вторник, 21 май 2019 г.

Граници на самоограничението




(Есе върху беседата „Обикновени и необикновени процеси”)


Обикновени процеси са тези, протичащи под действието на закони, които познаваме. Често дори и не се замисляме как става това. Приемаме го като даденост – и толкова. Обратно, необикновени процеси са онези, които се осъществяват под действието на непознати за нас закони. И едните, и другите закони са обективно съществуващи, но знанията ни са достатъчни за обяснение само на част от тях. А към обяснението би трябвало да добавим и прилагане. Иначе познаването на съответния закон не би имало практическа полза за нас.
Позовавайки се на твърдението на Христос, че ако познаем Истината, тя ще ни направи свободни (Йоан 8:32), ние сме склонни да смятаме, че ако преодолеем ограниченията, които ни делят от Божествената Истина, автоматично ще постигнем пълна свобода на индивидуалния си дух.
Оказва се, обаче, че не е точно така: „Лесно е човек да се ограничи, но мъчно е да придобие свобода.” Очевидно самоограничението е първата стъпка към свободата на духа, но не и последната.
Самоограничението изисква целенасочен импулс на волята. Чрез него си налагаме доброволно да сведем до минимум или да се откажем напълно от привички, занимания, придобивки (най-често илюзорни придобивки!) и пр., за които сме осъзнали, че ни отдалечават от целта – завоюването на личната свобода. Какво още е необходимо за постигането на тази цел?
  Самоограничението е волево усилие, което ни откъсва – временно или за постоянно – от неща, които спъват духовното ни развитие. Това премахване на ненужното би трябвало да бъде последвано от надграждане – култивиране на нови опитности и добродетели, които да извисят духовния ни ръст. И да ни доближат още повече до жадуваната свобода на нетленното ни естество.
Според Учителя Беинса Дуно смъртта е синоним на ограничаване: „В широк смисъл думата „смърт” означава ограничаване, а не изчезване. Смъртта е крайният предел на ограничаването. Оживяването, възкресението подразбира крайния предел, до който животът може да се развие и прояви.”
Смъртта е изчезване единствено в ума или въображението на хората, заразени неизлечимо от бацила на материализма. За тях всичко приключва със смъртта на тялото и личността потъва безвъзвратно в бездната на забравата. Затова и за повечето от тях смисълът на земния живот е съсредоточен в максималното придобиване на материални блага и в удоволствията на плътта.
В същност смъртта поставя край на ограниченията в материалния свят. Тя освобождава душата, за да премине в отвъдното, да анализира безпристрастно резултатите от последното си земно въплъщение, да се пречисти от неизбежните замърсявания, с които е така изобилна физическата действителност, да обере плодовете от доброто, което е сторил нейният носител – човекът, и да подготви програмата за следващата си инкарнация.
В скàлата на посвещенията възкресението е последно, седмо по ред. То бележи завършека на цикъла от прераждания във владенията на материята и началото на вечния живот в обителите на Духа. Възкресението е пределът в развитието и проявлението на съществуването на физическото поле и началната, отправната точка за продължаване на индивидуалната еволюция в духовния свят.
В крайна сметка ограничаването бива три вида:
1) Самоограничаване – произтича от решението на самия човек, от неговия свободен избор. То има своите граници във физическия, нравствения и духовния потенциал на онзи, който е решил доброволно да се самоограничи, във възможностите му да посрещне достойно изпитанията, породени от самоограничението, без да отстъпи нито крачка назад.
2) Ограничения, наложени от обективните условия на средата. Те са неотменна част от панорамата на материалния свят и засягат най-вече телесната природа на човека. Техният краен предел е смъртта на тялото.
3) Ограничения, наложени от чужда воля, от друго съзнателно същество. Те засягат както физическата същност на ограничения човек, така и духовното му естество. Колкото и мъчителни да са за тялото му, душата му страда повече заради изгубената свобода. Най-ярък пример в тази насока са робите. Робовладелският строй отдавна е изтлял в миналото на човечеството, ала дори и в наши дни не са никак малко хората, поробени по един или друг начин от себеподобни.
Ако човек е извървял достатъчно дълга отсечка по духовния Път, физическата му смърт ще ознаменува началото на неговото духовно безсмъртие.

 Константин Златев

Няма коментари:

Публикуване на коментар