петък, 27 май 2016 г.

Ода за Любовта




(Есе по идея от беседата „Защо Твоите ученици ядат и пият?”)

 
      „Любовта е една постоянна, разумна сила
      в света, в която Бог пребъдва и сам живее“
(цитат от беседата).




Прекланям се пред твоята съзидателна мощ, Любов! Прекланям се пред величието на твоята нетленна, неувяхваща красота и коленича смирено пред чертозите на твоята сияйна обител, окъпана в светлината на пресътворението! Полагам сърцето си в горещите ти длани и се изпълвам с възторга на твоята извечна всеотдайност. И ти вече знаеш, че съм готов да те последвам навсякъде – дори и в бездните на ада! Понеже твоето пленително присъствие мигом би го превърнало в рай, в океан от сбъднати мечти и най-чисти въжделения.

Уча се да те разпознавам, тъй като до днес неведнъж съм те отминавал, потънал в себе си и сляп за твоята неземна прелест. Уча се да откривам чертите ти дори и в лица, които ме оставят студен, безразличен, безпътен... Уча се да бъда твой даже и в миговете, когато най-много боли и небето се е стоварило върху ми с цялата необорима тежест на своята всепобедна справедливост. Уча се да обичам, дори когато вечният мрак на небитието докосва душата ми и ме зове към измамен покой.
Малко е да ти призная, че ти си всичко за мен!
Безброй пъти съм те лъгал. Безброй пъти съм страдал излъган. И винаги, винаги, винаги съм се връщал отново при теб. Зная, че най-доброто от мен по право ти принадлежи. Зная, че и най-тъмната маска, която надявам в минути на безпощадна горест и безмилостно самоунищожение, се стапя за милионна част от секундата, когато само повеят на твоя небесен аромат ме облъхне и ме върне отново към живота.
Моят път към теб е път към Бога.
Откривам те в очите на любимата жена, в смеха на младенеца и в тежкия стон на вдовицата, в полъха на пролетния вятър и в стихията на зимната виелица, в ромона на тихия поток и в синьото огледало на планинското езеро, в шепота на зачервена от свян девица и в плахия поглед на влюбения, в радостта от срещата с истинските приятели и в сладостната болка от раздялата, обещаваща нова, още по-красива среща. Ти си навред! Ти си вездесъща и всепроникваща досущ като своя величествен Първоизвор, Комуто дължим всичко, което сме и което ще бъдем!
Обичам те, Любов! Ти си всичко за мен!
Дори и когато за сетен път греша по неравния си друм житейски, ти отново се усмихваш и ме прегръщаш с ласката на най-разбиращата прошка. Ти си невидима до мен, дори когато като слепец се блъскам да пробия поредната стена с изранената си до кръв глава. Ти си живецът на пробуждането в духовните ми рожби и в неродените ми все още потомци. Ти си слънцето в най-мрачната ми нощ. Ти си песента на славея в утрото на всеки Божий ден, когато поемам, отново решен да започна отначало. Ти си блясъкът в зениците на възлюбената, когато я прегръщам и двамата – ръка за ръка – политаме към твоите небесни селения. Ти си и в звъна на монетата, която пускам в шепата на просяка. Ти си принцесата в най-дългата, най-прекрасната и най-вълнуващата приказка на моя живот!
Бъди благословена, Любов!



Константин Златев

Няма коментари:

Публикуване на коментар