Служението

“Животът започва от служенето на Бога.”

“Само в служенето човек познава себе си. Истинският живот се изразява в служене.”

“Онова, което може да освободи човека от неговата съдба, това е Любовта му към Бога, чрез която ще научи закона на служенето.”

“Онзи, който люби, трябва да слугува на всички. Тъй както Бог слугува.”

(Учителят Петър Дънов)

Предназначението на живота на окултния ученик, неговата главна задача в света на материята е да се учи. Определяща черта в мисията на всеки истински духовен Учител, неговата главна задача е да служи. Когато ученикът завърши успешно земното училище, той става Учител. Довчера се е учил, а от този момент самият той започва да учи, да обучава своите по-малки в духовно отношение братя и сестри. Да учиш някого, означава да му служиш с всеотдайност и Божествена Любов.
Както Учителят хваща здраво за ръка всеки свой ученик и го повежда с безкрайно търпение по пътеката на ученичеството, така и Служителят на Божията нива посажда с обич и жертвоготовност семената на Словото на Истината в съзнанието на хората, полива ги с откровенията на Небето, стопля ги с огъня на пламтящото в безкористна Любов сърце и отглежда реколтата на пробудените души. Плодовете й, когато узреят и наченат да излъчват благоуханието на духовната зрелост, той поднася смирено в нозете на Бога. Само Той – Властелинът на видимото и невидимото – има последната дума за това, как и къде да бъдат използвани резултатите от безкористната работа и служение на Учителите на космическата Мъдрост.

Истинският живот започва от служението на Бога – това е посланието на българския духовен Учител Петър Дънов (Беинса Дуно). Това означава, че всичко, което се случва преди това – целият период на преминаване пътеките на изпитанията и посвещенията, е само подготовка за прекрачване прага на великата Реалност, родена от диханието на Всевишния и от безчетните въплътени усилия на Неговите най-верни, най-предани Служители. Единствено те притежават правото да прекрачат този праг и да се прислонят в подножието на олтара на Вседържителя на всичко съществуващо. Няма и не може да има по-ярко признание за достойнството на изпълнения с чест дълг. А това е дълг към Промисъла на Твореца за крайната цел на проявлението на сътворените от Него живи същества.

Всяко действително познание започва от самопознанието. Познавайки себе си, ти достигаш до познание на всичко във Вселената. Нещо повече – прозираш и замисъла на Създателя за Космоса като цяло и за всяка обективна реалност в него, за назначението на всяко творение. И това е така, понеже в най-дълбоката същност на човека, в ядрото на неговото вечно и безсмъртно естество е вложена изначално Истината за Божия план, обхващащ всемирната Цялост. А за да познаеш себе си, трябва да се отдадеш с пълно съзнание и готовност на служението. Вървейки по духовния Път и изпълнявайки дълга си на Божий служител, ти откриваш в отражението на картината на света своя собствен истински облик. Това е обликът на Божието чедо, чийто духовен потенциал е равнобожествен. Влагаш ли в служението си великата Любов на Първопричината, наградата ти е по-ценна от всички богатства на Земята – заплащат ти с Истината за твоята Божествена природа и за мисията ти тук и сега.

Първата и най-важна заповед още в старозаветния Закон, предадена с прости думи от Христос и оставаща актуална и в новозаветната епоха, е да любиш Бога с всичкото си сърце, ум, душа и сила (т.е. дух). В тази чиста и могъща Любов на сътвореното същество към неговия Небесен Баща изгарят всички страдания и скверноти, разсипват се на прах всички кармични вериги, задържащи го в обителта на гъстата материалност. Потапяйки се в океана на тази животворяща Любов, пробудената душа прониква и в тайните на закона на служението. Една от най-съкровените негови тайни е, че следва да служиш не по задължение или защото така е повелил някой по-мъдър от теб, а понеже си преизпълнен със състрадание към незрящите и си обикнал от все сърце Божественото у тях.

Когато апостолите на Спасителя избухнаха в спор кой от тях е най-извисеният, най-заслужилият, техният пресветъл Учител им заяви, че който от тях иска да бъде най-голям, трябва да стане слуга на всички останали. Така Той им преподаде суров, но запомнящ се завинаги урок за неотменимата взаимовръзка между преданото служение на Божествения план и духовния ръст на изпълняващия служението. По-високото равнище на осъзнатост предполага и поемане на по-голяма отговорност в служението, а това от своя страна – ако дългът на служението е бил реализиран с успех – води до изминаване на съответно разстояние по духовния Път към съвършенството. По този безкраен Път на красотата и хармонията има един неотменим образец на служението – сам Бог, Който от зората на сътворението дава най-доброто от Себе Си, за да може съществата да разполагат с всички необходими условия за постигане на своето предназначение. В историята на планетата Земя най-издигнатият пример в тази насока е животът, благовестието и саможертвата на Иисус Христос – повратната точка в развитието и на самата планета, и на населяващата я разумна общност, човечеството. Решителен поврат от инволюционната към еволюционната фаза на това развитие.

Дистанцията между учението и служението не е никак малка. Те са две последователни стъпала в духовната еволюция на създанията, но за да прекрачиш от едното на другото, са нужни огромни усилия, самоотвержено отдаване на Любовта, Мъдростта, Истината, Правдата и Добродетелта, култивиране на потребните за този тъй значим преход качества. Учителят П. Дънов разкрива този преход по следния начин: “Служенето е по-високо от ученето. Небесният слуга седи по-високо от земния ученик. Ангелите служат, а човек се учи. Човек се учи сега, а ангелите се проявяват – слугуват. Човек трябва да е бил ученик, за да може да слугува. Хората са ученици, а ангелите – служители. В това отношение ученикът се учи, а служителят служи. Казано е: “Син Человечески не дойде да Му служат, а да послужи.” От казаното бихме могли да изведем заключението, че учението е основна, водеща характеристика на човека в земната му изява, докато служението е най-съществената характеристика на духовните същества на Светлината – ангелите. И преходът от учение към служение е преход от човешкото към ангелското царство във Вселената.

Всички природни царства (минерално, растително, животинско и човешко), както и надприродните (ангелско, с деветте ангелски чина), в своето еволюционно развитие допринасят за осъществяването на великия Божествен план за света, т.е. по свой начин служат на Бога. Колкото по-съвършена е формата, толкова по-интензивно и целенасочено е проявлението на Духа чрез нея, като този процес достига своя апогей в общностите на Разума. Учителят на Бялото братство (ББ) в България разкрива тези взаимозависимости, както следва: “Плодните дървета работят за оправяне на света. Водата, Слънцето, всичко, което е в движение, работи за Господа. И животното работи за Господа и всеки от вас трябва да се запита: какво мога аз да направя за Господа?” Духът, проявен като разум, осъзнава своето единство с Висшата Сила във Вселената и насочва целия свой потенциал към подпомагането на Неговия Промисъл за съществуващото. Именно това съзнателно, последователно и целесъобразно използване на личния потенциал за Общото благо, за реализирането на Божиите намерения за Космоса наричаме служение. Разумното същество може да служи на Бога, само ако следва в живота си един висок идеал: “За да служите на Господа, облечете се с най-хубавата си дреха, с най-хубавите си чувства, с най-хубавите си постъпки. Плодовете се обличат с най-хубавите си дрехи. Въздухът също. Така те служат на Господа.” Щом плодните дръвчета се стремят да изпълнят предназначението си на физическото поле по най-добрия, най-естетичния и резултатен начин, то колко повече би трябвало да се очаква от мислещото същество, наречено “човек”?!

Да служиш, означава да вървиш по своя истински път в живота; означава да се издигаш в духовно-нравствено отношение и постепенно да се сливаш с идеалния образ за самия теб, заложен като потенциал от Твореца в безсмъртната ти духовна същност: “Всеки, който иска да се повдигне в света, да служи с любов на Бога” (Учителят П. Дънов). Служението без любов е “... мед, що звънти, или кимвал, що звека” (I Кор. 13:1) – сиреч напразно вдигане на шум, без конкретна полза. То може да послужи единствено за подхранване на гордостта и самолюбието, но не и за реално духовно постижение. На Бога и Божественото сме длъжни да служим единствено и само от Любов и с Любов: “Вие се радвате, когато един човек ви обича. Щом един човек ви обича, Бог ви се усмихва. Бог ви е възлюбил. Щом хората ви обичат, имате бъдеще. Служене на Бога с Любов” (Учителят П. Дънов).

И така, крачка по крачка, ученикът по духовния Път, въоръжен с безсмъртната и животворяща Любов, достига дверите на вечното Царство на Светлината и ги прекрачва, за да отдаде по-нататък най-доброто от себе си на служението. Той вече е прозрял великата истина, че служението е форма на Любов. (“Любовта подразбира служене. Любовта е служене, доброволно, с радост. Майката слугува на децата си и на мъжа си, защото ги обича. Любовта движи всички същества.”) И че всяко човешко действие, всяка мисъл, чувство и слово, които са изпълнени с Любов, са проявление на служението, отдадено на Бога: “Да обичате другите хора, това е служене на Бога. Да ходите, да мислите, да работите, да се молите – това е служене на Бога” (Учителят П. Дънов). И тъй като “служа” и “слугувам” са глаголи със сходно звучене и значение, в представите на повечето хора те са свързани с унизително състояние на подчинение и лишаване от достойнство. Както и във всички останали случаи, оценката зависи от гледната точка и предварителната вътрешна нагласа: “Хората се страхуват от думата “слуга”, понеже имат пред вид слугите, които работят за пари и без Любов, без съзнание за своята служба. Ние говорим за служене от Любов, както са служили пророците и апостолите. Думата “служене” е свещено звание (курсивът мой – К.З.). След като си служил на Бога добре, тогава само можеш да се наречеш “Син Божий” (Учителят П. Дънов). Следователно в истинското служение няма и не може да има дори и сянка от сляпо подчинение или пък от подчинение, породено от обективните условия на средата, от формални причини: “Докато не си бил слуга, ти не можеш да бъдеш син. Само синът знае как трябва да служи на баща си. Най-добрият слуга на баща си, това е неговият син. Не може ли синът да служи на баща си, той не може да бъде негов син. И ангелите са Божии служители. Ще кажете, че на Земята званието “слуга” е презряно. На Земята е така, но не и на небето. Презрените неща на Земята са почтени на небето. Хората са изопачили понятието “слуга” и въпреки това искат да бъдат щастливи. За да бъде щастлив, преди всичко човек трябва да  е бил слуга” (Учителят П. Дънов). Осмислянето на връзката между човека и Бога като отношения между дете и Родител спомага за пълноценното служение на ученика.

Освен наличие на Божествена Любов и волята да я изявиш служението изисква и определена доза Мъдрост. Точно Мъдростта е тази, която те подтиква да се насочиш не към най-крупните, най-амбициозните проекти, воден не от импулса за безкористно служение, а по-скоро от желанието да изтъкнеш себе си, а към малките, незначителни наглед неща. Истинската Мъдрост е да избереш посоката от малкото към голямото. Българският Учител на Любовта го изразява с най-прости слова: “Ще започнете служението с най-малките работи.” Изводът е, че не е нужно да се доказваш пред другите, а пред себе си и пред Бога. Не хорското мнение, а Божествената преценка и отсъда е от решаващо значение за твоето действително състояние и за стъпалото по духовната пътека, което си достигнал.

За да служиш както трябва, е необходимо и безстрашие. Това правило е в сила и за духовния Път като цяло, и за служението, в частност. Безстрашието в случая означава, че степента на самоосъзнаване и осмисляне на своето жизнено предназначение е достигнала пълнотата на духовния подвиг. Така се раждат самоотверженост и жертвоготовност, пред които отстъпват и най-страшните препятствия в живота: “Решиш ли веднъж да служиш на Бога, повече не мисли: ще те колят ли, ще те бесят ли, ще те режат на парчета ли – за нищо не мисли. Всичко може да стане с тебе, но в края на краищата ще стане такова чудо, каквото хората никога не са виждали. Ако Христос се боеше, Той не би дошъл до възкресението” (Учителят П. Дънов). Царството Небесно, според думите на Богочовека от Назарет, е крепост, която следва да бъде превзета с щурм. А това могат да извършат само безстрашните. И по-точно – безстрашните служители на Божията всепобедна Правда и Любов. Те започват от малкото и завършват с голямото: “Смели хора са нужни днес – хора, които да служат на Бога в малките работи” (Учителят П. Дънов).

Служението на храбрите, обаче, освен всичко останало, трябва да бъде и разумно. Разумността в случая предполага топлина на чувствата, светлина в мислите, хармония със самия себе си и със света като цяло и подем в духовното израстване на човека. Израстване, което превъзмогва границите на времето и пространството и оставя своя златен отпечатък във Вечността. Учителят П. Дънов е изразил всичко това по следния начин: “Тази вечер ще изпратите едно топло чувство и една светла мисъл към невидимия свят за повдигане на вашата душа. Не на тялото, а на душата, не във времето, а за вечното. Тази вечер в хармония да бъдете със себе си и всички. От всички се иска едно разумно служене (курсивът мой – К.З.).” Рано или късно разумното служение довежда ученика до придобиване на Божествената Мъдрост и Любов. Той се научава да върши всичко по възможно най-добрия начин – сякаш го върши за Бога. Когато е в духовната Школа или в училището на живота, се учи най-усърдно и прилежно. Прилага наученото с последователност и всеотдайност, отдавайки всичките си физически, нравствени и душевни сили за проявлението на великата съзидателна Любов на Всевишния. Той е открил смисъла на своето съществувание и земното му битие е преизпълнено с Божествено съдържание, с музиката на космическите сфери: “В училището на слугуването ще слугувате добре. В училището на Мъдростта ще се учите добре, а в Любовта ще обичате Господа от всичкото си сърце, с всичкия си ум, с всичката си сила. Това е смисълът на живота” (Учителят П. Дънов).

Служението е извънредно важен елемент от великата наука и философия на живота. То само по себе си е начин на живот. Служителят на Божественото е предан и в малкото, и в голямото. Волята на Бога за него е свещена и неприкосновена – тя определя насоките на всичките му намерения, усилия и постижения. Служителят на Божия план е над условията на средата. От тях той винаги почерпва максималното, пресътворява го в принос към Общото благо и смирено го полага в нозете на небесния си Баща. А Той от Своя страна му се отплаща с щедър импулс на сила, с непостижима Мъдрост и нови, безценни знания: “В каквото положение ме постави Бог, толкова умен да бъда, че и при най-оскъдните условия да съм, да мога да ги използвам правилно. Това е великата наука – служене на Бога, – нея ще изучаваме на Земята. Бога дава сила, Своята мъдрост, Своето знание само на онези, които Го обичат и в дълбочината на сърцето си са готови да вършат Неговата Воля” (Учителят П. Дънов). Наградата от Бога за Неговия верен служител е в благословението да разпознаваш безпогрешно Божия глас в съзнанието си и да го следваш безусловно – също като ангелите, първите помощници на Всемогъщия Повелител на Вселената. Този водещ импулс на човешката изява, съчетан с неизменната готовност да служиш, проправя най-пряката пътека към съвършенството: “Божието благословение иде чрез готовността да услужваш. В ангелския свят заповед не се издава никога. Там всеки схваща Божиите мисли и ги прилага – досетлив е. Един ден и вие може да чувствате, да схващате Божиите мисли и да ги прилагате. Това е Божието благословение” (Учителят П. Дънов).

Изгряващата днес Нова Култура на VI коренна раса и периодът на самата VI раса ще се характеризират с повсеместен приоритет на служението. От придобивка за духовно зрелите и дълг на духовните Учители то ще се превърне в естествен начин на мислене и поведение за всички хора, правещи решителна крачка към ангелското царство, към нематериална форма на съществуване. Образът на съвършената личност на бъдещето, нарисуван от Христос в неговата Проповед на планината и по-конкретно – в стиховете за блаженствата (Мат. 5:3-12), ще бъде реализиран в пълнота. Невидимият свят ще разкрие своите тайни на хората, но те никога не ще злоупотребят с новото познание, а ще го употребяват единствено и само за добро, за целите на мировата еволюция. Това състояние на съзнанието и радикално променената земна реалност, назована в Библията “Царство Божие” или “Царство Небесно”, е разкрита от Учителя на ББ у нас в ярки и точни щрихи: “Един ден туй, което засега е невидимо, ще стане видимо. Новият порядък ще бъде порядък на братство, на кротост, на милосърдие. И няма нещо, което да задържа вече новия порядък. Наближило е Царството Божие, при вратата е. Пригответе се да служите на Бога. Единствен Той заслужава да Му служим.” Едни от най-характерните добродетели на новия човек – човека на Новата Култура, са милосърдието, разумността и скромността. Той знае, че каквото и да е постигнал, го дължи на Бога. Дори и доброто, което е сторил, без Божията помощ не би могъл да го извърши. Затова прави необходимото – по най-бързия и ефективен начин, и веднага се скрива в сянката на своята анонимност: “В душата на новия човек има милосърдие, разумност. Дето отиде,  той е готов да помогне на бедни, на страдащи. Като направи добро, новият човек се крие, никой да не знае какво е направил. Хората на Новата Култура са толкова скромни, че не искат да изпъкват. Каквито импулси и стремежи да имат, те не им дават външен израз” (Учителят П. Дънов). Отличен урок за всички, които – едва-едва измътили яйце в полога на грижливо прикриваното си самомнение – бързат да разгласят за това събитие от космическа важност по четирите посоки на света.

Измежду множеството бисери в Словото на Учителя Петър Дънов (Беинса Дуно) блестят с неподправен блясък и мислите му, посветени на служението. За учениците в духовната Школа особен интерес представлява начинът, по който той свързва пътя на ученика с усвояването на трите първостепенни космически принципи на Любовта, Мъдростта и Истината и обуславянето на придобиването на последния именно със служението: “Любовта е път за всички, които живеят за Бога. Мъдростта е път за всички, на които Бог се изявява. Истината е път за всички, които се учат да служат на Бога.” Трите пътя – на Любовта, Мъдростта и Истината, в същност са един път, който обединява Божественото извън човека с неговата изначална вътрешна Божественост.

Двата наглед антагонистични полюса на космическото проявление – Доброто и злото, изграждат различни модели на живот. В рамките на първия забравяш себе си и се отдаваш да служиш на Цялото. Обратно – при втория пренебрегваш единството на съществуванието и се покланяш на егото си. Учителят П. Дънов нарича тези две форми на живота “висш” и “низш”: “И тъй, съществуват два живота: висш живот – на доброто, и низш живот – на злото. Животът на доброто се явява в слугуване, а животът на злото – в господаруване. Откажете се от живота на господаруването и приемете живота на слугуването.” Препоръката е кратка и категорична, но трудно изпълнима. Поне за повечето днешни хора. Те все още са затънали в блатото на инволюционното мислене и поведение и никак не е просто да надделеят неговата инерция: “Хората не искат да се откажат от господарството си, защото мислят, че като слуги ще изгубят достойнството си. Не се страхувайте от това. Радвайте се, ако загубите достойнството си. В Царството Божие приемат хора, които нямат представа за достойнството си, не мислят за своята личност” (Учителят П. Дънов). Проблемът опира до изграждането на нова ценностна система на всеки човек по отделно и на обществото като цяло. А това е дълъг и болезнен за егото процес, който в заключителната си част предполага окончателно пречупване на себелюбието. След победоносното възтържествуване на новия, по-съвършен мироглед мотивацията на човека се променя из основи и напълно се хармонизира с повелите на Божественото учение. Наградата за това върховно духовно постижение в християнската църковна лексика, както и в езотеричното познание, се нарича “вечен живот”: “Христос казва: “Не само с хляб от камъни може да се живее, но с всяко Слово, което излиза от устата на Бога.” Значи гордостта и достойнството не осмислят човешкия живот. Любовта осмисля живота. Тя представя разумното начало, което излиза от Бога. Който яде хляб, направен от камъни, умира; който се храни с живия хляб, със Словото Божие, той вечно живее” (Учителят П. Дънов).

Да служиш на Бога, означава да се научиш да служиш и на ближния. В негово лице съзираш свой брат, Божие чедо, какъвто си ти самият. И чистата Любов, с която си възлюбил Отца си на небето, пренасяш и върху човека до теб: “Човек трябва да бъде готов да служи както на себе си, така и на другите” (Учителят П. Дънов). Втората най-голяма заповед в Божия свят закон, изказана от Неговия пълномощен Пратеник Христос – да обичаш ближния си като себе си, е атестат за висша степен на духовна зрелост. Така именно постъпва ученикът от окултната Школа. С една съществена разлика – придобитата от него Божествена Любов насочва усилията му първо към нуждаещите се, а едва след това към собствените потребности: “Ученикът първо услужва на другите, после на себе си” (Учителят П. Дънов).

Най-извисената форма на служение е жертвата. Измежду всички жертви най-достойна е саможертвата. Да се жертваш означава да положиш доброволно пред олтара на Божественото нещо, което е много скъпо за теб. И да го извършиш с пълното съзнание, че така допринасяш – макар и скромно, според възможностите си – за успеха на Божието Дело на тази планета, както и за собственото си духовно-нравствено развитие и усъвършенстване. Учителят П. Дънов, както обикновено, го е казал с кратки, прости и внушителни, завладяващо убедителни думи: “Най-мъчното нещо в живота на човека е да пожертва онова, което той обича.”

Великата задача на окултния ученик, който твърдо и неотклонно е решил да стане Божий служител, е формулирана от българския духовен Учител в духа на Христовото благовестие: “Да вдигнете своя кръст на гърба си, да разрешите противоречието, което се крие в него, и да кажете: “Не моята воля, а Волята на Отца си ще изпълня.” “В Твоите ръце предавам духа си.” Противоречието, което се крие в кръста, който сме длъжни да поемем на гръб и да го отнесем до своята собствена Голгота, е между духа и материята, между душата и тялото – предизвикателството да се преборим веднъж завинаги със зова на плътта и да я одухотворим до степен на пълно освещаване и обожествяване. Това е най-тежката, ала и най-благородната задача на искрено търсещия в Духа.

Служението – когато е осмислено и целенасочено, породено от вътрешна необходимост, а не от външна принуда – предлага дори и чисто физиологически, целебен ефект. Следователно то извисява душата, но същевременно помага и на тялото да бъде здраво, истински “храм Божий” – по думите на ап. Павел ( I Кор. 3:16). В този смисъл засегнатите от някакво заболяване могат да открият опора и път към изцеление в безкористното служение: “Болният не бива да чака да му прислужват, а сам да иска да услужва и помага на здравите. Ще стане, ще услужи и пак ще си легне. По този начин той събужда своите жизнени сили” (Учителят П. Дънов). Прякото здравословно въздействие на служението се изразява и в подмладяването на тялото, в бодростта и жизнеността на организма, в повишения тонус на изпълняващия го човек. По степен на благотворно влияние служението се приравнява с проникновеното четене, осмисляне и прилагане на Словото Божие: “Който служи на душата си, е красив и вече се подмладява. Ако можете да прочетете Стария и Новия Завет 99 пъти и да го приложите, вие ще се подмладявате” (Учителят П. Дънов).

Да служиш, означава да любиш. Да любиш с беззаветна преданост и готовност да пожертваш всичко за Делото на Бога.

Да служиш, означава да си достигнал такава степен на духовно развитие, при която превръщаш осмисленото и усвоено познание в реалност.

Да служиш, означава, че си стъпил здраво на предела между ученичеството и учителството и Небето очаква с трепет твоята следваща вярна стъпка.

Константин Златев