събота, 28 януари 2017 г.

Две правила


(Есе върху беседата „Дерзай, дъще!”)

Вярата в Бога твори чудеса, но само когато е искрена, дълбока и чиста. Именно тогава бихме могли с нейна помощ да преместваме планини, както ни уверява Христос. Това Негово послание разкрива силата на вярата и необятните ѝ възможности за всяко човешко начинание. Във всекидневния живот едва ли би възникнала необходимостта да преместваме планини. Затова пък изпитанията за силата, искреността и дълбочината на нашата вяра ни срещат на всяка крачка по житейския ни път. И според начина, по който се справяме с тези изпитания, според това, как ги преодоляваме или се препъваме пред тях, можем точно да отсъдим колко струва вярата ни.
Качественото измерение на вярата обуславя величината на човешкия морал. Искрено вярващият в Бога човек мери с един аршин, а безверникът – със съвсем друг.
Вярата изисква от теб да живееш в съответствие с нравствените норми, продиктувани от нея. Загубиш ли вярата си, падението ти е неизбежно. Повечето престъпления в нашия свят биват извършвани от хора, които или никога не са вярвали във Всевишния, или някъде по жизнената си пътека са изгубилри вярата си.
Вярата има пряко отношение и към обективността на самооценката. В тази връзка Учителят Беинса Дуно дава две ценни правила:
  1. „Не се поставяйте на високо място!“
2.   „Не се сравнявайте нито с онези, които седят по-високо от вас, нито с онези, които седят по-ниско от вас, за да не изпаднете в противоречие.“
Нека ги разгледаме по отделно:
1. Да се поставяш на високо място означава, че самомнението и самооценката ти надхвърлят реалната ти стойност. Причина за това може да бъде гордост, самозаблуда, тщеславие, желание за самоизтъкване, суета или от всичко изброено по малко. Дори и за известно време да заемеш в очите на другите високото място, на което си се поставил сам, сапуненият мехур скоро ще се пръсне и истината за твоето действително „аз“ неумолимо ще лъсне наяве.
На високо място могат да те поставят само две институции, два фактора: общественото мнение и Бог. Първото признание е преходно и нетрайно почти колкото собственото ти самовъзвеличаване. Второто признание остава валидно за цялата вечност.
2. Не е нужно да се сравняваме с никого, понеже сравнението винаги е субективно, т.е. безсмислено. Когато сравнението е с по-високостоящ, то би могло да породи у нас чувства на потиснатост, малоценност или дори отчаяние. Редки са слчуаите, когато подобно сравнение разпалва импулса да работим сериозно върху себе си, за да изравним ръста си с онзи, с когото се съизмерваме.
Когато се сравняваме с по-нискостоящ, това като правило предлага храна за егото, издига самомнението и самооценката до висоти, значително надхвърлящи реалния ни духовен ръст. Такъв род самонадценяване не вещае нищо добро при сблъсъка с предизвикателствата на действителния живот.
И когато се поставяме на високо място, и когато се сравняваме с някого, неминуемо изпадаме в противоречие. Защо? – Защото в самооценката си фатално се разминаваме с истината за самите нас. Противоречието е в това, каква е представата ни за себе си и колко струваме в действителност.
Изискването за правилно различаване е задължително по духовния Път. То се отнася с пълна сила и за самооценката ни. Да различиш желаното от действителното, представата за самия себе си от реалните измерения на твоето „аз“ – това е отговорна задача за всяка пробудена душа, за всеки окултен ученик. Който я реши успешно, е издържал с чест зрелостния изпит за ключа към Царството Небесно.


Константин Златев

Няма коментари:

Публикуване на коментар