Обновлението – закон на Всемирния живот

(Есе върху беседата „Изново”)

Понятието „изново“, поставено като заглавие на тази беседа, крие в себе си богато смислово съдържание. То загатва за процесите на вечно обновление във Всемирния живот. Във всеки миг се ражда нещо ново, непознато до днес, което разширява панорамата на космическото многообразие и от своя страна подготвя почвата за следваща подобна трансформациця. Всичко, което е било ново, рано или късно остарява и, изпълнило предназначението си, отстъпва мястото си на по-новото. В този смисъл терминът „изново” разкрива появата на всяка нова обективна реалност в Битието като брънка от безкрайния процес на развитие и усъвършенстване на Божието творение.

Учителят Беинса Дуно предлага следната дефиниция на понятието: „Под думата „изново” разбирам онова чисто, възвишено, благородно, Божествено начало в човека, което осмисля всичко.” В контекста на това определение лежи езотеричният факт, че Божественото ядро на човешкото същество е двигателят за духовното израстване на личността. Процесът на израстване и самоусъвършенстване осмисля и индивидуалното, и общочовешкото приключение в различните области на Вселената – видима и невидима, което назоваваме със събирателното име „живот”. Смисъл може да има само в развитието и никога извън него. Състоянието на застиналост, на статично равновесие винаги е временно и рано или късно преминава в движение – „нагоре” или „надолу”, във възход или регрес.

Авторът на текста разширява рамките на тълкуването на водещото понятие, посочвайки мнението по този въпрос не на някой друг, а на самия Христос: „Под думата „изново” Христос разбира вечен процес – процес на вечно обновяване.” Изводът е, че процесът на Всемирното развитие е вечен и негова основна характеристика е непрестанното и глобално, на всички равнища обновление. Казано с други думи, вечното обновление е закон на общовселенското съществуване. А обновлението само по себе си означава неизменно появата на новото, по-съвършеното, по-актуалното, което заменя старото и отживялото времето си.

Дотук нищо ново. Чели сме за всичко това, имаме някакво схващане за същността на проблема и сме го включили в мирогледа си. Новото идва с репликата на Учителя Беинса Дуно: „Всеки ден трябва да имате по едно ново разбиране за живота.” Възможно ли е това? Вярно е, че ден с ден не си прилича и всеки носи собствен аромат, различна от всички останали картина. Ала способни ли сме да извлечем от тази неповторимост есенцията на ново знание, което да добави нов щрих към панорамата на познатия ни свят?

Не е тайна, че повечето хора не си правят труда да разсъждават върху вечните въпроси на живота, а го приемат като даденост. Те не се стремят към промяна и обновление, а залагат на измамната сигурност на до болка познатото, безброй пъти проверяваното, изтърканото от употреба. Повеите на новото и непознатото ги стряскат до смърт с поканата да надникнат зад завесата на привидността, която те са избрали доброволно за свой затвор. Как да им обясниш, че: „Всяка теория илюстрира минала история на човечеството. Има нови теории, които определят бъдещия живот на хората.” Те живеят, здраво закотвени в миналото, и няма да те разберат. Трябва да преживеят някаква житейска драма или катастрофа, която да ги разтърси из основи и да ги направи способни да възприемат новото. Но дори и тя не е гаранция за такова обновление. Понякога са необходими цяла поредица жиднени катаклизми в един куп въплъщения, за да бъдат посети в душите им семената на Новото. Веднъж посети, обаче, те рано или късно ще поникнат и ще дадат плод.

И в тази последователност на размишления неизбежно стигаме до не особено приятния, но затова пък отличаващ се с непомръкваща актуалност проблем за смъртта. Учителят на Новата планетарна култура го осветлява от необичайна гледна точка: „... Смъртта определя точките на човешкото отклонение. Човек трябва да умре, за да види де се е отклонил от правия път. Само смъртта е в състояние да върне човека към първото му състояние, като му обясни причината, за дето той умира. Тя ще му покаже точно мястото, дето той се е отклонил от правата линия.”

Това откровение ни връща към толтекската мъдрост в лицето на учението на дон Хуан. Той търпеливо разяснява на Карлос Кастанеда, че смъртта е нашият най-добър, най-верен съветник; тя постоянно се намира зад лявото ни рамо и във всеки момент е готова да ни посочи правилната реакция във всяка житейска ситуация.

Мъдростта на толтеките е безценно наследство от древна Атлантида и не бихме си позволили да я оспорваме. Обаче в случая тя разкрива ролята на смъртта като безпогрешен съветник приживе. Докато Учителят Беинса Дуно набляга на подобната ѝ роля в задгробното ин съществуване. Става дума за съвършено обективния анализ на последния земен живот, който провеждаме след физическата смърт с помощта на нашите духовни водачи. В него получаваме безпристрастна и неумолимо точна оценка на всичко, което сме извършили в тялото си (по думите на ап. Павел), и всичко си идва на мястото. Става ясно дали има отклонения от предварително начертаната жизнена програма и ако да – доколко сериозни са те. 99,99% от хората завършват земния си път с такива отклонения. Смъртта им показва къде са сгрешили и нещо повече – повдига завесата на причините за тези отклонения. А причините, както навярно се досещате, са винаги у нас самите. Колкото и да ни се иска да се оправдаем с външните условия, коренът на отклоненията без изключение е собственото „аз”. И най-вече – нашата неспособност да отговорим подобаващо на всички предизвикателства в обителта на гъстата материя.

Ала нищо фатално няма! Смъртта ни помага да научим неусвоените уроци в отвъдното и да се заредим с нова енергия и упование да наваксаме пропуснатото. Спускаме се стремглаво в нова земна инкарнация, започваме оттам, където е приключило предишното прераждане, и с вяра и оптимизъм начеваме да градим новата пътека към бъдното.

 Константин Златев