Истинската реалност

Кое е това, което наричаме „реално”? – Онова, чието съществуване не подлежи на съмнение. Ако се огледаме наоколо – в материалния свят, всичко изглежда съвсем реално. И в същото време рано или късно то ни напуска, умира, разпада се на съставните си части. В такъв случай имаме ли право да го възприемаме като реално? Едва ли. Великите духовни Учители на човечеството споделят, че истинската реалност е невидима за нашите физически очи. Тя е някъде отвъд, извън границите на материалността, неподвластна на промените, предизвикани от хода на времето и процесите в пространството. С други думи, тя е непреходна, вечна, безсмъртна.

Реалността не е синоним на непреходността, но е непреходна.

Реалността не е синоним на вечността, но е вечна.

Реалността не е синоним на безсмъртието, но е безсмъртна.

Реалността е това, което е. Това, което никога не се изменя, което е над времето и пространството, което няма начало и край. Казано по друг начин – реалността, това е Бог.

Ала Бог притежава много имена. Според ап. Йоан Богослов Той е Любов (I Йоан 4:8,16). Любовта не е синоним на Бога, но отразява безпогрешно Неговата изначална, вътрешна, мистична Същност. И ако Бог е истинската реалност, то това означава, че и Неговата Любов също е реалност. Нека проследим размислите на Мировия Учител Беинса Дуно в тази насока: „Има нещо, което човек и сега, и в миналото трябва да познава – това е Любовта. Където е Любовта, там е животът, но Любовта не е живот; Любовта поддържа Доброто, но тя не е Добро; Любовта поддържа разумността, но не е разумност. Любовта е всичко и нищо, но именно Небитието е Реалността. Това, което не е, в същност е; и това, което е, в същност не е.” (Цитат от сборника „Живот и отношения”, лекции на Младежкия окултен клас, година 11, изд. „Бяло Братство”, София, 2013, с. 95.)

Заслужава си да опитаме да разтълкуваме тази реплика на великия духовен Учител на България и земното човечество.

1. Духовният път на пробудената за Божествената Истина душа е същевременно път на познанието. Той води към пълно, всеобхватно познаване на собствената безсмъртна вътрешна същност, на Божественото начало у човека, както и на света, който го заобикаля, сътворен, структуриран и направляван в своето развитие от принципи и закони, вложени в Проявеното Битие от Бога Творец. Обект на познавателния процес е и елемент от Същността на Бога, който наричаме „Любов”. Любовта е едновременно водещ Божествен принцип, цел на човешката еволюция, качество на душата, вътрешен порив на духа, източник на живота, висша добродетел и непрестанно горящ и неизгарящ пламък на всемирното пресътворение.

2. „Любовта носи изобилния и пълен живот!” – гласи една от формулите, дадени от Учителя Беинса Дуно на неговите последователи. Използват я обикновено преди хранене, което според същия Учител представлява свещен процес на приемане енергия от Живата Разумна Природа и изисква свещено отношение. Любовта носи живота, но не е самият живот. Като неразделна част от най-дълбокото естество на Бога Създател Любовта се явява източник на Всемирния живот, ала не е тъждествена с него. Източникът е причината, а резултатът от неговото действие е следствието. Следователно по отношение на Всемирния живот Любовта е източник, причина, а той, животът, е резултат, следствие. Причината поражда следствието, но не е тъждествена с него.

3. Божествената Любов е основа за проявление на Всемирното Добро, но самата тя не е Добро. Аналогично Любовта е причината, а Доброто – следствието. Без Любов не би имало Добро. Доброто се проявява само в условията, създадени от Любовта. Любовта е първична, а Доброто – вторично. И Любовта, и Доброто са изначални Божествени принципи – фундамент за структурирането на космическата архитектоника и за разгръщането на Всемирния живот, ала Любовта е водеща, а Доброто я следва.

4. Любовта е опора за изява на всемирната разумност, но самата тя не е разумност. Разумността във вселенски план е плод от действието на Божия Ум и Божията Премъдрост. Любовта създава условия за проява на разумността. Любещият човек е неизменно разумен. Да си разумен, това означава, че си воден от чиста, безкористна Любов. Любовта извира от сърцето, а разумността – от ума на човешкото същество.

5. Любовта е всичко, защото е лъч, извиращ от сърцето на Бога. Тя, обаче, е и нищо, понеже Той, самият Бог, е великото Нищо, съдържащо в себе си всичко. От гледна точка на Проявеното Битие Божествената Любов е всичко, а от позициите на Небитието, на изначалната Непроявеност Любовта е нищо. Небитието в случая е синоним на Непроявения, Безначалния Бог, Когото разпознаваме още като Абсолют или Абсолютен Дух. Именно Той е единствената истинска Реалност. Всичко извън Него е само относително реално, дори и най-високо еволюиралите същества във Вселената. И тъй като Бог е Любов, то и тази Любов – нейната висша октава, върховното ѝ проявление – е реална. Истинската реалност на Бога предопределя и реалността на Любовта като Негова най-дълбока Същност.

Небитие в случая не означава липса на живот, на съществуване, а точно обратното – задължителното първоначално условие за появата на Всемирния живот. Това е неговото значение, затова е изписано с главна буква „Н” (Небитие). Когато го изписваме с малка буква „н” (небитие), това означава край или отсъствие, липса на живота, на съществуването, на проявлението.

6. Това, което не е, е вече споменатото велико и всеобхватно Нищо – Безначалния, Непроявен Бог, Абсолютният Дух. Защо именно не е? Тъй като е непознаваемо, непостижимо и недостъпно за всички творения, за всички живи същества за цялата вечност. Такова е и такова ще остане завинаги. То е абсолютната, истинската, вечната, ненакърнимата, съвършената Реалност. Няма друга като нея и не би могло да има.

Това, което е, от друга страна, е образ на цялото Божие творение, което притежава само относителна реалност спрямо абсолютната такава. Затова то в същност не е истинска реалност, а само нейно проявление, нейна сянка, нейно второ „аз”.

Истинската Реалност – Бог, е цел за еволюционното израстване на всички творения, на всички живи същества. Непроявеният, Безначалният Бог, Абсолютът завинаги ще остане недостъпен и непостижим за тях. Затова пък Проявеният Бог, Когото познаваме в лицето на исторически засвидетелстваната Личност на Христос, е именно еволюционната цел на всички Божии творения, на съществата, достигнали равнището на разума.

Това, което не е – великото Нищо, истинската Реалност, ще пребъдва във Вечността.

Това, което е – проявленията на изначалната, истинска Реалност, притежава вътрешен импулс да се стреми към вечността.

Истинската Реалност ще остане навеки недокосната от живите същества, но това не е пречка за тях да се стремят към нея през цялата вечност. И колкото повече израстват в духовно-нравствено отношение, толкова по-близо ще бъдат до нея. Тоест ще стават все по-реални.

Истинската Реалност в лицето на Бога е фон, върху който с максимална точност се очертава относителната реалност – Неговото творение.

Константин Златев