(Есе
върху беседата „И огорчи се в сърцето Си”)
Може ли Бог – Абсолютният Дух, да се
огорчи? – Едва ли. На Неговата съвършена природа са чужди човешките страсти и
емоции. Непостижимата Му Мъдрост посреща с ненакърнимо спокойствие и
хладнокръвие всички действия на съществата, надарени с разум и свободна воля.
Дори онези от тях, които са в противоречие с Божия План за Вселената. Рано или
късно Всевишният вплита в този План и резултатите от техните разрушителни
постъпки.
Където е необходимо, езикът на
Библията е дълбоко алегоричен. Огорчението на Бога от факта, че е сътворил
човека на Земята, предава в символична форма оценката на Напредналите Същества,
поели отговорността за появата на човека в плът, за плодовете от неговата изява
на физическото поле. Очевидно хомо сапиенс не е оправдал очакванията им в
духовно-нравствено отношение и е насочил свободната си воля повече към зло,
отколкото към добро. Тази гибелна тенденция в края на краищата довежда до
необходимостта човешкият род да бъде цялостно прочистен от заразата на злото.
Върху него се излива с цялата си унищожителна мощ потопът. Оцеляват само Ной,
семейството му и по една двойка от всички животински видове. Така бива
поставено началото на едно обновено човечество, на една съвсем нова флора и
фауна вълху планетата ни.
В тази беседа Учителят Беинса Дуно
поставя на изследване последствията от радостта и скръбта. Той заявява по този
повод: „В радостта съществата се
различават, стават разнообразни. В скръбта съществата си приличат, стават
еднообразни. В еднообразието хората погрозняват, в разнообразието красиви
стават. ...Разнообразието, различието създава основа за красотата.“
Защо в радостта съществата са
толкова различни, толкова разнообразни? – Понеже всяко от тях по свой начин изживява
миговете на радост, по свой начин дава израз на това, че тя го е завладяла и го
въздига до върховете на емоционалния изблик.
А защо в скръбта съществата са
толкова еднообразни и по удивителен начин си приличат? – Тъй като скръбта
поставя тъмен отпечатък върху всички тях независимо от формата и еволюционния
им ръст. Оловен похлупак ги затулва и сред мрака на крушението всички те си
приличат – бледи сенки на собственото «аз».
Животът по своята същност
представлява едно неспирно движение, едно неуморно и всеобхватно обновление.
Промяната е едно от неговите имена. Разнообразието е едно от лицата на великата
Промяна. Ако нямаше Промяна, нямаше да има и разнообразие. Затова и
еднообразието поражда скованост, застой, регрес и грозота. И обратно –
разнообразието е вестител на динамиката, оживлението, мноогцветието, красотата.
Животът изисква от нас, хората, да
бъдем в непрекъснато движение и да се обновяваме на всеки етап от жизнения ни
път. Ние учим своите земни уроци и натрупваме нужните знания и опитности
единствено потопени в нестихващия вихър на движението, на ежедневната Промяна.
Поддадем ли се на изкушението да се подслоним на завет в тихото пристанище на
измамното спокойствие, на илюзорната безгрижност, на удобната безотговорност,
вече сме направили голяма крачка назад.
Нашият земен път не минава като
правило през тихи пристанища. Има и такива, разбира се, ала престоят в тях е
кратък, мимолетен – като полъх на пролетен вятър. За миг – сладка почивка,
поемане на дъх; и отново – на път; препускай върху крилете на духа, с попътния
вятър на всемирното обновление и пресътворение.
Ето на какво ни учат духовните
Учители от земната Йерархия на Всемирното Бяло братство – наставление, което е
в пълна хармония със заветите на Мировия Учител Беинса Дуно: „Ако ви запитат: „Как да преминем през
бездната на живота?“, отговорете: „Като по струна: красиво, внимателно и
стремително!“
Няма коментари:
Публикуване на коментар