Любовта като стремеж

В това си проявление Любовта е свързана с материалния свят и с физическото тяло на човека; тя е насочена към всички същества от противоположния пол. В началния стадий от своята индивидуална духовна еволюция човекът изразява именно тази степен на Любовта. Тя демонстрира паралели с т.нар. магнетизъм в привличането мегжду половете, за който Учителят П. Дънов споменава на много места в своите беседи и лекции. Той обяснява простичко и достъпно нейната същност по следния начин: “Горенето на сърцето не е любов. Между горенето на сърцето и любовта има грамадна разлика. Горенето на сърцето, това е една от първите фази в развитието на любовта. Любовта на съвременните хора е преходна. Днес тази любов господства в света.

Човешката любов е любовта на пепелта. Човешката любов може да се види само на огнището, дето гори, изгаря и се превръща на пепел. Привличането, което е резултат на магнетизма, не е любов. Това е магнетична, неустойчива и преходна любов. Магнетичната любов или любовта като стремеж е начало на любовта” (курсивът мой – К.З.). Космическата Любов, извираща непрестанно и неуморно от сърцето на Бога, от Неговото лоно, достигайки до човешкото същество в ранния етап от духовното му съзряване, навлиза в по-гъста среда. Тя неминуемо се пречупва в съзнанието на личността, все още неизкушена да поеме по духовния Път към съвършенството, и претърпява значителни ограничения. Така именно се заражда нейното проявление като стремеж. Учението на ББ в редакцията на Учителя П. Дънов свидетелства, че Любовта като стремеж е кратковременна и неустойчива. За нея българският духовен Учител заявява: “Любовта като стремеж е едно направление, посока, която води към Любовта”, очевидно имайки пред вид, че тя е само стъпало, предварителен стадий, подготовка за изявата на великата Божествена Любов.

В това свое проявление Любовта има отношение към старозаветния човек, към неговото равнище на съзнателност. Той посреща изпитанията в живота предимно с ожесточаване и озлобление. Водещият мотив в действията му е “борбата за живот”, а заветът му е: “Око за око, зъб за зъб!” Житейската среда на старозаветния човек е ограничена в мащабите на семейството, рода или племето. Основната му цел е придобиването и увеличаването на материалните блага, в името на които той е готов да употреби сила. Така че той не се спира пред използването на насилие, особено ако е засегнат личният му интерес. В мислите и поведението си изхожда на първо място от потребността да удовлетвори егото си. Интересите му имат за горна граница националния шовинизъм. Преобладаващата част от нашите съвременници отговарят именно на това равнище на съзнанието. Те се прекланят пред идола на частната собственост и разглеждат жизнената си среда изключително като източник на блага за собствена изгода. Следващата мисъл на Учителя П. Дънов има пред вид това равнище на съзнанието: “Сега законът на физическото поле е такъв: хората, които са по-близко до нас, с тях ние имаме по-близки отношения, можем да им помагаме, а на другите не можем да помагаме външно, понеже са далеч, няма възможност за това.”

Константин Златев