Смехът и старият порядък

Казват, че смехът е здраве. Но дали винаги е така? Това състояние на веселост не изпълнява ли и други функции? Не подсказва ли някаква промяна, някакво отношение към миналото или настоящето? Ето как един велик Посветен изразява своето мнение по този въпрос: „Сега знаете ли защо се смея? Когато аз се смея, туй е повръщане на това, което съм ял. Аз се смея, за да се освободя от нещо много неестествено. Когато разисквам тези въпроси, за мен е цяло мъчение, но аз искам да ви освободя. Вие не можете да влезете в Царството Божие, докато не се освободите от стария порядък на нещата. Трябва да мислите по новия начин, а не по стария! Вие казвате: „Ще се оженим, ще имаме деца и прочие...”. Хубаво, но това е старо нещо, ти си го правил много пъти. Правил си го веднъж, дваж, хиляди пъти – мини сега на нещо ново! Кое е сега новото? Да не се жениш. Какво трябва да правиш?” (Учителят Беинса Дуно; цитат от сборника „Ако говоря”, лекции на Общия окултен клас 1934/35, т. 1, София, 2003, с. 56.)

Земната женитба

Малцина са земните хора, които не се интересуват от отношенията между мъжа и жената. Проблемът за интимното общуване между тях винаги е бил повод за вълнения, изблици на радост и щастие, покъртителни излияния, душевни сривове и падения – и никога безразличие. В немалко случаи това общуване завършва с женитба. В съвременното общество значителен процент от браковете завършват с развод. Раздялата като правило е мъчителна – и за довчерашните партньори, и за децата, ако има такива.

За този, които още не е достигнал прага на женитбата, актуален е въпросът: да направя ли тази стъпка или не? За онзи, които е прекрачил този праг, пък е важно да знае как да съхрани брака. За третия, който вече се е разделил с партньора си, не е безразлично да разбере какви са причините за това, та ако реши да опита отново, да не повтаря старите грешки. Понеже безгрешни хора няма, включително и в женитбата.

Учителят Беинса Дуно за словото

В своето Слово великият духовен Учител на България и планетата Земя Петър Дънов (Беинса Дуно) описва подробно и в дълбочина образа на онзи човек, който е достоен да се нарече „българин”: „Българин е онзи, който има абсолютно здраво тяло, светъл ум, благородно сърце, силна воля, възвишена душа и мощен дух. Българинът трябва да има здраво тяло, което да благоухае, навсякъде да разнася своя аромат; умът му трябва надалеч да свети; той трябва да има такова сърце, което всички да сгрява; той трябва да има такава воля, че дето мине, всичко да изправя; който няма тия качества, той не може да се нарече българин.“ (Цитат от неделната беседа „Илия вече дойде”, държана на 21.07.1929 г. в София, на Изгрева.)

Граници на самоограничението

(Есе върху беседата „Обикновени и необикновени процеси”)

Обикновени процеси са тези, протичащи под действието на закони, които познаваме. Често дори и не се замисляме как става това. Приемаме го като даденост – и толкова. Обратно, необикновени процеси са онези, които се осъществяват под действието на непознати за нас закони. И едните, и другите закони са обективно съществуващи, но знанията ни са достатъчни за обяснение само на част от тях. А към обяснението би трябвало да добавим и прилагане. Иначе познаването на съответния закон не би имало практическа полза за нас.

Позовавайки се на твърдението на Христос, че ако познаем Истината, тя ще ни направи свободни (Йоан 8:32), ние сме склонни да смятаме, че ако преодолеем ограниченията, които ни делят от Божествената Истина, автоматично ще постигнем пълна свобода на индивидуалния си дух.

Малките и големите неща

Понятията „малко” и „голямо” са относителни. Само когато добавим към тях частицата за превъзходна степен „най-”, те придобиват нужната ни определеност: „най-малко” и „най-голямо”. Да, определеност, при това достатъчна, но не и абсолютна. Защо? Защото живеем в един безкраен, безграничен свят, в една неизчерпаема на възможности и неизбродима по мащаби Вселена, в която има само едно абсолютно „най-” – Бог. Ако кажем: „Най-малката градивна частица на веществото са кварките”, тогава признаваме, че в своето изследване на съществуващото сме достигнали до тях, но все още не сме прекрачили тяхната граница, не знаем какво ни очаква отвъд тях.