Да заслужиш даровете

(Есе върху беседата „Дванадесет племена”)

Числото 12 играе съществена роля в структурата и развитието на познатия ни свят. 12 са: месеците в годината, зодиакалните знаци, часовете и тези на нощта, Израилевите племена в старозаветната епоха, апостолите на Христос в началото на новозаветните времена, всички сетива на човека – видими и невидими, от които днес познаваме само пет, и т.н. За същността и съдържанието на числото 12 свидетелства и Учителят Беинса Дуно: „... Числото 12 показва методи, сили, чрез които човек може да работи, да развива своя живот.“
В тази реплика силите съответстват на вътрешната енергия и потенциал на числото 12, а методите – на начините, по  които този потенциал може да бъде използван от човешкото същество за неговото духовно израстване.

Основният акцент в тази беседа пада върху някои от даровете, които ние получаваме безвъзмездно от Бога, и пътищата за тяхното оползотворяване в земното ни битие. В тази връзка авторът на беседата отбелязва: „Животът, знанието са дадени на човека даром, но той трябва да ги придобие. Това значи: ако иска да задържи, да развие живота и знанието, човек трябва да работи.“

Изводът е, че даровете, които получаваме от Небесния ни Отец, са наше лично достояние, но същевременно и наша свещена отговорност. Той ни ги предоставя съвършено безкористно, но не за да им се любуваме в пасивна съзерцателност, а да ги използваме по предназначение. А предназначението е само едно – те да се превърнат в действени инструменти за нашето самоосъществяване в Неговия Дух.

Животът е безценен дар, само ако е изпълнен със съдържание според Божия промисъл за всекиго от нас. Главната му насока би следвало да бъде единствено стремежът да арзгърнем изцяло вътрешния си потенциал в направление към Божественото. Знанието, което придобиваме в общуването със себеподобните и Живата Разумна Природа, е особено важен елемент от осмислянето на жизнения ни път и отправянето на всичките ни усилия за достойното му увенчаване – за слава Божия и за благото на нашите души, както е обичал да повтаря Учителят Беинса Дуно.

Ние можем да постигнем всичко това, ако неуморно работим върху себе си. Тази работа е ежедневна, ежечасна, ежеминутна. За нея няма почивни дни и ваканционно летуване. Тя изисква от нас цялото ни внимание, желязна самодисциплина и самоконтрол, обективно самонаблюдение, Божествено търпение, постоянство и пълна отдаденост в името на поставената цел.

Водещият мотив, двигателят в нашата работа е или би трябвало да бъде Любовта: „За да може да работи човек, непременно трябва да обича някого.“ Човекът, потопен в лъчите на Божествената Любов, е способен да твори чудеса. Всичко, което създаваме с Любов, е нашият дар за Бога. Той не се нуждае от плодовете на нашите усилия, а само от преданата Любов, която ги е впрегнала на работа. Всичко, извършено с Любов, се превръща мигом в прекрасен цвят в райската градина. Всичко, което извършваме без Любов – независимо от крайния резултат, – е данък, платен на рутината и на неспособността да приемаме и отдаваме същата тази Любов.

Ученикът в Школата на Всемирното Бяло братство е озарен от съзнанието, че е призван да служи на Бога в името на Неговата безгранична, всеобхватна и всеопрощаваща Любов. Само тя осмисля земните му дни, само тя го води неустрашимо, неотклонно и безпогрешно по пътеката към сияйните върхове на съвършенството. Ученикът улавя в сърцето си топлите, живителни струи на тази Любов – великия дар на Бога, с който го удостоява Неговият пълномощен Пратеник – духовният Учител, наставникът на окултната Школа. Свещен дълг на ученика е да поеме колкото може от океана на Божествената Любов, да я усвои и да я превърне в красив букет от светли мисли, чисти чувства и благородни дела. За останалото има грижата сам Бог...

Константин Златев