Извори на вечното веселие

(Есе върху беседата „Вечно веселие”)

Кой ли не би желал животът му да е безкраен празник – низ от приятни преживявания, сбъднати мечти, споделена любов и материално благоденствие?! Дори и повечето от хората, които справедливо бихме нарекли „духовни“, не биха се отказали от удовлетворяване на материалните им потребности, при това по закона за изобилието. Той действително съществува, но само за онези измежду човеците, които са се отдали изцяло на предано служение на Бога.

Разбира се, безкрайният празник си остава мираж, литературна или филмова фикция, блян за незрели духом мечтатели, които не са открили още истинския смисъл на своя живот. За пробудените души, обаче, той е реалност и има едно единствено име – единение с Божественото.

Заглавието на беседата – «Вечно веселие» - може да бъде възприето като синоним на безкрайния празник, а за учениците по духовния Път – като постигнати вътрешен мир и радост. Това са мирът и радостта на душата, познала Божествената Истина и дарила безгранична свобода на своя дух.

Как да придобием вечно веселие? Учителят Беинса Дуно предлага сигурна рецепта – чрез разумност и Любов. При това: „... Разумността дава съдържание на нещата, а Любовта – тяхната форма.“ Съдържанието на всички творения е обусловено от Всемирната разумност на Вселената – проява на всеобхватния Ум на Създателя. Съдържанието съответства на предназначението на всяко творение съгласно Божия план за него, а това предназначение винаги е разумно и втъкано в общия Божий Промисъл за всичко съществуващо.

От друга страна, Божествената Любов предопределя формата на творенията като израз на тяхното съдържание и като доказателство за отношението на Висшата Сила към всичко, което Тя е извикала към живот – отношение на безусловна Любов и осигуряване на всички условия, необходими за оцеляването, утвърждаването и еволюционното развитие на творенията.

И така съдържанието на всяко творение разкрива вездесъщата Разумност, заложена в него, а формата говори красноречиво, че съществува благодарение на несекващия поток от Любов и благодатна енергия, извиращи от Лоното на Всевишния.

Откъде идва тази неизчерпаема Любов, която не прави разлика между онези, към които е отправена? Учителят на Всемирното Бяло братство отговаря: „... Любовта иде отгоре. На Земята тя се проявява временно, а расте и се развива само в Божествения свят.“

В случая «отгоре» е синоним на Божествения Първоизвор, от който се ражда идеята за всичко сътворено и откъдето блика непресъхващият поток на енергията на Създателя, поддържаща Всемирния живот и насочваща го към осъществяване на неговото предназначение. Проявата на Божествената Любов в материалния свят е епизодична поради мощното съпротивление на неговата груба субстанциалност, чиито илюзии и заблуди завладяват съзнанието на множество непробудени души и ги тласкат в посока към задоволяване на плътски желания и сляпо подчинение на всякакви съблазни и увлечения. В такава среда висшата октава на Любовта се изявява само чрез моментни проблясъци. Тя намира трайно пристанище единствено в сърцата на онези, които са разпознали в светлия ѝ облик присъствието на Божия Дух и са се отдали Нему безрезервно и с цялото си същество.

Именно за тях Учителят Беинса Дуно свидетелства: „Любовта осмисля живота и му придава израз. Човекът на Любовта има творчески дух.“ Животът може да бъде осмислен само в и чрез Божията Любов. Тогава човекът – неин носител и изразител – разгръща в пълнота цялото творческо могъщество на своя дух и се превръща в съ-творец на Бога.

Милиони хора, лутащи се по пътеката на изпитанията, търсят своето щастие, своя безкраен празник извън себе си – в лъжливите, но достатъчно примамливи и накитени с пъстри одежди илюзии на материалната действителност. „Те мислят, че щастието седи във външните придобивки на живота.“ А в същност: „Вечната радост и веселие седят във вътрешното единение с общото, с Божественото съзнание, което прониква цялото Битие.“ С пояснението: „Във Вселената съществуват две съзнания: едното е Божественото съзнание, т.е. съзнание на общото, на цялото, в което няма разединение; другото е съзнание на частите, които се различават една от друга по степента на своето развитие.“

В Божественото съзнание няма и не може да има разединение, тъй като то обхваща в себе си всичко съществуващо, цялата колосална общност и структура на творението. Частите, сиреч отделните творения, притежават по един обособен елемент от това всеобщо съзнание и изживяват себе си като отделности, като индивидуални същности. Частицата Божествено съзнание у всяко творение е една и съща като вътрешен потенциал и възможности за развитие, но всяко едно от тях се намира на различно стъпало от еволюционната стълбица в зависимост от духовния си ръст.

Приемайки илюзията за отделност, всяка частица от творението, всяка обособена индивидуалност осмисля отношението си към Цялото и към другите частици или индивидуалности: „Частта не може да подчини цялото на себе си; нито пък една част може да подчини друга част на себе си. Между частите има съответствие, но не и подчинение. Те могат само да се хармонизират помежду си.“

  Съответствието между частите на Цялото отговаря на тяхното предназначение в рамките на Божия План за всяка от тях по отделно и за тяхната взаимообвързаност в съвкупната панорама на космическото многообразие. Частта не може да подчини Цялото на себе си, понеже нейното съществуване и развитие зависят от него. Частите не са в състояние да се подчиняват една друга, защото всяка от тях има собствен път в Битието, който може да се пресича с пътищата на други части, но никога не съвпада с тях. Подчинение в този контекст означава сливане на два пътя, при което единият път – сиреч едната частица – доминира над другия. А това е невъзможно поради действието на закона за Божествената справедливост. Целта на частите е да открият своето място в структурата на Цялото и като се хармонизират помежду си, да спомогнат за реализиране на глобалната цел на Цялото.

Човекът като Божие творение също е част от Цялото, което наричаме «Космос», «Вселена», «Проявено Битие», «Космически Човек – Адам Кадмон» и пр. В този смисъл и спрямо човека са в сила същите закони, които управляват Цялото и неговите части. Един от тези закони прогласява истината, че духовното усъвършенстване на човешкото същество протича постепенно, плавно, с равномерен ритъм: „Човек може да постигне всички идеали на своята душа, но постепенно, не изведнъж. Няма закон в света, по който нещата могат да се постигнат изведнъж.“ Стремежът на някои хора за неправомерно ускоряване на духовното им развитие представлява нарушаване на упоменатия закон и като правило поражда печални резултати. Насилието над себе си и над обективните реалности по духовния Път събужда огромна противодействаща сила, която помита радетеля на неразумната активност и го връща в изходно положение. Което може да означава пропиляване на натрупания опит от десетки или дори стотици превъплъщения на физическото поле. Бог очаква от нас във всяко прераждане да направим една малка крачка напред, осъзнавайки съвсем трезво докъде сме стигнали и как би трябвало да продължим нататък.

И в заключение: къде все пак да открием изворите на вечното веселие, на ненарушимия вътрешен мир и незалязващата радост на душата? Как да черпим от благословените води на такъв извор – водите на вечния живот? Учителят на Новата планетарна култура ни отговаря кратко и ясно: „Не търсете щастието на друго място освен във връзката ви с Първичната Причина.“

«Първична Причина» е едно от имената на Бога. Само в единението с Него ще намерим онова щастие, вътрешен мир и душевна радост, които сме в правото си да назовем като цяло «несекващо блаженство и апогей в триумфа на духа-творец».

 Константин Златев