Понятията „малко” и „голямо” са относителни. Само когато добавим към тях
частицата за превъзходна степен „най-”, те придобиват нужната ни определеност:
„най-малко” и „най-голямо”. Да, определеност, при това достатъчна, но не и абсолютна.
Защо? Защото живеем в един безкраен, безграничен свят, в една неизчерпаема на
възможности и неизбродима по мащаби Вселена, в която има само едно абсолютно
„най-” – Бог. Ако кажем: „Най-малката градивна частица на веществото са
кварките”, тогава признаваме, че в своето изследване на съществуващото сме
достигнали до тях, но все още не сме прекрачили тяхната граница, не знаем какво
ни очаква отвъд тях.
Те са най-малките елементарни частици за нас – тук и сега,
но не и за утрешния ден. Той ще донесе ново знание, нови открития, нова картина
на Битието.
Или пък ако променим мащаба от микро- към макрокосмоса и заявим:
„Най-големите веществени образувания във Вселената са галактиките”, отново
признаваме своята безпомощност да надникнем зад тайната, която крият произходът
и развитието им. Даже не знаем точния им брой... Астрономите твърдят, че в
Космоса има между 50 и 100 милиарда галактики – едно доста широко приближение,
не мислите ли? Всички те се раздалечават една от друга с шеметни скорости в
една непрекъснато разширяваща се Вселена, в едно необятно, необозримо и
очевидно неподвластно на ограничения пространство. Космическите обекти са
изградени от материя, която малко или много познаваме. Но се оказва, че има и
т.нар. „тъмна материя”, непозната нам, ненаблюдаема и неподлежаща – поне досега
– на изучаване. И не само че я има, но и тя обхваща по-значителна част от
другата, поне отчасти позната ни материя, и несравнимо я превъзхожда по масата
си. С други думи, играе определяща роля в тази драма, която Творецът е написал
преди еони и която се разиграва пред очите ни, откакто човекът е стъпил на
нашата малка планета Земя.
Съвременната наука приема, че веществото в материалната вселена се равнява
приблизително на 10103 молекули. Дали и доколко това твърдение отговаря
на истината, не сме в състояние да определим. Но то безспорно признава нашата
безпомощност и в още едно отношение – да сме напълно наясно с контурите на
видимото ни обкръжение. Космическото вещество, както е добре известно, не е
разпределено равномерно в пространството. Неговите зони на особено сгъстяване
наричаме „астероиди”, „комети”, „спътници”, „планети” и „звезди”. А онази
празнота между тях се осмеляваме да дефинираме като „космически вакуум”. Но
празнотата е просто илюзия. Колкото и да е разредено веществото в този т.нар.
вакуум, то все пак присъства в него. Безкрайно малкото – елементарните частици,
разпръснати във вселенския вакуум, на практика обуславят мащабите на безкрайно
голямото – Космоса като цяло. А той действително е безкраен, никъде в него няма
да открием граничен стълб и надпис „Тук свършва Божието материално творение”.
Веществото в него е крайно, ограничено, подлежи в някаква степен на отчитане и
изчисление. Ала Вселената в своята необозримост, пространството, в което е
вместено това вещество, придобило редица познати – а може би и още непознати –
форми, е неограничено, безкрайно във всички посоки.
Затова, колкото и да се взираме в малкото, не сме в състояние да открием
най-малкото. Същото е и с голямото – погледът ни се зарейва в необята на небето
и се изгубва в хоризонта. И не достига до най-голямото, нито пък може да си го
обясни... И причината е само една: просто няма
най-малко и най-голямо. Живеем в един свят, подчинен на великата
относителност. Понятията „малко” и „голямо” ни позволяват поне отчасти да се
ориентираме в нея, да изграждаме съответствия и така да дефинираме обективните
реалности, както и да осъзнаваме мястото си сред тях. И рано или късно да
разберем, че в този свят на гъстата материя никога не ще намерим абсолютното.
То е приоритет единствено на Духа, Който е неговият единствен еквивалент. На
първо място – Божият Дух, Който носи различни имена и едно от тях е именно
„Абсолют” или „Абсолютен Дух”. Неговата абсолютност е актуална, вечна и неизменна. И на второ място – индивидуалният дух
на човека, на всяко разумно същество в Космоса. Неговата абсолютност е потенциална, лъч от абсолютния Дух на
Всемира, зародиш или ядро, което таи в себе си всички качества и характеристики
на своя Родител и е в състояние да ги изяви в пълнота.
И така, залутани в колосалната амплитуда между абсолютното и относителното
– амплитуда, която изгражда декорите на спектакъла, в който всички ние сме
действащи лица, продължаваме трескаво да се стремим да разграничим малкото от
голямото и да ги поставим на техните действителни места. И понеже горестно
осъзнаваме своята безпомощност в тази неравна битка с реалното и привидното,
протягаме ръка за помощ към онези, които са прозрели великите истини на Битието
и са готови да ни ги изложат на достъпен език – духовните Учители на
човечеството.
Учителят на Новата планетарна култура, чиито основи поставяме в момента –
културата на Божествената Любов, Беинса Дуно ни дарява с откровението на своето
Слово, за да хвърли светлина в мрака на невежеството ни и да ни поведе по пътя
към Истината: „Аз обръщам внимание на
най-малките работи. Като ми дойде гост, черпя го с чай; нарязвам лимона, на
себе си поставям по-малко парче, а на госта поставям по-голямо – зная, че в
големите неща е изкушението. Ръководя се от принципа „В малкото се крие
благословението”, и вие следвайте този принцип.” (Цитатът е от сборника с неделни беседи „Сила и Живот”, том 6, съвместно
издание на издателствата „Бяло Братство” и „Захарий Стоянов”, София, 2012, с.
353.)
В тази кратка реплика на Мировия Учител на Любовта има два възлови момента.
Истините, които споделя той, са изразени с малко думи, но казват много. Ще
разгледаме тези два акцента с подобаващо на важността им внимание:
1. „... В големите неща е
изкушението.“
Щом става дума за изкушение, в съзнанието ни изниква образът на Лукавия,
чиято основна задача е именно тази – да ни изкушава. И ако успее, да грабне
душата ни и да я запокити в тартара. Погрешният превод на Господнята молитва
„Отче наш” се опитва да прехвърли инициативата за изкушенията в градината на
Бога: „И не ни въвеждай в изкушение...” Работата е там, че Бог никого не
въвежда в изкушение. Това, както вече стана ясно, е цел единствено на дявола. (Затова и напълно основателно Учителят
Беинса Дуно предлага изразът в Господнята молитва „И не ни въвеждай в
изкушение...“ да бъде заменен с по-логичния „И когато изпаднем в изкушение...“.) Едничката мотивация на Небесния Отец е да ни заведе до Божествената Истина.
До нея пътищата са безброй много. Колкото и странно да звучи, един от тях
минава по трасе, начертано именно от изкушението.
По своята житейска пътека ние учим уроците си главно по два начина: по
метода на положителния и по пътя на отрицателния опит. Първият е осветлен от
великите Истини, които сам Бог е вложил в сътворения от Него свят. Осмислим ли
ги, усвоим ли ги, прилагаме ли ги, ще достигнем желания връх на съвършенството.
Вторият бива прокарван – с болка, ограничения и страдания – от нарушаването на
същите тези Истини, съзнателно или не. Нарушаване, което същият велик Учител
назовава „погрешка”, а религията – „грях”. Престъпването на законите, изградени
върху тези вечни Истини, никога не остава без последствия. Резултатите са
налице въз основа на действието на универсалния закон на кармата – закона за
безупречно справедливото възмездие за всички наши мисли, чувства, думи и дела,
закон за причината, която неминуемо ще роди следствие, пропорционално на заряда
и мотива, вложени в действието, което го е породило.
Тъжната и горчива оценка на действителността води до извода, че повечето от
земните си уроци учим по пътя именно на отрицателния опит. И не бива да се
сърдим за това на никого другиго освен на себе си. А и не става дума за сърдене
или каквато и да било друга отрицателна реакция, а за процес на постепенно
помъдряване. То може да бъде завоювано, когато прегърнеш Божествената Истина и
я следваш с безусловна преданост. Рано или късно тя ще бъде твое достояние и
след безброй прегрешения спрямо същата тази Истина, които са ти помогнали да
разбереш, че не бива да повтаряш старите модели на мислене и поведение и че си
длъжен да усвоиш нови, съответстващи на твоето предназначение според Божия План
за Вселената и за самия теб, ще доплуваш до спасителния бряг на вечния живот.
Живот във Вечността, осиян от Божието присъствие навсякъде около теб и у самия
теб.
И двата описани случая са изключения. Никой простосмъртен човек не е познал
веднага и без всякакви затруднения висшата Истина и не ѝ се е отдал безрезервно, така че да се
изкачи без забавяне до върха ѝ. За да я овладее и да я превърне в реална част
от себе си, от своето съзнание, от жизнената си изява, са му необходими хиляди
инкарнации в материалния свят, придружени от безчетни пропуски, препъвания,
падания – някои от които особено болезнени, неизброимо число научени уроци в
земното училище, натрупан огромен опит от собствените и чуждите грешки. Едва
тогава настъпва свещеният миг на просветлението и човекът, веднъж завинаги
прозрял заветната Истина, никога повече не отстъпва от светлата нишка, с която
тя го води по маршрута към Божественото.
Изкушението да се устремим към голямото, без да сме познали и реализирали
малкото, като правило води до печални последици. Пътят на познанието, който е
синоним на духовния Път, неизменно започва от малкото и води към голямото.
2. „В малкото се крие
благословението.”
Учителят Беинса Дуно е завещал на своите последователи метода на малките стъпки. Всички постижения в живота, включително
тези по духовната пътека, стават от
малкото към голямото, отвътре навън, от потенциала на Божественото, заложен
изначално у всеки човек, към привидността на една реалност, създадена, за да
послужи за учебен полигон на разумните същества.
Благословението се крие в малкото, тъй като именно в малкото е посаден
зародишът на голямото. Не можем да достигнем до голямото, ако преди това не сме
осмислили и преодолели малкото. И както от малкото семе покълва и израства
грамадно дърво, така и от малкия, незабележим с просто око семенен атом, стаен
в дълбините на човешката нетленна същност, ако бъде правилно насочван към
развитие и проявление, рано или късно ще избуи гигантският по ръст и мащаби,
осъществил се изцяло в Божественото си предназначение индивидуален дух. Атман
ще стане Брахман – личното „аз” ще се слее с Аза на Всемира, без да загубва
своя неповторим облик, в готовност да поеме върху вече мощните си плещи задачи
от космически порядък.
Благословението е потенциал, който се крие в малкото и му обещава да го
превърне в голямо, ако изпълни успешно и до край еволюционната си програма.
Благословението означава още, че Бог е предвидил още преди зората на
времето възможността малкото да се трансформира в голямо, ако осъществи Неговия
план за достигане на крайната цел по своя път през светове, пространства и
измерения.
Голямото е утрешният ден на малкото, ако то съзрее да прекрачи неговия праг
в целия блясък на своето цялостно самоосъществяване.
Да можеш точно и съвършено обективно да прецениш кое е малко и кое –
голямо, върху фона на собствените ти качества и способности – това е признак на
духовна зрелост, гаранция за правилен избор. Избор, който отговаря на твоето
моментно състояние, на темповете, с които се придвижваш по жизнената си пътека,
и на целта, която си си поставил за преодоляване – на този етап от живота ти и
за съвкупното ти въплъщение на планетата Земя.
Разграничаването на малкото от голямото изисква ясен и точен критерий,
мярка за оценка, която произтича не от несъвършенството на човешкия конкретен
ум, а от безусловната непогрешимост на просветлението в Духа.
Учителят Беинса Дуно разглежда проблема за съотношението между малкото и
голямото, обвързвайки го с наглед простичък пример за гостоприемство. Дошъл му
е гост, той му приготвя чай и му отрязва по-голям резен лимон, а за себе оставя
по-малък. В какво тук се крие изкушението? Домакинът разполага и с чая, и с
лимона – те са негова собственост. От него зависи какво и колко ще предложи на посетителя. Нищо не му пречи да се обърне с
гръб към него и да си отреже по-голямо парче лимон, а за госта да остане
по-малкото. Ала законът за гостоприемството изисква да стане точно обратното.
Изкушението се крие в това, да задържиш за себе си по-голямото,
по-хубавото, по-ценното, а за ближния да остане по-малкото, по-лошото,
по-малоценното. Елементарната етика на човешките взаимоотношения очаква от нас
да поделим притежанието си с нуждаещия се по равно. Космическата етика, родена
от свръхестествения Божествен нравствен закон, ни подтиква да пожертваме
по-добрата, по-голямата част за ближния, а за себе си да оставим по-малката. И
то независимо от моментните си потребности.
Разглежданата реплика на Учителя на Бялото братство започва с признанието
му, че обръща внимание и на най-малките неща. Това е деликатен, но настоятелен
призив към всички нас, които се стараем да следваме начертания от него път към
Светлината, да постъпваме по същия начин. Да развиваме у себе си различителната
способност, да умеем да отсеем стойностното от незначителното, да осъзнаваме
безпогрешно какво в дадена ситуация е малко и незаслужаващо внимание и какво –
съответно голямо, важно, изискващо цялата ни отдаденост.
Най-малките неща са обикновени онези, които като правило ни убягват,
отминаваме ги с безразличие, понеже сме убедени, че не са ни нужни. А често
именно в тях е скрит ключът към решаването на значим проблем, разковничето за
личната ни или в по-широк мащаб удовлетвореност от стореното. Толкова малки
наглед, а с толкова могъщ заряд у себе си... Това е зарядът на способния да се
разгърне до невиждани размери потенциал, заложен у тях.
Великият Учител на Новото време завършва обръщението си към слушателите с
наставлението да следват принципа „В
малкото се крие благословението”. Той апелира едновременно към разума и
интуицията им, към конкретния ум и душата. Разумът ще ни помогне да бъдем
обективни в оценката си за съотношението между малко и голямо, за
действителната стойност на всички обекти, които очакват нашето решение и намеса
в една житейска сцена. Интуицията от своя страна с тихия си, но достатъчно
настойчив глас ще ни подтикне да извършим точно това, което Бог очаква от нас
при тези обстоятелства. Само че не на сляпо, без предварителна подготовка, а
стъпили непоклатимо върху скалата на здравия разум.
Мъдростта на избора на зрелия духовно човек е непогрешима и в малкото, и в
голямото. Ала тя винаги започва от първото и завършва с второто. Разстоянието
между двете е твърде значително – а понякога и наглед непреодолимо – само в
границите на материалния свят. Във вселената на Духа дистанция просто не
съществува.
Трансформацията от малко в голямо е част от предметното обучение във
владенията на Майя – мировата илюзия, господарката на видимата за сетивата ни
действителност. Веднъж приключила, тази трансформация превръща ядрото на
потенциала, вложен отвеки в сърцевината на човешката същност, в разлистен,
неописуемо красив хилядолистен Лотос – знак и признание за сбъднатата мечта на
всяко разумно същество: съединение с непомръкващия блясък на Божественото за цялата
Вечност. И обещание за съ-творчество със Създателя сред безвремието на
Безкрайността.
Константин Златев
Няма коментари:
Публикуване на коментар