Всемирното развитие

Развитието на Космоса е органичен, а не механичен процес, в който две велики противоположни сили – Мъжкото (Мъдростта) и Женското (Любовта) Начало, Ин и Ян – взаимно се оплождат и поставят началото на всяка нова реалност.

Мъжкият принцип (Ян) е всемирен израз на активния, творчески импулс на Божествената Същност. Съответно – Женският принцип (Ин) изразява в космически мащаб пасивния, съхранителен импулс на Върховното Божество, който импулс създава условия за проявление, укрепване и развитие на сътвореното от Мъжкия принцип.

Наричаме развитието на Космоса „органично”, понеже то е резултат от действието на могъщи разумни сили и импулси. Зад цялото Всемирно развитие стои всеобхватният Разум на Бога или принципът на Всемирната Разумност.

Бог, Който сам по Себе Си е чист Всемирен Дух и не е обвързан с полов признак, излъчва от Своята дълбинна Същност двете универсални сили или принципи Ин и Ян (Мъжкото и Женското Начало) и чрез тяхното действие в сътвореното от Него Битие постепенно се съгражда мозайката на вселенското многообразие. Затова и откак свят светува мъжкото и женското се привличат, взаимодействат и от тяхното взаимодействие се раждат нови форми на всички нива във Вселената.

 Раждане и развитие на Слънчевата система:

Космическият Разум проектира идеална схема за раждането на всяка звездна система, включително и нашата Слънчева система. След това Той въвежда в действие необходимите за изграждането на тази структура сили на налягане (които действат отвън-навътре) и на напрежение (с действие отвътре-навън). Двете сили се срещат и образуват силов център. Той превръща идеалния план за системата в действителност и разполага новото звездно и планетарно образувание в пространството.

Впоследствие от този център излиза творческа вълнá, която достига крайния предел на новия космически обект – предел, определен в идейния план от Космическия Разум. За Слънчевата система този предел е орбитата на планетата Сатурн.

От гледна точка на астрономията в Слънчевата система – освен звездата, дала живот на цялото космическо образувание – има девет планети (изброени според близостта на орбитите им до Слънцето, като се започне от най-близката и се завърши с най-отдалечената): Меркурий, Венера, Земя, Марс, Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун, Плутон. В последните години (юли 2006 г.) астрономията понижи статута на Плутон заради твърде малките му размери – вместо планета той вече бива дефиниран като планетоид.

Духовното познание като цяло и астрологията, в частност, определят броя на планетите в Слънчевата система на дванадесет. Според тях съвременната астрономия не е в състояние да открие най-близката до Слънцето планета, наречена Вулкан, поради обстоятелството, че нейната близост до извънредно яркия слънчев диск я прави ненаблюдаема. В дълбока древност между Марс и Юпитер е съществувала също така планета, наречена от някои езотерични източници Фаетон. Нейното съществуване е установено и от астрономията по математически път. Траекториите на орбитите на отделните планети се увеличават в определена прогресия от най-близката до Слънцето планета в посока към най-отдалечената. Числото на тази прогресия именно изисква между Марс и Юпитер да има още една планета, която би запълнила „празното” в момента пространство и би удовлетворила последователността в нарастването на орбиталните траектории. Такава планета обаче, както е известно, няма. Вместо нея наблюдаваме т.нар. астероиден пояс, който по своеобразен начин запълва тази празнота в нашата звездна система.

Според духовното познание преди много години в пределите на Слънчевата система навлязло чуждо тяло с огромна мощ. Покойният астролог Николай Дойнов го нарича „черно слънце”. То предизвикало резки промени в орбиталните движения на някои от планетите и се сблъскало с Фаетон. Разрушило го напълно и след това напуснало системата. Като резултат се появил астероидният пояс, който представлява сбор от остатъците на планетата Фаетон и обикаля по нейната орбита.

През 1977 г. астролозите откриха и последната, дванадесета планета от Слънчевата система, за която имаше предварителни сведения в някои езотерични източници на информация. Тя е назована Хирон (известна е и като Нибиру в шумерската митология; подробни и твърде интересни тълкувания на древния шумерски епос прави в поредица книги американският автор от еврейския произход Зекария Сичин).

Следователно дванадесетте планети са подредени от Слънцето навън, както следва: Вулкан, Меркурий, Венера, Земя, Марс, Фаетон (вече несъществуващ), Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун, Плутон, Хирон (Нибиру).

Така наречените „външни планети” – Уран, Нептун и Плутон, заедно с Хирон в съответствие с духовното познание са преминали към нашата система от друга, по-напреднала в еволюционно отношение звездна система. Те имат за цел издигането на човешкото съзнание на ново стъпало – над сферата на личността.

 Планетарни трансформации на Земята:

И планетите, както и хората, се прераждат. И те еволюират, защото всичко в Космоса подлежи на развитие, сиреч на еволюция. Но ако честотата на прераждането на човека варира от няколко десетки до не повече от 2 000 години (за нашата съвременност – при изключително ускорено и интензивно духовно развитие – средният период между две прераждания на един човек, според Учителя Беинса Дуно, е 45 години), то за планетите тази цифра се измерва с милиарди земни години. Мащабите са различни.

В резултат от своето еволюционно развитие като планета Земята е преминала и ú предстои да премине през следните планетарни трансформации:

Фигура 3: Схема на планетарните трансформации на Земята в рамките на еволюцията на Слънчевата система.

Досега в своята еволюция като планета Земята (по-точно – нейният планетарен Логос) е преминала през три инкарнации (въплъщения), известни в духовното познание като старите/древните Сатурн, Слънце и Луна. В настоящия космически момент – в инкарнацията си като Земя – тя преминава през два основни подпериода: на Марс и Меркурий. Предстоят ú в далечното бъдеще (след милиарди години) и въплъщения като Юпитер, Венера и Вулкан. Длъжни сме да подчертаем, че това не са планетите такива, каквито ги познаваме понастоящем, а образи, роли, които планетарните Логоси възприемат по пътя на своята собствена еволюция.

Земята е живо същество от висш ранг. То притежава свой път на развитие в Космоса. И както хората напредват по своя духовен Път от едно прераждане към друго, така и планетите се прераждат, следвайки линията на своето еволюционно развитие. Инкарнациите (въплъщенията) са жалоните по техния път, защото са свързани с решаването на различни по вид и сложност космически задачи.

Земята, например, от гледна точка на духовното познание има за задача да стане свещена планета, каквато тя все още не е (Венера, например, е такава). А какви са критериите за това, една планета да постигне ранга на свещеност, вече е друга тема.

Константин Златев