неделя, 20 ноември 2016 г.

Отворени и затворени очи




В тази беседа жлебът е символ на изпитанията, през които трябва да преминем, и на благата, които получаваме от Бога, а от нас се очаква да ги усвоим. Да изтъпчем жлеба – значи да положим необходимите усилия, за да превърнем тези блага от потенциал за нашето съществуване в реална лична придобивка. Действията ни в тази насока следва да бъдат целенасочени и навременни. Народната мъдрост ни поучава: „Господ дава, но в кошара не вкарва.” Тази пословица се отнася точно до разглеждания тук случай. Тя ни мотивира да откликнем по подобаващ начин на Божията щедрост и да се възползваме изцяло от нея. А за това са нужни зорки, широко отворени духовни очи.
Защо? – Защото: „Щастието на грешните хора седи в затворените очи, а на праведните – в отворените.” Очите на грешниците трябва да бъдат затворени за греха – свой или чужд, а очите на праведниците – отворени за доброто. Очите на духовно прогледналия човек, неговият вътрешен взор, обаче винаги би трябвало да бъдат отворени: „В живота очите ни всякога трябва да бъдат отворени. Великото в живота седи в отворените очи. Само онзи човек може да върши волята Божия, очите на когото са отворени.” Тези неизменно отворени очи бдят зорко в съвършен самоконтрол и безпогрешно различаване между добро и зло, светлина и мрак. Те са очите на духа, който изпълва съзнанието на пробудения за истината човек и го насочва без колебание по вярната пътека в неговия земен живот.
Рано или късно неговото просветлено вътрешно зрение ще му открие предназначението на изявата му в плът: „... Задачата на човека не седи в това, да бъде той добър или да бъде праведен, но да върши волята Божия, да изразява Неговата Любов.” Сиреч добротата и праведността не струват нищо, ако не са подчинени без остатък в изпълнение волята на Небесния Отец и ако не са насочвани от Неговата велика Любов. От което стигаме до извода, че завоюването на доброта и праведност е само предпоставка за сливане на индивидуалната воля с тази на Всевишния и поемане безусловно пътя на абсолютно безкористната и всеотдайна Любов. Така личността постига триумфа на вътрешната хармония, която излъчва навред около себе си и чрез нея твори добро, красота и предано служение на един висок идеал. Портретът на този човек с извисена духовност е нарисуван от Учителя Беинса Дуно с пестеливи, но изразителни краски: „Човекът е в това, как схваща и изявява нещата в даден случай и какво е неговото разположение: има ли единство между мислите, чувствата и постъпките му.” Фраза, която ни напомня една източна максима: „Мъдростта на мъдрите е в тяхното поведение.” Както и репликата на френския естествоизпитател Бюфон: „Стилът – това е човекът.”
Схващането на нещата, и то правилното схващане, е резултат от духовна зрелост, силно развит конкретен и абстрактен ум и налична способност за точно наблюдение и различаване. От друга страна, изявяването на нещата предполага непреклонна воля и целенасоченост в служба на Всемирното Добро. Разположението на човека свидетелства дали той е постигнал душевен мир, дали е в съгласие със самия себе си и със света, гъмжащ от толкова много противоречия, контрасти и съблазни. Хармоничният човек притежава единство на мисли, чувства и дела. Това вътрешно единство се проектира и в неговата външна действителност и я извайва с непогрешимата ръка на Божествен ваятел.
Хармонията ражда прекрасното и възвишеното и в микрокосмоса – човека, и в макрокосмоса – Вселената. Хармонията е само на една крачка пред прага на съвършенството. В хармонията съзираме усмивката на Бога, Който се оглежда в душата ни и открива в нея небесната прелест на собственото Си отражение.
Дошли сме на тази планета, за да наситим с хармония своето „аз”, сърцата на всички човеци – наши изначални братя и сестри, и да я поднесем като дар пред нозете на очакващия с трепет този наш подвиг Проявен Бог и Спасител – Христос.


 Константин Златев

Няма коментари:

Публикуване на коментар