(Есе
върху беседата „Баща си и майка си”)
Червената нишка в тази беседа са две
заповеди, отправени от Бога към човека. Първата от тях намира място в Декалога
от Стария Завет – десетте Божии заповеди, получени от Мойсей на връх Хорив в планината
Синай. Тя изисква от нас да почитаме родителите си – баща си и майка си (ср.
Изход 20:12). Втората заповед е част от новозаветното откровение, споделено с човеците
от Христос. Спасителят ни поучава
да обичаме ближния си като самите себе си. Ако тази Любов е реална и
безусловна, тя постила с почетен килим пътеката ни към Царството Небесно.
Обичта към бащата и майката би
трябвало да е породена не само от биологическото родство, но и от уважение към
тях и от осъзнаване на факта, че те по Божия воля са ни дарили живот, а с него
– и шанса да изпълним предназначението си като разумни същества, носители на
искра от вездесъщия Дух на Всевишния.
Обичта към ближния, от друга страна,
би следвало да се опира върху осмислянето на братството между всички хора, имащи
един и същ небесен Родител – Бога. А от езотерична гледна точка – и от
разбирането, че това, което сториш на ближния, си го сторил и на самия себе си,
понеже сте като скачени съдове в една обща система на Всемирния живот, клетки
от общовселенския организъм на жизненото проявление.
Искрената Любов към родителите и към ближния представлява
важен елемент от цялостния процес на познанието за света и за самия себе си –
основна еволюционна задача на всички същества, достигнали степента на
индивидуалния дух и разума. По този повод Учителят Беинса Дуно изтъква: „... Светът може да се изучава от две
гледища: обективно или външно и субективно или вътрешно. Външният начин е
видим, а вътрешният – невидим, т.е. по-далечен.”
Обективното или външно изучаване на света е свързано с
два вида познание:
1) Емпирично – постигано по пътя
на наблюдението и опита;.
2) Рационално – придобивано
посредством разума.
Емпиричното и рационално познание от своя страна се
включват в системата на сетивното познание, което борави с три форми: усещане,
възприятие и представа.
Субективното или вътрешно изучаване на света е в пряка
връзка с т.нар. метафизично познание, постигано по духовен път. То от своя
страна кореспондира с абстрактно-логическата степен на познанието, представена
също от три форми: понятие, съждение и умозаключение.
Външният начин за изследване на заобикалящата ни
действителност е видим, защото е в зависимост от употребата на петте ни
физически сетива: зрение, слух, обоняние, вкус и дактилност (осезание). Те са
връзката ни с видимия свят и по пътя на опита и наблюдението, осмислени,
организирани и обобщени от човешкия разум, полагат фундамента на традиционната
наука, подчинена като цяло на материалистичния мироглед.
Вътрешният начин е невидим, тъй като се опира на нашите
духовни сетива, които не притежават биологически или материален носител, но в
общия случай имат своите проекции в различни части на човешкото тяло.
Познанието, придобито по такъв начин, е залегнало в основите на т.нар. окултни
науки и на духовното познание като обобщителен термин.
Окултният ученик започва своя път към Божественото от
външното изучаване на света и постепенно преминава към вътрешното, което
включва и процеса на самопознание. Това е път на максимално и благословено от
Космическия Разум проникване в тайните на Живата Разумна Природа и на
собственото „аз”. Водещият девиз на ученика са вдъхновените слова на Мировия
Учител Орфей отпреди повече от три хилядолетия: „Познай себе си, за да познаеш
Вселената и боговете!”
Оръжието в ръцете на ученика, което нито за миг не губи
своята острота и ефективност, е безусловната вяра в Божието върховно
водителство и готовността да отдаде най-доброто от себе си – ако се наложи, и
живота си – за изпълнението на Неговия план за планетата Земя и човечеството.
Константин Златев
Няма коментари:
Публикуване на коментар