Градация

(Есе върху беседата „За приятелите си”)

В мотото на тази беседа са цитирани думи на Христос от Евангелието на ап. Йоан Богослов, чрез които Спасителят подчертава, че върховната проява на Любовта е в това, да се пожертваш за своите приятели. Да положиш душата си за някого е синоним на саможертва. Любопитно е, че Единородният Син на Бога посочва като обект на тази Любов не майка или баща, брат или сестра, любим или любима, а именно приятелите. Духовното познание ни учи, че най-близките ни приятели във всяко земно въплъщение са души от нашето духовно семейство в невидимия свят, с които сме се появили заедно в плът, за да се поддържаме и да си помагаме. При това напълно безкористно. С тези души ни свързва най-чиста и проверявана множество пъти обич, родена в някое от съвместните ни прераждания и укрепнала в безброй битки рамо до рамо в света на материята.

Когато срещнеш такава сродна душа в земния живот, веднага се разпознавате и заставате един до друг. Безпогрешен признак за духовната ви обвързаност е пълното доверие, което изпитвате един към друг, както и незатихващият импулс и постоянна готовност да се притечеш на помощ, когато този твой приятел е в нужда.

За приятелство може да се говори не само при съществата, надарени с разум. То се среща и в животинското царство, дори и в растителното в специфична форма. Особено интересни и съдържателни са приятелските контакти между представители на различни природни и надприродни области: растение и животно, животно и човек, човек и ангел и прочие. Официалната наука се опитва да обясни тези явления в биосферата, например между растителни и животински видове, с проява на първични инстинкти като този за самосъхранение, съчетан с някаква разновидност на симбиоза, която би оправдала подобно странно съчетание. Но и ние от езотерична гледна точка с пълно право сме в състояние да твърдим, че това са случаи на приятелства, в които инстинктите играят само спомагателна роля. Определящ е поривът за взаимност – опознаване, обмяна на любов и сътрудничество, с чиято помощ биват надмогвани условията на средата и възникват отношения от порядък, надхвърлящ възможностите на биологията, химията, ботаниката, естествознанието и съпътстващите ги синорни науки да го обяснят.

Един от най-важните акценти в приятелството е равноправието. Независимо от какви позиции встъпват в приятелска връзка партньорите те се възприемат един друг неизменно като съвършено равноправни. Ако в отношенията им се наблюдава дори и незначителен елемент на неравнопоставеност, на нечие превъзходство – формално или не, тогава не става дума за приятелство, а за някаква форма на зависимост. Тя може да бъде семейна, професионална, партийна и т.н. и подчертава наличието на принадлежност към различни йерархични равнища и на неравнопоставеност, изключваща истинското приятелство. То отхвърля безусловно всякакви интереси и дребнави сметки и на тяхно място въдворява искреност, абсолютна честност, равноправие и взаимоотдаване.

Как по стълбицата на еволюцията се достига до истинското приятелство? – По градация, изразена от Учителя Беинса Дуно по следния начин: „... Животното се бори да преодолее условията; човек се жертва, а свръхчовекът, Синът Божий, полага душата си за приятелите си, т.е. той служи на Бога. Да положиш душата си за приятелите си, това е извън закона на жертвата.”

Градацията в контекста на тези думи на Мировия Учител се откроява в следната последователност:

1. В животинското царство преобладава инстинктът за самосъхранение, който изисква от живото същество да се пребори с условията на средата, за да оцелее.

2. В човешкото царство пробудената душа осъзнава необходимостта от саможертва в името на един висок идеал,в полза на Общото благо.

3. В ангелският свят Свръхчовекът е завладян изцяло от импулса да служи на Бога. Висша форма на това служение е именно да положиш душата си за своите приятели. Тук понятието „приятели” може да бъде разглеждано и в широк смисъл, който включва не само сродните души, но и представителите на по-нисшите космически сфери: растения, животни, хора, които по своя еволюционен път се нуждаят от постоянна подкрепа и напътствие от страна на приключилите материалния етап от духовното си развитие синове и дъщери на Небесния Отец.

Полагането на душата си за приятелите си е извън закона за жертвата, защото спада към фазата на върховна отдаденост на Божественото. Саможертвата е висша форма на служение, при която отдаваш най-ценното от себе си – в някои случаи живота си, за да може онзи, на когото се самоотдаваш, да получи шанса да преодолее непреодолимо за него препятствие и да продължи напред.

Казано с други думи, това не е обикновена жертва, а съдбоносна такава, при която жертващият се се отдава без остатък, а приемащият жертвата придобива възможността да изкачи ново еволюционно стъпало.

Такава бе саможертвата на Христос върху Голготския кръст. Такава бе и саможертвата на Учителя Беинса Дуно през 1936 година, когато той пое върху себе си жестока форма на насилие, за да спаси братското селище на Изгрева от унищожение.

Когато четем и осмисляме цитираните по-горе слова на великия Посветен, ние сме длъжни да запитаме самите себе си: „Готов ли си да положиш душата си за своите приятели? Готов ли си да пожертваш земното заради небесното? Готов ли си да отдадеш всичко, дори и живота си, за да може човечеството да направи една малка крачка по пътя към Божественото?”

Константин Златев