Страданията на Йов

Сред сборника от книги на Стария Завет тази на Йов се отличава с невъзможността да бъде точно жанрово определена. Това затруднение се дължи на специфичната ѝ структура и изразност. Все пак я причисляват към нравствено-поучителните (дидактически) книги или към т.нар. премъдростна литература. В центъра на разказа е личността на един праведен човек на име Йов, подложен от Бога на извънредно тежки изпитания по настояване на Сатаната. За кратък период от време Йов загубва богатството, децата и здравето си. Освен съдбоносна проверка за силата на вярата му тези събития поставят и редица въпроси от морално-етическо естество. Духовният Учител на България и планетата Земя Беинса Дуно използва сюжета на повествуванието, за да предложи свои отговори в няколко важни направления.

Възловият проблем е как Йов посреща страданията си, които като лавина помитат охолния му живот и го превръщат в ад. Изходната позиция на Мировия Учител Беинса Дуно в рамките на разсъжденията му по темата е съсредоточена в думите му: „Йов страда, но беше праведен човек.“ Праведността му се състои в това, че той се опитва да осмисли страданията си, да открие причините за тях и не бърза със заключенията, колкото и тежко да е на душата му. Най-вече – не бърза да обвинява Бога за случилото се, а се старае да установи защо Небесният Отец, в Когото безусловно вярва, го е подложил на толкова жестоки изпитания. Тази негова дълбока и искрена вяра, упованието му в непогрешимата Божия справедливост и моралните му устои дават основание на великия духовен Учител да заключи: „Сега ние се намираме пред живота на един човек, който е един от най-възвишените в човешкия род. Животът му е описан в Стария Завет. Тогава е написана тази драма, обширна в своите граници и изяснения за природата на човешкия род – тъй както е, а не тъй, както не е.“ Да обявиш една личност за принадлежаща към най-възвишените човешки същества, означава, че оценяваш много високо духовния ѝ ръст и я приемаш като образец за поведение, достоен да хвърля светлина върху житейските пътеки на нейните братя и сестри.

Една от главните причини за душевните терзания на Йов след сполетелите го беди е разминаването между неговата собствена жизнена философия и фактите от действителността. Ето как Учителят на Бялото братство обяснява подробно и задълбочено същността на това противоречие и последствията от неговото проявление: „И тъй, ние казваме: в живота на Йов се явява едно противоречие. Философията, с която до това време Йов е живял – той е примирявал с нея всички противоречия; той е мислел, че Бог е благ, и така е проповядвал Истината; но като го засегнаха така много – започнаха вече да идват при него неговите приятели и да го изкушават, като му казваха: „Ти трябва да имаш някакъв скрит грях”… Той имал не грях, но някакъв голям недъг – аз няма да ви го изнеса, но вие, като четете, можете и сами да го намерите… Неговият недъг се състои в това, че не е разбирал живота, той носел в себе си една крива философия – мислел, че всеки човек може да бъде щастлив на Земята, че всеки човек трябва винаги да бъде благодарен на Бога. Това е крива философия. Всеки може да бъде благодарен на Бога, но когато се отнесе добре с него; когато не се отнесе добре с него, всеки не може да Му бъде благодарен. Всеки може да ти благодари, когато му дадеш нещо; но не зная колко хора има, колко може да се намерят, които, като им вземеш нещо, да ти благодарят. Да си благодарен, когато си здрав – да; но да си благодарен, когато си болен – това е малко неестествено. Та в разбиранията си отпосле Йов съзнал, че всеки човек не може да бъде щастлив. Всеки човек не може да бъде благодарен, безкористен. Не само когато Бог ти е дал овце, говеда и камили – тогава да бъдеш благодарен; това преди всичко не е благодарност – това е заинтересуваност, която всеки може да прояви. Важно е да имаш едно определено понятие за живота, та когато съществуват и най-големите противоречия, и от тях да извадиш и своето щастие. Това е разбиране на живота или то значи – да си силен човек. Силният човек може да отбива страданията.“

Бог наистина е благ и вселюбящ, но Той не изпраща хората на Земята, за да бъдат щастливи, а за да се учат. Самият Учител Беинса Дуно споделя на не едно място в беседите си, че тук, на физическото поле, не бихме могли да бъдем щастливи. Това е свят на ограничения, страдания и неспирни изпитания. Щастие можем да постигнем единствено в единение с Божественото – в самите нас и извън нас. А тъй като Бог присъства навсякъде чрез Своя Дух, това щастие е постижимо, ала изисква всичките ни сили, непреклонна воля и точно следване на Неговите наставления за праведен живот в плът.

Всеки човек си е задавал въпроса как да избягва страданията. А когато те неминуемо се появят – как да ги преодолява. Използвайки като пример преживяното от Йов, Учителят на Новата планетарна култура предлага своето виждане в тази насока: „Не може ли без изпитания да влезем в Царството Божие? – Не може. Изпитанията не са реални неща, но са необходими. Като те изпитват, ти страдаш, но в тебе страда онова, което може да се пожертва. Чрез страданията човек сам се опитва, но и други го опитват. Йов мина през големи страдания, но и те не бяха реални. Въпреки това той се огъваше, страдаше, мъчеше се. Той изгуби богатството си, нивите, лозята, говедата, овцете, камилите си и всичко това му се върна. Той изгуби синовете и дъщерите си, но му се родиха други, по-добри и по-хубави от първите. Той се разболя, тялото му се покри със струпеи, но не умря.“ Защо изпитанията не са реални? – Понеже те са част от илюзията на материалното битие, наречено от древните индийски мъдреци «мая». Те не са реални, но ние ги преживяваме като реалност и по този начин учим своите земни уроци. Ако не ги възприемахме като реалност, ползата от тяхното обучително значение би била нищожна или нулева. Това прави изпитанията не просто необходими, а задължителни за целта на нашите физически превъплъщения.

В тази реплика на Учителя Беинса Дуно изпъква един израз с огромна важност за проумяване същността и цената на страданията: „... В тебе страда онова, което може да се пожертва.“ Кое е то? – Човешкото, а не Божественото, преходното, а не вечното у човека, нашето низше естество. Страда плътта, а не духът. Душата – като посредница между материята и висшата духовна природа – споделя болката на тялото, но същевременно остава вярна и на неприкосновеността на духа спрямо земните тегоби. Затова когато казваме, че ни боли душата, това значи, че тя е съпричастна на земните ни неволи в качеството си на онзи носител на съзнанието, който има за задача да учи земните уроци, да трупа знания и опитности, да култивира способности, които в крайна сметка да ни отведат пред портите на Небесното Царство.

Една от добрите страни на страданията е тази, че когато ги възприемаме правилно – като процес на обучение в земното училище, тогава те принасят ценни плодове: за нас и за всички останали: „Писано е за праведния Йов, че като боледувал, тялото му се покрило с рани, от които излизали червейчета. Те изяждали гнойта на раните му и ги чистели. Като дохождали просяци при Йов, той им давал по едно червейче, което се превръщало в злато. Така Йов използвал червейчетата да помага на бедните. Страданията на Йов го направили известен сред човеците.“ В тези слова на великия Посветен, изпълнени с дълбок символизъм, червейчетата са именно образи на правилно възприетото и осмислено страдание. Те изяждат гнойта, сиреч премахват отровата от тялото и душата. Йов ги раздава на сиромасите – т.е. на онези, които все още на са проумели истинския смисъл на страданията. И червейчетата по чудодеен начин се превръщат в злато – сиреч в научен житейски урок, в скъпоценна придобивка за безсмъртното начало у човека.

В крайна сметка, когато си посрещнал страданието с ясно разбиране за неговата цел – да те направи по-мъдър и по-силен, когато си надмогнал болката от преживяното и когато си направил за себе си точните заключения за смисъла му, излизаш от него като нов човек, направил голяма крачка напред по духовния Път: „В народа има суеверие, че когато петелът пее, това е добро предсказание – някой ще донесе пари. Кукуригането иде след страданието и показва, че някой ще ти донесе десет хиляди лева. Когато петелът на Йов изпя най-тъжната песен, неговото имане се увеличи два пъти. Синовете и дъщерите му, отпосле родени, бяха два пъти по-умни и по-здрави от предишните. С това Йов изгуби ли нещо, или придоби? Той придоби нещо по-ценно от това, което имаше по-рано.“

Учителят Беинса Дуно в своето Слово изтъква, че линията на човешкия живот представлява синусоида – има стремително изкачване нагоре (връх на вътрешното удовлетворение и на външните сполуки), последвано от спад до нулевата точка (равновесие между добро и зло вътре и извън тебе), след което линията се спуска надолу, достигайки най-ниската възможна кота (период на затруднения и на мъчителна битка за решаване на проблемите). После започва новото изкачване. И така целият цикъл се повтаря – отново и отново, през целия ни земен живот. След болката иде радост, а след радостта – болка, ни внушава Учителят на Всемирното бяло братство, за да ни предпази от фатални заключения, обезверяване или изпадане в безизходица. Както и, разбира се, от надценяване на успехите ни.

Йов преодоля изпитанията и последвалите ги изпепеляващи страдания с чест, съхрани своята праведност, не похули Бога (както «мъдро» го съветваше жена му) и не допусна вярата му във висшата справедливост на Твореца да бъде съкрушена. Той излезе помъдрял и по-силен от горнилото на съдбоносния сблъсък с неизбежното и заслужи своята награда – „Той придоби нещо по-ценно от това, което имаше по-рано.“ Материалното измерение на тази награда е възстановяването и удвояването на имуществото му, новородените му синове и дъщери, съхраненото семейство и запазеното му лично достойнство. Ала далеч по-стойностна е нетленната награда – да останеш верен на Бога, да израснеш още повече в очите Му и да докажеш, че си достоен Негов син. Сатаната те е изпитвал, а Създателят те възнаграждава за това, че си преодолял изпитанията по начин, който да послужи за образец на всички останали.

Земното съществуване на Йов е приключило преди хилядолетия. Тялото му отдавна се е превърнало в прах, а духът му се е завърнал при Онзи, Който му го е дал (ср. Екл. 12:7). За нас остава примерът на един главоломен сблъсък със злото във вид на страдания, които не са породени от никакви прегрешения на потърпевшия. Остава и поуката, че каквото и да ни се случи в този наш земен живот, би трябвало да го приемаме като урок, който следва да научим и който ни е изпратен не да ни нарани или уязви, а да ни направи по-знаещи и можещи. И да не се разделяме никога с вярата, че и най-голямото зло в някакъв момент от бъдещето Бог ще превърне в добро.

Когато се взрем в образа на Йов, като в огледало виждаме до каква степен сме постигнали търпение, смирение и обективна оценка за собствените си постъпки и духовно-нравствено състояние. И доколко вярата ни в Бога може да бъде пречупена от външните обстоятелства, от изпитанията по житейския ни път и от неизбежно съпътстващите ги страдания. И ако останем верни на самите себе си, сиреч на Божественото, затаено дълбоко у всекиго от нас, значи сме спасили вярата си във върховната и всепобеждаваща справедливост в Космоса, съхранили сме упованието си в нетленната Светлина, озаряваща утрото на бъдния ден, и сме украсили душата си с безценния брилянт на предаността към най-извисената, единствено непомръкваща Истина: Бог е в нас и ние сме в Него.

Константин Златев