вторник, 24 януари 2017 г.

ДЕСЕТА ВЕЧЕР


Ханс Кристиан Андерсен

Познавах една стара мома, каза месецът, която всяка зима носеше жълто копринено наметало. То изглеждаше винаги ново и бе единствената мода, към която тя се придържаше. През лятото си слагаше една и съща сламена шапка и, струва ми се, обличаше все същата сивосиня рокля. Посещаваше само една стара приятелка, която живееше отсреща на същата улица. Но през последните години вече не ходеше никъде, понеже приятелката бе починала. Виждах моята самотна стара мома вечно да шета край прозореца, пред който лете цъфтяха пъстри цветя, а зиме – огнени латинки, посадени във филцова шапка.

Напоследък тя вече не заставаше на прозореца, но знаех, че е още жива, понеже не я зърнах на онова голямо пътешествие, за което тя и нейната приятелка разговаряха тъй често.
- Да - казваше тя винаги, - когато умра, ще направя много по-голямо пътешествие от всяко друго през целия си живот. Семейната ни гробница е на шест мили оттук. Ще ида там и, заобиколена от близки, ще намеря сетния си покой.
Снощи пред дома й спря кола. Изнесоха ковчег и така разбрах, че е починала. Покриха ковчега със слама и колата потегли.
Ето че заспа кротката стара мома, която цяла година не бе стъпвала на улицата. Колата се понесе тъй бързо към градските порти, сякаш това бе увеселително пътуване. А по шосето подкара още по-бързо. На няколко пъти кочияшът погледна скришом назад. Навярно се боеше, че ще я види седнала на ковчега в своето жълто копринено наметало. Затова като луд шибаше конете и тъй здраво дърпаше юздите, че от муцуните им капеше пяна. Това бяха млади, пламенни животни и когато един заек изскочи на пътя, те го прегазиха. Кротката стара мома, която година след година се бе въртяла у дома си в един и същи кръг, сега, като покойница, летеше презглава по широкото шосе. Покритият със слама ковчег изхвръкна от колата и падна на земята, а пък конете, кочияшът и колата отфучаха напред.
От полето с песен се вдигна една чучулига, изчурулика своя утринен химн над ковчега, после кацна отгоре му и зарови човка в сламата, сякаш искаше да изкълве всички стръкчета. Накрая чучулигата с нова песен литна на възбог, а пък аз се скрих зад поруменелите утринни облаци.


Няма коментари:

Публикуване на коментар