Главната цел в живота (продължение)

(Размисъл върху беседата на Учителя Беинса Дуно „Ключът” от книгата „Разговорите при Седемте рилски езера)

 Служение на Бога:

- У човека трябва да има дълбоко убеждение да служи на Бога. Тогава, каквото придобие, ще върви с него във вечността. То ще остане с човека завинаги. Служенето на Бога трябва да представлява доброволен акт в живота. Ако не дойде Любовта, служенето на Бога е немислимо.

Служението на Бога като импулс се поражда от дълбокото осъзнаване на присъствието на Всевишния във Вселената и необходимостта да съдействаме за изпълнението на Неговия Промисъл за сътвореното. Да служат могат само зрелите, високо еволюирали духове. Затова Учителят Беинса Дуно на друго място в Словото си изтъква, че хората като правило имат за задача да се учат, а служението е функция на ангелските йерархии. Ала и напредналите по духовния Път човеци са способни да служат, при това достатъчно успешно.

Както си личи от репликата на великия духовен Учител, служението се осъществява само по убеждение. Ако извършваш нещо не по убеждение, а под чуждо давление, не може да става дума за служение, а за подчинение или дори робство. Плодовете на служението остават непокътнати за цялата вечност, те съпътстват техния притежател на всички равнища в еволюционното му израстване.

Служението неизменно бива придружавано от Божествената Любов. Без нея то губи стойността си и се превръща в рутина или задължение. Саможертвата за един висок идеал е висша форма на служение.

- Служете на Бога с мисъл, любов и воля. Умът, сърцето и волята са трите връзки на човека с Бога. Ще кажете, че когато уредите работите си, тогава ще служите на Бога. Започнете сега да служите на Бога без оглед на своите работи. Онзи, който служи на Бога, не трябва да има две противоположни мисли в душата си.

Нужно е да служим на Бога с целия си вътрешен и външен потенциал: с прави мисли, с благородни чувства и със съзидателни действия. Служението изисква от нас да му се отдадем изцяло, то не търпи половинчатости и компромиси. Мнозина от нас, хората, си правят сметки първо да си уредят земния живот с всичките му удобства и едва тогава да се заемат със служение на Божественото. Но това са сметки без кръчмаря, сиреч без Божието одобрение. Прилично уреденият живот в света на материята е следствие от всеотдайното служение, а не обратното. Служението не търпи егоистичната пресметливост на заетия изцяло с материалните си интереси човек. То е плод единствено на вътрешно хармонизираната личност, която има какво да даде на нуждаещите се; и го дава навреме и съвършено безкористно.

Да се учим е наша еволюционна задача, която няма как да загърбим, дори и да ни се струва прекалено трудна. Докато не завършим успешно земното училище, няма да преминем в по-високо учебно заведение, т.е. в духовния свят сред ангелите.

Да служим е чест, която Бог отрежда само на онези, които са доказали, че са способни окултни ученици и заслужават да им се гласува доверие за по-сложни начинания. Учението е плод на сблъсъка с реалностите в гъстата материя. Служението е следствие от надмогването на тези реалности и ни свързва с Напредналите Същества и с целта ни да се превърнем в достойни Божии съработници.

 Будност и концентрация:

- Има един закон: в Божествените работи няма раздвояване, а в човешките има. Божественото обединява ума и сърцето. Всяка работа, при която няма раздвояване, ще стане.

С каквото и да се заемем, необходимо е да сме напълно концентрирани и да го извършим така, сякаш е за Бога. Раздвояването е плод на непробудения ум и на неовладяната емоционалност. Хармонията между ума и сърцето, между мислите и чувствата е задължително предварително условие за успеха на всяко наше дело. За хората от средно и ниско еволюционно равнище е в сила една забавна максима: „Когато се борят разумът и сърцето, винаги отстъпва разумът, защото е по-умен.” За напредналите по духовния Път окултни ученици важи правилото: мислите, чувствата и постъпките биват хармонизирани по пътя на вътрешната им интеграция и в крайна сметка биват насочени към изпълнение повелите на Божия Дух, уловени и разчетени от пробуденото съзнание. Когато човек не е наясно със своето място в живота, раздвоението е негов постоянен спътник и го спъва на всяка крачка в ежедневието. А когато пробудената душа подчини своята воля на Божията, всяко раздвоение изчезва и отстъпва мястото си на пълна концентрация и целеустременост и в малкото, и в голямото.

 Да вършим волята Божия:

- Каква трябва да бъде целта на нашия живот? Да вършим волята Божия! Намерите ли този ключ, вие сте дошли до същественото, във вас ще се създаде нещо ново! Има един закон: ако човек не върши волята Божия, изпада в изкушения!

Ако сме разпознали волята на Бога за самите себе си и я следваме без отклонения и компромиси, винаги ще бъдем предпазени от многобройните съблазни и изкушения на земния живот. Следователно, извършвайки волята Божия, ние, от една страна, съхраняваме моралното си достойнство и избягваме нарушенията на Неговите закони, наричани „грях”, и, от друга страна, напредваме последователно по пътя на духовно-нравственото усъвършенстване. Затова Учителят Беинса Дуно така категорично набляга на твърдението, че целта на човешкия живот е да изпълняваме волята Божия. Тази цел остава актуална не само по време на земния (материалния) етап от еволюцията на човека, но и за цялото му така дълго и вълнуващо приключение във всички сфери на Проявеното Битие, т.е. за цялата вечност. И така става ясно защо, когато живеем в хармония с Божията воля, ние постигаме всички съществени придобивки по духовния Път, известни като добродетели или качества на душата. И нещо повече – на всяка крачка по великия път към съвършенството се сдобиваме с нещо ново: опитности, преодолени върхове в материята и Духа, нови приятели, духовни братя и сестри, нова панорама към неизбродимите простори на Битието.

 От Бога към човека:

- Да служиш на Бога, това е най-важното, първото нещо. След това ще се научиш да служиш на другите хора. Най-първо ще възлюбиш Бога и след това ще слезеш да обичаш всички хора. Такъв е законът.

Какво означава да служим на Бога? – На първо място, да изпълняваме волята Му. След това, да подпомагаме осъществяването на Неговия План за Вселената и планетата Земя, който План също е плод на Волята и Промисъла Му. На трето място, да се грижим за онази част от творението Му, която ни е поверил и на която сме длъжни да бъдем добри, грижовни стопани. И не на последно място, да открием собствения си вътрешен духовен потенциал, Божественото у самите нас, и да му дадем шанса да се прояви в пълнота. Ето защо най-важното според Словото на Учителя на Новата планетарна култура е служението на Бога, което включва (отбелязано на трето място в горепосочената систематизация) и служението на другите хора. Те са част от Божието творение, както сме и ние, и заслужават същата обич и внимание, както и ние.

Законът е, следователно: служението започва и протича отгоре надолу, от Бога към човека. Такава е посоката на творческата дейност на Всевишния, такава е и логиката на разгръщането на служението от страна на осъзнатите по духовния Път разумни същества.

- Както Бог служи на нас, така и ние трябва да служим на Бога. Ако има едно учение, с което човек може да реализира всички свои копнежи и желания, това е – да служи на Бога.

На света има един съвършен и безупречен Служител и това е Бог. Всички същества, родени от Него, Го имат за пример и Го следват по своя път на служение. В служението ние изпълняваме Волята на Бога, а Той от своя страна осъществява нашите копнежи и желания. Ала първо ние трябва да Му докажем, че сме достойни Негови служители. След като го сторим, Той е в правото Си на ни предложи онова, от което се нуждаем. Нищо по духовния Път не се дава даром. За всичко, придобито по него, са необходими нашите искрени, последователни и целенасочени усилия.

Служението на Бога е закон на целия Космос, на всички негови области и йерархии. Изпълнението на този закон е двигател на Всемирното развитие.

 Благословение в служението:

- Онзи, който служи на Бога, има всичко. Да служиш на Бога, това значи да имаш всички благоприятни условия за работа, както онази жена, която има в къщи всичко: вълна, хурка, стан, и може да изтъче хубаво платно.

Всеотдайното служение на Бога ни привлича към действието на закона за изобилието. Щом даряваш на Небесния си Отец най-красивите плодове на твоята душа, Той те благославя за извисяване в Духа и за изобилие на всички материални блага, от които се нуждаеш на Земята. Верният служител на Бога действително има всичко. Само че под „всичко” не бива да разбираме власт или притежание на цялото човечество или планета, а само онова, което наистина е нужно за поддържането на тялото и полета на душата към висшите обители на Божия Дух. Ако все пак има излишък, съзнателният Божий служител го дарява безвъзмездно на нуждаещите се и за Общото благо.

Служението ни осигурява и най-подходящите условия за работа: духовна, професионална, обществена и всякаква друга. Веднъж посветили на Божественото най-доброто от себе си, всички врати се отварят пред нас като с вълшебна пръчица. За нас остава да прекрачим прага им и да сътворим едно ново добро.

- Като станеш сутрин, кажи: „Господи, готов съм всичко да направя днес за Тебе”. Ще се молиш на Бога и ще работиш. Ако се молиш и не работиш, дълги години ще стоиш в затвора.

Тази реплика на Учителя Беинса Дуно започва с формула, която всеки, отделящ време за духовни практики, би могъл да включи например в сутрешния си наряд. Текстът на формулата разкрива готовността на окултния ученик да служи на Бога, да изпълни Волята Му, да допринесе за осъществяването на Неговите идеи за планетата и човечеството. Един от покровителите на Европа (наред със светите Братя Константин-Кирил Философ и Методий, обявени за такива от папа Йоан-Павел II), св. Бенедикт Нурсийски, през VI в. произнася кратката фраза: Ora et labora! („Моли се и работи!”). Нейното послание е възпроизведено буквално от Мировия Учител на нашата епоха, подчертавайки необходимостта от единство и хармония между духовната и физическата работа. Българският народ от своя страна мъдро е заключил: „Лозето не ще молитва, а мотика”. Има, значи, случаи, в които молитвата – без в никакъв случай да е излишна – би трябвало да бъде съчетана с целенасочен физически труд. Ако се отдадем само на молитви, без да изпълняваме задълженията си във всекидневния живот, полза за нас – а и за околните – няма да има никаква.

Любопитна е употребата на думата „затвор” в последното изречение. Тя е символ на трудните условия в материалния свят, който – ни повече, ни по-малко – се явява затвор за човешката душа. Целта на поредицата наши въплъщения в гъстата материя е да напуснем завинаги този затвор. Един от най-действените методи за постигането на тази цел е служението на Бога, което включва и обединяване на духовната и практическата ни дейност в името на един висок идеал.

- Трябва да има хора в света, които да са готови в името на Великата Любов да пожертват живота си, да се отрекат от доволството, от всичките блага за едно висше благо, за човечеството. Това учение изисква целия човек. То изисква ние да служим на другите, а не на нас да служат.

Има хора, макар и единици, които са готови да пожертват всичко – дори живота си – в името на Бога, за Неговата Любов, за благото на своите ближни. Наричаме ги велики същества, светци, Учители на човешкия род. Колкото и да сме далеч от тях по духовния си ръст, техният пример ни служи като факел в тъмата на земните ни дни. Светлината на подвига им озарява житейските ни пътеки и ни насочва към хоризонта на Истината. И ако поемеш по този светъл Път, няма как да не разбереш, че си длъжен да го следваш безкомпромисно и неотклонно, без никакви завои и връщания назад. Пътят очаква да му се посветиш изцяло. Това не е форма на обсебване или робство, а всеотдайност, граничеща с готовност за саможертва. Самият Христос заяви на Своите слушатели, че е дошъл сред човеците, за да им служи Той, а не те на Него. Щом най-издигнатият Учител на Космоса е засвидетелствал такава готовност, то не ни остава нищо друго, освен да я последваме.

 Разпределение на благата:

- Когато човек приеме нещо, когато има някои придобивки, трябва да ги сподели с другите. Трябва да ги преработи и да ги даде на другите. Не да ги задържи за себе си. Ако ги задържа, върши престъпление. В служенето има разнообразие. Човек трябва постоянно да намира все нови и нови начини за служене на Бога.

Ние нямаме никакво реално материално притежание в този живот – всичко принадлежи на Бога. Той ни дарява със Своите блага в зависимост от нашите нужди. Реални са само придобивките в Духа. Те ще ни съпътстват за цялата вечност и ще извайват облика ни като разумни същества.

Споделянето на материалните блага с другите хора и живи същества е правило, произтичащо от принципа на Божествената Правда. Нашето участие в този процес се свежда до усвояването на благата и преценката на кого колко и кога трябва да дадем от тях. Ако трупаш блага само за себе си или за семейството си, или пък за група хора, с които те свързват някакви интереси, това е престъпление срещу справедливостта на Божия План за Вселената. Такъв човек в следващ живот ще се роди като просяк, с една дрипа на гърба и с протегната ръка на някой прашен ъгъл. Ще бъде подритван и обругаван от всички и погледът му ще бъде сведен неизменно надолу, към дъното на нищетата, в която сам се е въвлякъл с неразумното използване на благата в предишното си прераждане. Правилното и справедливо разпределяне на получените от нас блага е форма на достойно служение на Бога, чрез която подпомагаме и собственото, и общочовешкото духовно-нравствено израстване.

- Красиво е например да направиш едно добро тайно, никой да не знае!

На всички ни е добре известна поговорката-напътствие: „Направи добро и го хвърли в морето!” Смисълът е същият, както в горната реплика на Учителя Беинса Дуно – да извършим доброто на точното време и място, и то така, че да не го разгласяваме. Да го съхраним в тайна – само между нас и Бога. Разбира се, ще го знае и онзи, който е получил даром нашето добро (освен ако не сме успели и от него да запазим тайната на благодеянието си), но ние никога – наистина никога! – няма да му се натрапваме и да очакваме нещо в замяна.

Ако запазим извършеното от нас добро в тайна, ще повишим духовния си ръст и рано или късно законът на Божествената Правда ще ни възнагради многократно за стореното от нас. Ако започнем да бием барабан и да се тупаме в гърдите, за да узнаят всички колко сме велики и какво неописуемо добро сме сторили, автоматично анулираме положителната стойност на извършеното и свеждаме духовния си ръст до пигмеите на човешкия род.

Космическа справедливост:

- Бог ви връща онова, което сте дали, за да се видите какви сте били. Каквото дадете – същото ви се връща пак. Ако дадете нещо хубаво, хубавото се връща при вас; ако дадете лошо – лошото се връща.

Спасителят Иисус Христос ни поучава: „С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери.” Във физиката третият закон на механиката гласи: „На всяко действие има равно по големина и обратно по посока противодействие.” Изводът е, че всичко, което вършим, рано или късно се връща при нас – за доброто получаваме добро, а за злото – зло. Така действа законът на всемирната справедливост, който някои наричат „карма” или „закон за възмездието”. В това, което се връща при нас, се оглеждаме като в непогрешимо и безпощадно обективно огледало. И ако сме достатъчно разумни и духовно зрели, извличаме необходимите изводи. Незрящият се спъва в гнилите плодове на постъпките си, проклина съдбата и търси причината у всички други, само не и у себе си. Пробуденият човек проумява достатъчно ясно корена на онова, което се е върнало при него, и се старае за в бъдеще да посява само добри семена.

- Когато Бог те постави на някой висок пост, трябва да се покажеш благороден. Като дойде някой беден човек, пусни го. Не прави разлика. Не казвай „Този е беден”. Изобилно ти е дадено, изобилно давай.

Заемането на висок пост в обществото като правило е свързано със сериозно изпитание за човешкия морал и нравствена устойчивост. Благородството е единият полюс и то свидетелства за достойно издържан изпит. На другия полюс е поговорката: „Пази, Боже, сляпо да прогледа!” Неслучайно казват, че за да разбереш най-добре колко струва един човек, трябва да му дадеш власт. И парите, и властта, и славата по своему могат да развалят всеки, дори и издигнатия в духовно отношение, ако не удържи на изкушенията, които му предлагат в изобилие. Спасението от уловките на високото обществено положение и неизбежните облаги, съпътстващи това издигане, е в обективната самооценка, топлотата в отношението към потребностите на ближния, състраданието към изпадналите в беда и готовността да се притечем на помощ на всеки, който има нужда от нас. Ако си даваме точна сметка, че всичко, което имаме, е от Бога и че то ни е предоставено, за да го използваме за добро, тогава няма опасност да сгрешим в избора си как да постъпим във всеки един момент.

 Изкуството  на служението:

- Когато служиш, сам не можеш да се назначиш на  служба. Бог ще те постави да служиш. Докато не те постави Бог да служиш, ти не можеш да служиш. Защото иначе няма да имаш крила, няма да имаш сила; как ще служиш тогава на Бога?

Независимо от формата и съдържанието на служението ни, независимо кой от човеците ни е натоварил с него неизменният му източник е сам Бог. Казано по друг начин: Бог допуска да съществуват безброй методи и разновидности на служение, но Той стои зад всички тях. Ако липсва Неговото разрешение, не може да става дума за служение, а за някаква форма на рутинна дейност. Изпълнението на всички задачи, когато е част от служение, получава пълната подкрепа на Твореца и тогава усилията ни биват носени на крилете на невидим, но могъщ духовен вятър – това, което наричаме „вдъхновение”, сиреч работа в Духа. В противен случай условията ни създават всякакви препятствия и ограничения и дори да постигнем желаното, то е с цената на огромен разход на сили, нерви и физическа и духовна енергия.

- Служенето е едно от най-трудните изкуства. Един ученик разправя и обяснява на своите съученици урока; на другия ден учениците знаят урока. Този ученик дава пример. Това е служене.

Служението на Бога е изкуство, защото изисква от нас специфична вътрешна нагласа и мобилизиране на целия ни физически, нравствен, умствен и духовен потенциал. Главна отличителна черта на всяко изкуство е, че то пресъздава действителността по свой собствен начин, със собствени средства и внушава на хората достойни морални повели. В служението ние пресъздаваме самите себе си, както и света, който ни заобикаля. Пресъздаваме всичко и изграждаме една нова реалност в пълна хармония с Божията свята воля.

Чрез съвестното и успешно реализиране на служението на високите идеали ние – освен всичко останало – извайваме образец за мислене и поведение, който би могъл да зарази в най-добрия смисъл на думата мнозина от онези, които оценяват обективно нашите усилия и постижения.

Самоотричане:

- В природата има един закон за самоотричане. Ако ти живееш в една форма, ще се оттеглиш от нея, ще я напуснеш и ще дойдат други да я вземат. Двадесет и пет години ще притежаваш нещо и след това ще трябва да го оставиш, за да се ползват други от него. Отиваш в една гостилница, служиш си с един сервиз и после го оставяш. И в живота важи този закон. Онова, от което се ползваш, ще го оставиш след време, друг да се ползва след тебе.

Самоотричането е велик метод за служение на Божественото. Какво означава да се самоотречеш? Във всеки случай не да отречеш правото си на съществуване и духовно развитие. Точно обратното: отричаш се от низшата си природа, от животинските инстинкти, от щенията на егото, от долните страсти и нагони; не на последно място, отричаш се от много блага, които ти се полагат по право в живота. Отричаш се в името на това, да служиш на Бога до степен на пълно самоотдаване.

В цитираната реплика на Учителя Беинса Дуно е посочен и един конкретен срок от 25 години, който според него е горната граница за използване на благата, които Всевишният ни е предоставил за временна употреба. Двадесет и пет години като число и времеви период се приема и като естествена хронологическа граница между две поколения. В тази зависимост има определена логика – едното поколение използва дадени блага до изчерпване на собствените си потребности и след това ги предоставя на следващото поколение. Така се осъществява приемствеността между генерациите.

Самоотричането – известно и като себеотрицание – е възможно най-скоростно средство за изгаряне на кармичните задължения и за пречистване и извисяване на душата.

- Едно време на вас слугуваха, а сега вие ще слугувате. Това е Христовият закон.

Слугували са ни тогава, когато по нашия еволюционен път не сме били в състояние да се придвижваме без непосредствената или косвена подкрепа на по-развити от нас същества. Били сме в пелени, непробудени души, слепи за космическите закони и тяхното действие. По-напредналите по духовния Път наши братя и сестри са ни водели умело за ръка и са ни помагали да прескачаме препятствията по този така дълъг и сложен маршрут. Когато ни навести автентичен духовен Учител, той отваря вътрешното ни зрение, разкрива ни истините за Божия творчески процес и Неговия План за Всемира, както и за нашата роля в него. От този момент нататък Небето започва да ни подготвя за служители.

Пробудените служат на непробудените, ангелите – на хората, Съществата от Божествения свят – на всички останали. Такива са изискванията на закона, който Учителят Беинса Дуно нарича „Христов”, т.е. произтичащ от мястото и функциите на Христовия Дух във Вселената.

В настъпилото мълчание една сестра заявява тихо, но отчетливо, че ще направи нещо за всички. Учителят на Бялото братство я поглежда изпитателно и с Любов и изрича:

- Тая сестра иска да покаже как да слугувате.

Константин Златев