Епоха на забраните

(Есе върху беседата „Забранихме му”)

Забраната е признак за духовната незрелост на този, към когото е отправена. Ако това е отделен човек, забраната свидетелства, че неговият духовен ръст не е достатъчен, за да върви само по пътя на доброто. Забраната му налага ограничения с цел да сведе до минимум грешните ум стъпки или – в най-благоприятния случай – да ги изключи напълно от живота му. Така тя изпълнява функциите на регулировчик по кръстопътищата на земните му дни. И ако той, човекът, постепенно осъзнае ролята ѝ, би трябвало крачка по крачка да се освобождава от ограниченията ѝ, извършвайки само действия в хармония с космическите закони.

Когато забраната засяга съвкупното общество, това е знак, че то като цяло все още битува също в рамките на определени ограничения. Те се явяват неотменен елемент от изграждането и функционирането на социалната му структура, без да правят разлика по отношение равнището на съзнанието на отделните му членове. Тази равнопоставеност пред лицето на правата и задълженията някои наричат «демокрация», но в същото време тя носи печата на диктатурата на една част от обществото – по-малката, над друга негова част – по-голямата. И всичко това е в името на жадуваното благоденствие на цялото общество.

Ала, както обикновено, благоденстват едни за сметка на други. Ограниченията, продиктувани от множеството забрани, залегнали в законодателството на дадена държава, осигуряват спокойствието и безоблачното съществуване на едно избрано малцинство, което като правило съумява да ги заобикаля. Докато мнозинството – в огромния си дял – по всяко време остава подвластно на тях и е длъжно да понася всичките им неприятни последствия.

Така протича социалният живот в една епоха на забраните. А нашата е точно такава. Учителят Беинса Дуно посочва главната причина за това явление: „Всичко седи в това, че ние сме забравили онзи основен закон, отде иде животът. Ние сме изгубили първата посока на  живота.“

Всемирният живот е плод на Божията Любов и нейна цялостна изява. Затова и основният закон на съществуването на всеобщото творение е именно законът на Любовта: безусловна, всеобхватна, всеопрощаваща и съзидателна във всички области на своето проявление. С Любов всичко става възможно, дори и това, което назоваваме «чудо». Без Любов животът ни загубва смисъла и посоката си. А първата посока на живота е приемането и отдаването на Божествената Любов. Който следва неотклонно тази посока, рано или късно ще се озове до Първоизточника на тази Любов – Небесния Отец, Бога.

Крайно време е съвременното планетарно общество да си припомни кой е основният закон на всичко съществуващо. И не само да си го припомни, но и да го следва така, както самият негов Автор го изпълнява – съвършено безкористно, обективно и всеотдайно. Само така бихме могли да загърбим епохата на забраните и да станем пълноправни жители на Новото време – епохата на царуването на Божията Любов.

Константтин Златев