Животът като притча

                                        (Есе върху беседата „Тази притча”)

Притчата е кратък иносказателен разказ, в който чрез персонажите и техните взаимоотношения биват излагани поуки и наставления с духовно-нравствен характер. С притчи изобилства Словото на редица духовни Учители, между които Христос и Беинса Дуно. В тази беседа Учителят на Новата планетарна култура разглежда живота като притча, т.е. като история с множество действащи лица, които общуват помежду си и учат житейските си уроци с радост или болка. Всеки един от тях е едновременно ученик и учител в земното училище. Животът на Земята е притча, понеже под повърхността на фактите, явленията и събитията винаги се крие някакъв контекст, някакъв по-дълбок смисъл, който участниците в този нестихващ спектакъл би трябвало да проумеят и с негова помощ да станат по-мъдри и по-истинни.

В сюжета на беседата са втъкани голям брой примери и обяснения, които се отнасят пряко или косвено към главната тема. Любопитство буди включването на пасаж, посветен на субстанцията и есенцията, без за двете понятия да е дадена дефиниция. По наше мнение субстанция е първичният градивен материал на една обособена система, космическа област или свят. В основата на цялата Вселена лежи една изначална субстанция, т.нар. космически етер. От друга страна, есенцията представлява концентрирана субстанция, концентрат от някакво вещество – просто или съставно. Какво е отношението на субстанцията и есенцията към темата за живота като притча? – Косвено. От някакъв вид субстанция са изградени всички космически обекти и живи същества, т.е. субстанцията е единственият градивен материал за разгръщането на Всемирния живот. А есенцията – в качеството си на концентрирана субстанция – разкрива някои специфични свойства на Творението и предлага нови предизвикателства пред онези, които търсят смисъла зад фасадата на притчата на живота.

Макар и с определена доза условност, бихме могли да свържем понятието „есенция” с обяснението на Учителя Беинса Дуно за същността на рая: „Думата „рай” в окултен смисъл подразбира висша култура.” Казано по друг начин, раят е есенция на условията за живот в  материалния свят, негова по-висша октава, която крие в недрата си потенциала да надхвърли измеренията на материалното и да навлезе във владенията на духовното. Раят е с бъдната мечта на жителите на физическото поле, есенция на техните въжделения за един пълноценен, съвършен начин на съществуване. В рая притчата за живота се превръща в действителност. Алегоричните образи се стопяват и вдъхновилите ги за изява оригинали заблестяват в своята истинска светлина. Раят е мястото, където всички същества се радват на пълнотата на Божието присъствие и се греят на лъчите на вечната Му и всепобеждаваща Любов. Всички разновидности на страха, които са ги отдалечавали от Създателя, са се разтворили в благодатната топлина на неизказано блаженство.

Страхът като особено стръмно препятствие по духовния Път („Когато хората се страхуват от нещо, това показва, че те нямат връзка с Бога” – Учителят Беинса Дуно) завинаги е останал в миналото. В рая връзката с Божественото е не просто здрава, а неразкъсваема. Тя поражда импулса да продължим напред в избраната посока – към хоризонта на цялостната личностна реализация, осенени от неизтощимата енергия на вътрешната трансформация и творческото пресъздаване на всичко съществуващо. И така достигаме до кулминацията на всичките ни еволюционни усилия – необходимостта да положим пред жертвения олтар на Небесния Отец драгоценните плодове на всичко, което сме завоювали по пътя си към Него. „Да жертваш всичко за Бога, това подразбира да придобиеш такъв живот, който осмисля всички неща и който развързва връзките на живота по един правилен и разумен начин” – споделя за този миг на върховно самоотдаване авторът на беседата. Връзките на живота са нашите кармични ангажименти, които изгарят без остатък в огъня на Божията Любов в момента, когато пожертваме всичко за Него. Нашето съществуване вече е осмислено да предела на възможното, защото сме подчинили изцяло своята воля на Божията и сме съединили нашия дух с Неговия – не само като дете с извечния Родител, а като сътворец на Всевишния, Негов син или дъщеря не по благодат, а поради постигнатия ръст на духовно израстване.

Така притчата на Всемирния живот от иносказание с безброй персонажи и първообрази зазвучава като химн на Единството и на триумфиращата Божественост – свидетелство, че потенциалът се е самоосъществил и се е превърнал в безсмъртна реалност.