Няма друг път

 (Есе върху беседата „За тяхното неверство”)

Неверие означава липса на вяра, в случая – вяра в Бога. Къде се крият корените на неверието? Те могат да бъдат най-различни: вроден скептицизъм; погрешна ценностна система; отчаяние от житейските несгоди; непрекъснато сравняване с ближните, които – по наше мнение – живеят по-добре от нас; вътрешна негативна нагласа; горчивите плодове от самонадценяването и др. Неверието във великата Разумност, която управлява Вселената, фатално ни отдалечава от нашето предназначение в този свят. А то, предназначението ни, е да осъзнаем, че: „Няма друг път освен Божествения.” И веднъж осъзнали тази извечна истина, да извървим Божествения Път докрай.

За непробудения човек е трудно да поеме такава отговорност. Той е твърде ангажиран с ежедневието, с безбройните по-големи и по-малки задачи, които изпълват целия му кръгозор и го правят пленник на желязната необходимост. Той дори не би могъл да си представи, че има нещо повече от това. Нещо, което далеч надхвърля задушаващо тясното пространство на клетката, в която той с примирение или безразличие посреща изпитанията на своя делник. Трябва да се случи нещо небивало, някаква експлозия, която да хвърли във въздуха смрадливата клетка, и изправен върху отломките, човекът, отпил първите опияняващи глътки на свободата, да съзре на хоризонта светлика на своето избавление. И това е именно онзи единствен Път, Божественият, който ще го отведе в селенията на вечното блаженство. Ако, разбира се, странникът по този Път изплати до стотинка всички натрупани в еоните на невежеството дългове и научи всички уроци, които Всемирната Разумност постави пред него като изискване за завършено космическо образование.

Всички ние сме в процес на обучение – от най-малкия до най-големия. Даже Учителят на Учителите Христос дойде в плът между нас, за да научи толкова много нови за Него неща, включително източниците на нашето неверие: „Христос дойде на Земята именно за това, да научи причините за неверството на хората. Това е цяла наука!” Тази част от мисията на Богочовека се оказа най-мъчителната за Него и в края на краищата Го отведе по пътеката на страданията до Голготския кръст. Така Той плати цената на научения урок за неверието и същевременно осъществи замисъла на Небесния Си Отец да бъдат избавени земните човеци от оковите на греха, невежеството и смъртта и да им бъде ясно очертан маршрутът към спасението на душата. Те вече бяха прозрели нищетата на своето съществуване в мрака на заблудите и виделината на Божието Слово изпълни сърцата им с копнежа към новорождението.

Имаше – и все още го има – един огромен препъникамък по трасето към Царството Небесно: отношението към злото. Да се борим ли с него, да го отбягваме ли, да го мразим ли или да го обичаме? На първия въпрос Учителят Беинса Дуно отговаря лаконично: „Не се борú със злото, защото така само му придаваш допълнителна енергия, но ограничавай!” А що се отнася до втория въпрос, съветът му е: „Ако оставиш злото вън от себе си, тогава именно то ще те съблазни.” Препоръчително е, следователно, да не допуснем злото да ни съблазни; не бива да го оставяме вън от себе си. А какво значи да оставим злото вътре у себе си? – Значи да възприемаме неговия източник и самите себе си като елементи от едно неразделимо Цяло, обвързани с нишките на превишаваща обикновения човешки разум логика. Означава да разпознаем в лицето на това зло не враг, а учител. Означава още, че в съответствие с принципа за единството и сродството (VII херметически принцип) даденото зло в пирамидата на единния Вселенски Живот ни е изпратено като отговор на наш вътрешен импулс или нереализирано желание и то, злото, ни изправя пред огледалото на безпощадно обективната самооценка, мотивирайки ни да се избавим съзнателно от причините, породили същото това зло. И така в края на краищата злото се превръща в добро. Преподаденият от него урок е усвоен и ние продължаваме напред.

Константин Златев