събота, 7 март 2015 г.

Страданието

Какво е страданието? – Стон на сърцето, вопъл на душата, болка за тялото, несбъднато желание, неудовлетворен порив на плътта, стремление, чийто полет е угаснал в океана на неосъществимостта... Или нещо друго. Или може би всичко това наедно...
Как да измерим страданието? Как да го преодолеем? Как да се поучим от него? Какво място да му отредим в палитрата на психическия живот?
Къде е началото на страданието и къде свършва то? От какво се поражда и как замира? Ураган, земетръс или мощно вулканично изригване подхранва корените му в нас? Кой е неговият родител? Как да му станем настойник? Как да го отдалечим завинаги от нас?

Според Учителя Беинса Дуно страданието ни води към Любовта. Не човешката, а Божествената Любов. Ако се престрашим да сравним тази Любов с красиво цвете, поникнало на плодородна почва, то безспорно страданието е торът, позволил му да израсте и да разцъфне в цялата си прелест. Тор, използван разумно и навреме.
Следователно трябва много и много да страдаме, за да се научим да любим така, както Бог очаква от нас да го правим. Познаваме болката, която разкъсва сърцето, за да познаем и Любовта, която го въздига в света на Духа. Второто очевидно не може без първото. Налага се да започнем именно със страданието, за да завършим с онази Любов, за която няма никакви ограничения и чиято мощ разтърсва дълбините на Творението и ражда нови вселени.
Смисълът на живота би останал непостижим за нас, ако не преминем през страданието. Страданието не осмисля живота, а го прави понятен. Не живеем, за да страдаме, а страдаме, за да разберем защо живеем.
В земното училище страданието е строг, но принципен и съвършено справедлив учител и В страданието не просто и не само учим уроци. В него и чрез него израстваме в Духа. В отражението на неговото огледало душата вижда себе си като Любов.
Страданието като правило отнема душевния ни мир, разкъсва фините фибри на сърцето и затулва с черни облаци слънцето на нашия ден. За по-кратко или по-дълго... Но пък в замяна ни дарява с нещо така ценно – потребността да мислим. Да премисляме отново и отново причините за неговата поява и в обективния самоанализ да ставаме по-мъдри. Ако изгорим страданието в огъня на мъдростта, ще достигнем до правата мисъл. А тя от своя страна ще ни възнагради с неизказаната радост от надмогването на онова дребнаво човече, което се спотайва у всекиго от нас и все ни дърпа надолу. Радостта от полета на свободния дух...
Разглеждайки от всички страни проблема за страданието, Учителят Беинса Дуно установява, че в неговата психологическа основа лежи загубата на нещо, което е скъпо за човека, претърпял тази загуба: “Страданието произтича от това, че човек е изгубил нещо. Колкото изгубеното е по-ценно, толкова страданието е по-тежко. Най-голямото страдание е смъртта и в туй усамотение ти ще влезеш в новия живот.” Репликата на Мировия Учител разкрива и твърде важна информация за смъртта от космическо гледище. Той я сравнява с най-голямото възможно страдание, което би трябвало да свързваме с прехода на душата от един свят в друг, далеч не винаги преминаващ без сътресения, особено за ниско еволюиралите в духовно отношение човешки индивидуалности. 



Цикличността на всички равнища в Битието е извечен закон на съществуващото, отразен в V херметически принцип – този за ритъма. Правилото е, че страданието предхожда радостта и обратното. Неслучайно за редица човешки постижения заявяваме, че те са “изстрадани” – т.е. хвърлили сме много сили и време за тяхното осъществяване и в болката на раждането им сме направили желаната крачка напред. Българският Учител на Любовта рисува този процес с прости и ясни думи и добавя към него нещо особено съществено: “Страданията идват най-първо, а после – най-хубавите неща. Туй, за което човек никога не е мислил, иде на края.” От думите му разбираме, че най-голямата радост, най-възвишеното щастие в живота като правило увенчават нашия земен път. Те идат в неговия край, когато сме преминали достойно през всички страдания, теготи и несгоди на материалните ограничения, и поставят точка върху епитафията на нашия живот. В някои случаи те – по своето съдържание и позитивно въздействие – биха могли да надминат и най-смелите мечти на заслужилия ги човек. Страданието е свързано не само с личната, но и с колективната карма на човека. 

Божествената Мъдрост очаква и изисква от нас да посрещаме страданията не само с разбиране, но и с благодарност. Последната произтича от осъзнаването на окултния факт, че всичко, което се случва в земния ни живот, е за наше добро и че наш дълг е да извлечем от него есенцията на духовно-нравственото развитие и усъвършенстване. Ако се оплакваме от страданието или го проклинаме, само му придаваме допълнителна сила на въздействието (“Вие сте изпитали страданието само наполовина. “Страданията са необходими при развиване на органическия живот.” Ако задълбаваме излишно в издирването причините за конкретно страдание, с нищо не си помагаме. Но ако го приемем със съзнанието, че то ни е пратено от Всевишния за наше добро, тогава наистина имаме полза: “Не питайте защо ви е дошло едно страдание, но кажете: “Да бъде Волята Божия!” Така ще придобиете нещо ценно” (Учителят Беинса Дуно). Така, крачка по крачка, зрелият духовно човек, окултният ученик превръща своите страдания в бисери от короната от светлина, която изковава в битката за съвършенство. Неговото отношение към страданието го отличава недвусмислено от останалите земни люде: “Страданията носят велики блага за човешката душа. В страданията човек се учи, облагородява, развива. Всички велики и силни хора в света са били подложени на големи страдания, вследствие на което те се развиват бързо и се отличават от окръжаващите” (Учителят Беинса Дуно). И действително, само онзи, който е надмогнал страданието си ведро и спокойно, който се е поучил от него, можем да наречем благороден. Неговото благородство се дължи на есенцията от Божествена Любов, в която той е трансформирал своите болки и страдания. Тази констатация е в пълно съзвучие и със следните думи на българския Посветен от най-висок ранг: “И великият човек, и обикновеният страдат, но великият страда и се повдига, а обикновеният се ожесточава.” Към вече изтъкнатото бихме могли да добавим и извода, че величието на един човек в най-висока степен се определя от начина, по който той преминава през страданията.

Страданието е, освен всичко останало, Божий дар, обладаващ колосална вътрешна сила. Да понесеш мъдро едно страдание, означава да станеш по-силен – именно чрез неговия скрит конструктивен заряд: “Всяко едно страдание, ако го анализираш, то ще ти донесе силата, която е скрита в него” (Учителят Беинса Дуно). Към методите на анализа, отбелязан от Учителя на Любовта, следва да прибавим и концентрацията, размишлението и медитацията, отправени към същността и смисъла на страданията. От друга страна, наличието на страдания в нашия живот, и то в такова изобилие, е свидетелство, че нещо не ни достига: “Всички недъзи и страдания, които сега светът има, всеки човек, който страда, това показва, че е пропуснато нещо” (Учителят Беинса Дуно). Често пъти, не бидейки в състояние да оценим смисъла на едно страдание, ние затъваме в него и го задълбочаваме. В същност повечето от ситуациите в жизнения ни път, които ни причиняват страдания, са предвидени в кармичната ни програма за настоящия земен живот. Те са част от големия урок, който следва да научим през това прераждане. А този голям урок от своя страна е съставен от множество други, по-малки: “Вие се намирате в един свят, където всички неприятности, които ви се случват в живота, са нарочно устроени. Вас ви турят препятствия, за да се научите да работите. Страданията в живота са разумни препятствия, които Природата поставя на пътя на хората, за да опита доколко тяхната разумност е развита Тя иска да види можете ли да използвате тия препятствия, или не” (Учителят Беинса Дуно).

Страданието притежава външна (физическа, материална) и вътрешна (невидима, духовна) страна. В основата на неговото възникване лежат причини, породени на умствено и емоционално равнище – съответно в менталния и астралния свят. Дори и когато причинителят на страданието е от материално естество, зад него стоят разумни причини, произхождащи от невидимия свят. Всяко страдание, както свидетелства и Учителят Беинса Дуно, има за крайна цел постигане на баланс у човека като психо-физическо единство: “Страданието е духовен процес – то представлява най-великото нещо в живота и предизвиква най-голямо раздвижване на силите в човешкия организъм, докато те се уравновесят.
“Когато хората те бият на Земята, това показва, че една нишка, която те свързва с твоята зла съдба, се скъсва. Ето защо Христос казва: “Ако те ударят от едната страна, обърни и другата.” (Учителят Беинса Дуно).

Преходът от човешката форма на Любов, през духовната, към Божествената е дълъг, мъчителен и съпроводен с безчет страдания. (“Никой не може да познае Любовта, докато не мине през големите страдания и изпитания.”) Но тази последователност на духовните постижения на човека е неизбежна. Тя е и най-полезна за придобиването от негова страна на безценен опит. Постигането на Любовта в нейното Божествено измерение поставя завинаги точка на страданията: “Човешката любов започва добре, с големи планове, но свършва със страдания. Тези страдания са подготовление за Божествената Любов. Като дойде Любовта, туря се край на страданията; те вече се свършват. Трябва да изтърпиш деветдесет и девет страдания, за да имаш едно благо на Любовта” (Учителят Беинса Дуно). Затова именно Учителят на ББ в нашата страна е в правото си да заяви: “Онзи, който е минал през голямата скръб, той вече е разбрал Любовта.” Щом си познал великата Любов, щом живееш в нея, чрез нея и за нея, тогава за страданията вече няма място в живота ти.

Eдин от най-меродавните критерии за правилността на прилагането на свободната ни воля: “Радостта идва, когато изпълним Божия закон, а скръбта – когато не го изпълним. Това е мярка, за да познаваме кога го изпълняваме и кога не” (Учителят Беинса Дуно). Трайността и силата на въздействие на страданието са еквивалентни на трайността и силата на радостта, която ще го замени (“Дойдете ли до страданието, не искайте времето да се съкрати. Защо? – Защото на всяко страдание отговаря радост. Колкото време трае страданието, толкова време ще трае радостта.”).  Пътят към съвършенството е осеян с неизчислими страдания, но всички те са за наше добро. Когато прекрачим прага на Божественото съвършенство, всички страдания мигом ще се трансформират в неземно блаженство: “Докога ще страдате? Докато се усъвършенствате! Докато страданията ви се превърнат в радост” (Учителят Беинса Дуно). Човешката издръжливост спрямо страданията е показателна за силата на волята, както и за равнището на еволюционно израстване, което сме постигнали: “Човек, който може да издържа страданията, има по-силна воля от този, който може да издържа радостта. Чрез страданията се проверява доколко нервната система е добре организирана. Гениалният не се смущава от тях. Когато някой се ожесточава при страданията, това показва, че едвам сега започва да се развива” (Учителят Беинса Дуно).
А как на практика да се справяме със страданията? Че сме длъжни да ги посрещаме с разбиране и смирение, това на всички пробудени души е пределно ясно. Но как да разрешим възникналия проблем, пораждащ страданието? Учителят Беинса Дуно отговаря точно и едновременно задълбочено и на този парлив въпрос: “Спрямо страданието не трябва да си пасивен. Като дойде, приеми го тихо и спокойно. Така положението ти ще се уясни и ти ще извлечеш полза от него. Същевременно активно ще работиш, за да се справиш с него. Додето то трае, ти не изгубваш равновесието и мира си. Ти имаш разумно отношение към него, разбираш вътрешния му смисъл и значение. Така ти ще превърнеш страданието си в хармония.”

2 коментара: