Цената на славата

(Есе върху беседата „Славата човеческа”)

Преди повече от две хилядолетия някой мъдър римлянин, обгръщайки с вътрешния си взор панорамата на собствения и на обществения живот, възкликнал: „Sic transit gloria mundi” („Така отминава световната слава” – лат.). В думите му прозира горчивината на една обективна преценка на цената на славата. Със сигурност е достигнал до истината за преходността на човешката слава. А може и да се е замислил за източниците на неувяхващата, непреходна слава и тези негови разсъждения да са го отвели пред портите на Божественото. Дали ги е прекрачил – това не знаем. По-важното е, че ни е завещал един девиз, чиято актуалност не помръква пред неумолимия напор на Времето.

Пред странника по духовния Път славата се явява в различни моменти и с разнообразни лица. Тя ту му се открива след някой остър завой и му обещава блясък и величие, ту се скрива за дълго от погледа му като срамежлива девица, която не смее да срещне очите на любимия си. Ако окултният ученик вече е съзрял достатъчно в Духа, той разбира колко изменчива е природата на славата, колко лъжливи са нейните обещания и колко бързо повяхва красотата ѝ. И той прави избора да не я търси никога. А когато я срещне по пътя си, внимателно да я заобикаля, без да обръща внимание на съпровождащите я неизменно шумотевица и фойерверки.

Има слава човешка и слава Божия. Първата води към смърт – духовна, а нерядко и телесна, а втората – към безсмъртие и вечен живот. За втората Учителят Беинса Дуно споделя: „... Когато говорим за славата Божия, ние разбираме всички възможности, които Бог е вложил в човека.” Славата на Всевишния е символ и отражение на Неговото абсолютно съвършенство. Можем да я сравним единствено с незалязваща и толкова ярка светлина, която обхваща всички кътчета ан творението и носи на крилете си Неговата животворяща и всеопрощаваща Любов.

Частица от тази непостижима по блясъка и прелестта си светлина Той е вложил в любимото Си чедо – човека. Макар и твърде малък и незабележим през дебелите прегради на материята, този светлик е жив, вечно буден и готов да се прояви. Ако притежателят му позволи това...

А стане ли така, целият необозрим потенциал на духовна мощ и съзидателен порив се разгръща в победоносен марш и човешкото бива осенено и извисено навеки от Божественото. В процеса на пресътворението от какавидата се излюпва прекрасна пеперуда с ангелски шарки по крилете и отлита към необята на Вечността и екстаза в съзерцанието на Единия Незнаен.

В суровата битка за самоутвърждаване, съпътстваща земните ни дни, нерядко предпочитаме човешката слава пред Божията. Рано или късно разбираме колко суетна и измамна е глазурата ѝ и как под тънката ѝ коричка се таи острият кинжал на отрезвяването. За да ни предпази от неизбежното сгромолясване в бездната на горчивите истини, Христос ни съветва: „Търсете слава Божия, а не слава человеческа!” А Учителят Беинса Дуно Го допълва с все същото благородно  намерение: „Славата Божия е вътрешна слава, а славата человеческа е външна слава. Съвременният свят жертва славата Божия за славата человеческа. Бъдещата раса ще отдаде предпочитание на Божията слава.”

Славата Божия е слава на светлия ум, на всеотдайното в безкористната си Любов сърце и на диамантената, насочена само към Доброто воля. Тя не парадира с ефектна фасада, ала прониква до дълбините на всяко същество и озарява и най-мрачните му и потайни кътчета с факела на триумфиращата Божественост.

Човешката слава е съпроводена като правило с барабанен пукот и креслив хор от фанфари. Избухва като Везувий и залива с огнената си лава и последните остатъци от обективна самооценка, трезва мисъл и овладени желания. Свети твърде ярко и също толкова мимолетно – като метеор, врязъл се в земната атмосфера и мигом превърнал се в шепа пепел.

Днешната цивилизация, изградена върху фалшиви ценности, залита все към славата човешка. Трескаво се стреми към нея, понякога успява да хване крайчеца на дрехата ѝ и неистово я дърпа към себе си. Когато неизбежното се случи и нишката се скъса, пропадането в пропастта на илюзиите протича с главозамайваща скорост и завършва с горестна драма и незарастваща рана.

Изгряващата Нова култура на VI раса ще заличи от небосклона на миражите евтиния блясък на човешката слава. И след като общочовешкото съзнание бъде изцяло освободено от безполезната ѝ илюминация, в него завинаги ще се утвърди едно достойно за преклонение стремление – към сияйните върхове на Божията слава.

 Константин Златев