Жених и невеста

(Есе върху беседата „Който има невестата”)

Кой е женихът и коя е невестата? – В земния живот те са мъж и жена, които (в повечето случаи) се обичат и искат да бъдат заедно, „докато смъртта ги раздели“. Твърде често, обаче, се разделят, преди да удари часът на смъртта на единия от тях. Причини за това – дал Господ: изтрезняване след първоначалното влюбване; откриване на редица недостатъци у партньора, които преди женитбата са били или непроявени, или грижливо прикривани; несъвместимост на характерите; невъзможност да имат деца; изневяра; пиянство; домашно насилие и пр. В съвременните т.нар. цивилизовани държави около 50% от браковете завършват с развод. Институцията на брака вече не изглежда непоклатима за никого, дори и в страните, където официална религия е римо-католицизмът, който не допуска развод.

В духовния живот кандидатите за жених и невеста са повече, отколкото на физическото поле: съответно умът и сърцето; духът и душата; безсмъртната същност на мъжа и тази на жената. И тук съществува риск за раздяла и той превъзхожда по значимост човешките разводи.

Ако умът и сърцето у един човек се разведат, сиреч не се хармонизират, тогава той не може да бъде пълноценна личност. У него ще надделява ту едното, ту другото и той непрестанно ще бъде разкъсван от вътрешни противоречия.

Аналогичен и даже по-опасен е разнобоят между духа и душата. Духът не се преражда и остава незасегнат от сблъсъците, предизвикателствата и изкушенията на гъстата материя. Душата, обратно, преминава дълъг цикъл на превъплъщения в различни тела и наред с научените уроци и придобити способности може да поеме и по криви пътеки и да затъне до гуша в тресавището на греха. Дори дотам, че да постави под въпрос по-нататъшното битие на индивидуалността.

Безсмъртните същности на мъжа и жената върху плана на своето съществуване не биха могли да изпаднат в противоречие или да се разминат фатално. Те са рожби на един възвишен свят, в който светлината на Божественото не остава свободно кътче за попълзновенията на мрака и въдворява навред съвършена хармония. В същото време, обаче, проявленията на тези безсмъртни същности в материалната вселена в образите на разнополови същества въобще не са застраховани от поддаване на небожествени, разрушителни импулси.

Независимо от половата ни принадлежност един от важните уроци, който следва да усвоим в условията на материалното съществуване е различаването между непреходно и преходно. Първото Учителят Беинса Дуно нарича «случайно», а второто – «обикновено»: „... Случайните неща са разумни, а обикновените – неразумни.“

«Случайните» неща са такива, които възприемаме като случайни, а в същност те са плод на някаква закономерност, на действието на някакъв космически закон. Тяхната непреходност е засвидетелствана от автора на беседата с думите: „... Случайните неща именно са Божествени.“ Характеристиката им Божественост предопределя тяхната непреходност.

Обикновените неща, обратно, са такива, понеже ги възприемаме като даденост. Те са плод на въплътената човешка свободна воля и тъй като не са резултат от проявление на Божествеността, си остават преходни, нетрайни и рано или късно се разпадат. Те също са елемент от предметното обучение във физическата сфера, но само с помощно значение. Безсмъртието на душата би могло да бъде завоювано единствено в досег с Божествеността.

И така стигаме до една от централните теми в текста: „Смисълът на живота не седи в разрешеното, но в неразрешеното.“

Разрешеното означава научен урок, усвоена опитност, придобито познание на душата – все завоевания, които индивидуалността ще ползва през цялата вечност и никой не може да ѝ ги отнеме. Разрешеното е онова стъпало от стълбата на Яков (йерархичната структура на Проявеното Битие), на което вече сме се изкачили и от което поглеждаме с надежда нагоре.

Неразрешеното е онова, което все още не сме научили, усвоили, придобили. То ни очаква на следващите, по-високи стъпала и ни обещава нови лаврови венци, все по-широка и по-красива панорама на Божието творение. Неразрешеното е онова предизвикателство по духовния ни Път, което е заложено като възможност в безсмъртния ни потенциал и което ни мотивира да превърнем възможността в реалност.

Смисълът на живота е да трансформираме неразрешеното в разрешено. Казано с други думи: да изкачваме едно по едно стъпалата по стълбицата към Божествения свят и на всяко едно от тях да оставаме само толкова, колкото е необходимо. Да осмислим езотеричния факт, че няма последно стъпало, че и Всемирното, и индивидуалното развитие е безкрайно и че смисълът е в самото придвижване, а не в крайната цел – Абсолютния Дух, която никога няма да бъде постигната. А и не би могла да бъде постигната, защото това би обезсмислило всичките ни усилия, би поставило граница пред тях и би отрекло безкрайността на Развитието.

Понеже смисълът е в самото Развитие, а не в обещанията, които се сбъдват по неговия маршрут.

Константин Златев