, впрегната на работа в името на Доброто?! – Чудеса, ни повече, ни по-малко.
                Чистата и искрена вяра е безсмъртната връзка между Божественото в и извън човека, доказвайки по този начин Единството на Живота и на Божието проявление в света. Осмислената и приложена в ежедневието вяра мобилизира целия физически, нравствен и духовен потенциал на човешкото същество за целите на реализирането на Божия план за него самия и за Космоса като цяло. Затова и Учителят П. Дънов я назовава “закон за възможностите”, изхождайки именно от същността й като катализатор на градивното, съзидателно начало у човека: “Когато казваме вяра в Бога, разбираме, че Бог живее вътре в нас и заради нас. Суеверието не е нищо друго (ако изходим от етимологията на понятието) освен суетна вяра, т.е. лъжлива вяра, заблуда. Тя е насочена не към реалностите на съществуващото, а към техните сенки. В прочутата 13-а глава от своето Първо послание до коринтяни ап. Павел изрежда трите т.нар. “богословски добродетели”: вяра, надежда и любов. Измежду тях той поставя най-високо любовта: “А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта” (I Кор. 13:13). От своя страна Учителят на ББ в нашата страна предлага нова, поетично илюстрирана връзка между тези три добродетели: Вярата и надеждата са крила на Любовта.” Всяка една от тях той разглежда като основа за свързване със съответна сфера на Космоса: “Чрез надеждата ние сме свързани с физическия свят. С вярата ние сме свързани с духовния свят. А самата Любов ни свързва с Божествения свят.” На друго място в Словото си Учителят П. Дънов дава конкретни указания за това, как да отстоим тези добродетели, след като вече сме ги придобили: В Любовта устоява този, който е готов на жертва. Във вярата устоява този, у когото има упование. В надеждата устоява този, у когото има радост.” Ако не успееш да съобразиш логическата и духовна взаимозависимост между съответната добродетел и своята вътрешна настройка (която изисква и действия, доказващи жизнеността на тази взаимозависимост), можеш да загубиш така ценното нетленно притежание: “Не се ли радваш, ще изгубиш надеждата си. Не уповаваш ли, ще изгубиш вярата си. Не си ли готов на жертви, не можеш да придобиеш Любовта” (Учителят П. Дънов).
Пробуждането на вярата  става във фазата на инволюцията, в процеса на низхождането на духа в материята и изграждането от негова страна на света на формите. Той й отрежда субстанциално съответствие с менталното (умственото) поле на вселенската структура: “... Вярата е един процес инволюционен. Най-първо вярата се събужда в инволюционния процес. Човек, започнал с Любовта, слиза в света на вярата, а след това – в света на надеждата. От възвишения, Божествения свят, от света на Любовта, слиза в света на вярата, в умствения свят, и от умствения свят се качва в духовния свят на надеждата. От духовния пък слиза във физическия свят.” Термините “слизане” и “качване” в случая притежават, разбира се, условен характер и свидетелстват за етапите в духовното съзряване на човешката индивидуалност.
            Когато човек се изправи безпомощен пред житейските обстоятелства, често прибягва до молба за подкрепа от небесните сили. Именно тогава той търси съдействието на своя Небесен Баща, защото вярата му подсказва, че само Той е в състояние да реши проблема. И ако молитвата бъде чута и ситуацията бъде разрешена по благоприятен за молещия начин, то вярата му несъмнено укрепва. Следователно безсмислено е да уповаваме на човеците, след като сме извоювали правото на директен контакт с Бога. Проверената в личната опитност вяра поражда дълбока вътрешна увереност в Божието покровителство и непреклонна храброст пред лицето на всички житейски обстоятелства. Христос съветва Своите ученици и последователи да не мислят за утрешния ден, а да оставят всичко в Божиите ръце. Сиреч да вярват неотклонно, че Бог промисля за всичко и за всички и че няма да остави Своите деца гладни и жадни, голи и боси. Българският Учител на Любовта добавя нови щрихи към обосновката на този фундамент на вярата: Бог е приготвил храна за малките насекоми, за малките червеи, а пък човек, който е направен по образ и подобие на Бога, се безпокои как ще прекара.Промисълът на Твореца предлага всички благоприятни условия за живот и благоденствие на създадените от Него същества. А разумните измежду тях имат за своя главна задача усвояването на уроците на съдбата в грандиозното по мащаби земно училище: “Бог ви е осигурил. Вие трябва само да се учите на Земята” (Учителят П. Дънов). Пълноценното участие в школата на земните изпитания в горнилото на материята и осмислените уроци, последвани от прилагане на наученото в ежедневието, са отличителните признаци на устремения по духовния Път човек. На езотеричен език го наричаме “окултен ученик”. Най-често срещаната спънка по този Път е страхът. Дълбоката и осъзната по стойност и сила вяра заличава мрачните сенки на страха и съпътстващите го вътрешни колебания и съмнения.        Непосредствен израз на дълбоката вяра е искрената молитва към Бога. Молитвеното настроение и състояние съпътства неизменно живота на окултния ученик. Неговото общуване със Създателя е белязано с мистично проникновение и пълноценна взаимност, коренящи се в пълното му доверие към волята на Небесния Отец.
               Когато добавим към вярата знание, постигаме хармонията на мъдростта. Първото стъпало в своеобразната триада вяра – знание – приложение предполага необходимостта от подкрепа в лицето на познанието. А третото стъпало в нея изисква да използваме постигнатото на първите две за целите на Доброто. Приложението е това, което доказва автентичността на вярата, нейната действителна стойност. Сама по себе си тя е прекрасна, но ако остане неприложена, светлината й постепенно угасва. Приложението също би трябвало да се осъществява според един от ръководните принципи в Новото учение – този за малките стъпкиКакто и всяко друго придобито от човека качество или добродетел, така и вярата изисква поддържане, отстояване, утвърждаване и разширяване. Животът ни предлага на всяка крачка предостатъчно възможности и ситуации, за да изпитаме силата и дълбочината на своята вяра. Всеки подобен контакт с действителността, в която живеем, е по-малко или повече значим изпит в посока към заздравяване на живата, действена вяра. И към хармонизирането й със собствената умствена и емоционална сфера: “Ще упражняваш вярата. Без вяра умът се колебае '     '
Константин Златев

1 коментар:

  1. В своята блестяща изповед “При нозете на Учителя” Джиду Кришнамурти, забележителният индийски мъдрец от ХХ век, посочва три недостатъка на човешкия характер, които би трябвало да бъдат преодолени, за да може да стъпим върху пътеката на окултното ученичество: одумване, жестокост и суеверие (според друг превод: интригантство, жестокост и предразсъдъци). Присъствието на суеверието – фалшивата, измамна вяра, между тях е достатъчно красноречиво доказателство за ролята му на бариера по духовния Път. Затова и Учителят П. Дънов е толкова категоричен в своето изявление: “Ти можеш да вярваш само в Божественото (курсивът мой – К.З.). Значи да вярваш в нещо, което стои по-високо от тебе. Божественото съзнание те е обградило. И благодарение на него ти живееш. Необходимо е човек да спазва положението на едно дете.” И завършва репликата си към своите последователи с едно дълбоко съдържателно определение: “Вярата е закон за възприемане на това, което иде от горе.” (В същия план на разсъждение е и дефиницията на ап. Павел: “... Вяра (та) е жива представа на онова, за което се надяваме, разкриване на онова, което не се вижда” – Евр. 11:1). Възприемането е първата стъпка на осъществената вяра. Следващите са: осмисляне и прилагане на действената вяра в живота.

    ОтговорИзтриване