Мистерията на раждането

(Есе върху беседата „Кога ражда”)

Раждането може да бъде разгледано в два аспекта – буквален и преносен. В буквален смисъл женските индивиди в човешкото и животинското царства раждат своите малки след определен период на износване на плода. Това раждане е еквивалент на възпроизводство на вида – неговото съществуване продължава във времето и пространството, след като мъжките и женските екземпляри в своето интимно общуване са положили началото на ново поколение.

В преносен смисъл раждането е синоним на творчески процес, в който възниква нещо ново, ражда се ново качество или нов плод на творческата дейност.

Раждането по плът е с болка. Раждането по дух е осенено от тихата радост на съзиданието.

В първия случай се ражда нов индивид, а във втория се обогатява духовно-културната съкровищница на човечеството.

В първия случай раждането е от тяло, а във втория – от духа.

Телата на новородените се раждат от техните майки, а душите се раждат от Всемирния Дух чрез индивидуалния дух. Това са душите, които притежават „Божие дихание“, сиреч лъч или искра от Духа на Бога, от Неговата изначална същност. Оказва се, обаче, че има и души, „които нямат Божие дихание“. Кои са те?

Учителят Беинса Дуно само огласява тяхното съществуване, без да посочва източника им. Единствената им характеристика в този пасаж от текста на беседата е, че те имат естествен път на развитие. Логично е, че щом такива души са придобили битие, пред тях да има и еволюционен път на развитие. Въпросът е какъв е той и докъде води. Очевидно развитието на тези души е в зависимост от техния произход.

За душите, надарени с Божие дихание, е известно, че основната им задача е в множество превъплъщения в света на материята да учат уроци, да трупат опитности и способности, да разширяват непрестанно кръга на знанията си. И всичко това да събират в нетленното причинно тяло. А когато натрупванията достигнат желания максимум, душата ще се слее с индивидуалния дух и ще му предаде цялото това богатство в единение на съвършена хармония и пълнота.

Душите, лишени от Божие дихание, от друга страна, могат да имат различни първоизточници. На първо място – творения на Черната ложа. Това са продукти на демоничния план в Битието и тяхното главно предназначение е да възпрепятстват изпълнението на Божия План. Такива индивиди има и между нас, човеците, и за опитното око на духовно зрящия не е трудно да бъдат разпознати. Отличават ги висока интелигентност, изумителна находчивост, привидна добронамереност, умело прикрита под фини пластове коварство и лицемерие, сладкодумие, атакуващо върховете на ораторското изкуство. И всичко това – за да примамят, да прелъстят и в крайна сметка да погубят другите – онези с диханието на Всевишния, които са се поддали на гибелния им чар и доброволно са се превърнали в жито за мелницата на Лукавия.

Те са същите, за които Христос ни предупреждава: „Тежко и горко ономува, чрез когото иде изкушението в този свят!” Като изкусители те нямат равни на себе си, понеже са ученици на върховния Изкусител, който не се свени по всички възможни начини да посяга към стадото на Небесния Отец. И когато някоя овчица се отдели от него, подмамена от лъжовната му усмивка, капанът щраква и няма връщане назад.

В  текста на беседата има изречение, което веднага грабва вниманието: „Изявяването е закон на безсмъртие.” С пояснението, че под това се „подразбира да се освободиш от всички тягости на живота или, казано на съвременен език, да имаш свободен билет да пътуваш разумно навсякъде, дето пожелаеш”. Очевидно става дума за свободния дух, познал Божествената Истина и превърнал я в своя пътеводна звезда. Изявяването в този контекст би трябвало да означава жизнена дейност, напълно подчинена на петте водещи принципа: Любов, Мъдрост, Истина, Правда и Добродетел. Житейска изява или еволюционен път, в чийто край проблясва с кристална яснота порталът на безсмъртието. А след като го прекрачиш, те облива за цялата вечност неустоимата в лъчезарието си и животворяща светлина на Духа.

 Константин Златев