Верността

Верността е акт на признание от страна на пробудената душа за величието и съвършенството на Божия план на всички равнища – както за човечеството и Космоса като цяло, така и за конкретната личност. В този смисъл верността произтича от дълбоката и осмислена вяра на осъзнатия за Истината човек – вяра в Божествената Премъдрост и Промисъл, които обхващат всичко съществуващо.

Във верността е концентрирана и огромна доза увереност, че това, което Творецът решава за Своите творения, е най-доброто за тях – както в дадена ситуация, така и за техния живот изобщо.

Само искрено любещият може да бъде верен, защото мотивацията за всичките му дела извира от непресъхващия източник на великата Любов към Бога. Той неизменно остава верен на Божественото у себе си, тъй като знае, че само по този начин би могъл да вдъхне живот на безсмъртната връзка между себе си и Създателя.

Не на последно място, верността е свързана с висотата на личния морал на търсещия по духовния Път. Тя е сестра на предаността към системата от убеждения, формирани в течение на не едно материални въплъщения, към Автора на всемирната драма, в която всички ние сме не просто зрители, а активни участници и изпълнители.

Да си верен, означава да устоиш: на всички изпитания, на всички съблазни, на всички трудности, дори и най-жестоките, които довеждат до отчаяние мнозинството хора. Няма нищо по-страшно от обезверяването! Който загуби вярата си, губи и верността. Умората и отчаянието, породени от житейските несгоди, първоначално го изпълват с безразличие, дистанцират го от правия път на душата му. Впоследствие безразличието прераства в отрицание, в мълчалив ропот и неприемане на случващото се. Последната фаза довежда такъв човек до яростта на противопоставянето, до порива към тотално въставане срещу всичко, който рано или късно еволюира в самоунищожение. Не можейки да си прости собствената слабост, индивидът деградира до жалки остатъци от Божия образ в сърцевината на съществото си. Той е вече само на крачка от “втората смърт” (Откр. 20:6), вследствие на която индивидуалността, градена безчет векове, се разпада напълно, а първичната Божия искра – монадата, отива за претопяване в изначалната Божествена творческа субстанция. 

Учителят Петър Дънов (Беинса Дуно) ни съветва да бъдем така верни, както самият Бог е верен. Това означава абсолютна вярност! Всичко, което назоваваме “абсолютно”, ние автоматически свързваме с Бога, Който обладава всички добродетели, всички положителни качества на най-високата възможна степен. Следователно понятието “абсолютен” като съдържание бихме могли да отнесем единствено към пълнотата на съвършенството – такова, каквото го познаваме само в лицето на Всевишния. Всички ние, сътворените от Него същества, сме на пътя към съвършенството, към абсолютното. Всеки се движи по този път със своя собствена, неповторима скорост, както неповторим е и обликът, който той извайва в процеса на своята индивидуализация.

Един от най-популярните и обичани девизи на българския Учител на Новото време Беинса Дуно е: “Верен, истинен, чист и благ всякога бъди!” (ср. Откр. 19:11). Той го продължава с фразата: “И Господ на Мира ще изпълни сърцето ти с всички добрини.” Посочени са четири добродетели на окултния ученик, които той задължително трябва да култивира по своя път към съединяването с Божественото у самия себе си: вярност, истинност, чистота и благост. Със сигурност не е случайно, че Учителят на Бялото братство е поставил на първо място именно верността. Това би трябвало да ни подскаже, че тя е предварително условие, база за развитието и разгръщането на повечето от останалите качества и добродетели. И в този смисъл връзката между верността и вярата се оказва от още по-голяма значимост. Както вече посочихме в самото начало на това изложение, вярата предхожда верността, поражда я и я поддържа. Ако за някого вярата в една на пръв поглед абстрактна същност, каквато е Бог, е отдалечена от земните реалности, то верността винаги и във всичко изисква съвсем конкретно проявление в света на материята. Да докажеш верността си, следователно, означава да я проявиш във всяка своя мисъл, чувство, слово и действие; да ѝ придадеш съвсем конкретна форма, материален израз; да я защитиш със своята житейска изява – навсякъде и във всичко.

И тогава проявената вярност ти помага да бъдеш истинен – също навсякъде и във всичко, непрестанно да се пречистваш от неизбежните затъмнения и затлачвания по своя духовен Път, както и да развиваш у себе си благост. Последната е плод на дълбокото осъзнаване, че всичко е за добро – дори и това, което ние, хората, възприемаме като най-жестока несправедливост или невъзвратима катастрофа – и че Бог очаква от нас да бъдем изразители на космическото Добро във всеки миг от земния ни живот. Не можем да бъдем благи, ако не сме винаги верни на високия идеал, който издига летвата на усилията ни да се богоуподобяваме до нейната пределна височина. Не можем да бъдем благи, ако не поддържаме неизменна верността към Божественото у себе си. Не можем да бъдем благи, ако не се отнасяме с максимална вярност към Божия план за Вселената и за самите нас.

В своето безсмъртно Слово Мировият Учител, вселен в българско тяло, предлага още и следната дефиниция на верността: “Какво значи верен? – Който е опазил свещената Истина неопетнена.” Божествената Истина не може да бъде опетнена. Опетняваме се единствено ние, разумните същества, наречени “човеци”, когато се отклоняваме от нея. Степента на отклонението предопределя размера на опетняването. Да опазиш великата Истина неопетнена – и в самия себе си, според твоето лично мислене и поведение, и извън себе си, под формата на служение пред олтара на Божественото, – това е постижение, заслужаващо оценка “отличен” по скáлата на духовно-нравственото усъвършенстване.

И тогава възниква закономерният въпрос: на коя истина да бъдем верни? Дали на онази, която сме приели за наша (а тя е само образ на голямата и вечна Истина), или на някоя друга, в която “нашата” евентуално се вписва като част от нея? Въпросът не е съвсем риторичен, тъй като изисква задълбочен умствен анализ, почиващ върху непоклатимата логика на космическите закони.

Отговорът – от позициите на духовно-езотеричното познание – съответно е: можем да бъдем верни единствено на Божествената Истина! Но при едно условие – след като сме я преживели и сме я превърнали в лична духовна опитност. А това означава – да сме приложили придобитото в окултната Школа знание, защото само приложеното знание има действителна, а не само абстрактна стойност. Само чрез приложеното знание бихме могли да променим себе си, а чрез себе си – и света, към по-добро. В това именно е смисълът да останем докрай верни на великата космическа Истина, съдържаща се в посланието на духовните Учители на човечеството, което те ни даряват напълно безвъзмездно.

Връзката между верността и истинността, подчертана в първото мото на тази разработка, е доразвита като взаимообвързаност в следната мисъл на Учителя Беинса Дуно: “Верен и истинен е този, който винаги постъпва по един начин, а не по различни начини. Човек, който обича, никога не може да каже от сърцето си лоша дума, понеже Бог е там.” От това разсъждение става понятно, че верността и истинността, от друга страна, са пряко зависими от постоянството на човека. Смисълът е, че който остава неизменно верен на себе си и на убежденията си и живее според Божествената Истина под знамето на един висок идеал – той е неизменно последователен и в делата си. Целта на неговия земен живот е пределно ясна в съзнанието му и той върви към изпълнението ѝ с равномерни, точно премерени крачки. При всяка от тях проявява пълнотата на душевните си и физически сили, обединени от порива на осмисленото съществувание – учение, развиване на добродетели, служение. Достигналият тази висота на духовното израстване не е способен да се осквернява с отрицателни мисли и думи, понеже сърцето му е преизпълнено с великата Любов на Всевишния. А Любовта в тази ѝ висша степен на проявление означава и максимално разбиране и толерантност спрямо всички останали.

Учителят Беинса Дуно изтъква чрез тази мисъл и един твърде важен езотеричен факт – Бог живее в човешкото сърце. Тази истина е известна на мъдреците и философите от памти века, но в Словото на този велик Посветен тя получава достойно място и развитие. Не става дума за поетично сравнение или хипербола, а за духовна реалност.

Божественото учение подчертава, че човешката душа притежава два аспекта:

1)      съзнателност;

2)      жизненост.

Съзнателността (или съзнанието) има своето седалище в главния мозък на човешкото същество и по-точно в епифизата (жлезата с вътрешна секреция, наречена така, известна и с името пинеална жлеза). Ако проектираме с мислен перпендикуляр епифизата върху темето на главата, ще установим, че върхът на тази проекция отговаря на седмата коренна чакра – Сахасрара (Хилядолистникът или Хилядолистният Лотос). Това, разбира се, не може да бъде случайно, защото във физиологическото устройство на човека са заложени функциите на енергийно-информационните връзки, осъществявани посредством отделните органи, системи от органи и други съставни части на биологическия организъм. А той е плод от творческата дейност на Разумни Същества от много висока степен на еволюционно развитие (наследничката на Елена Блаватска като президент на Теософското общество Ани Безант ги нарича “Бархишад питри” – от староперсийската дума “питри”, с която биват обозначавани съществата, населяващи духовния свят: ангелите в християнството, девите в индуизма, джиновете в исляма и пр.).

Съответно жизнеността (или животът) има за седалище сърцето. Как да го разбираме? Душата е проекция на духа върху материята. Духът е онзи първичен лъч от Божествената творческа субстанция, който Бог отделя от самия Себе Си, за да вдъхне живот на едно индивидуално същество. Духът от своя страна има за седалище сърцето като център на живота (или жизнеността) посредством семенния атом – безсмъртната единица съществуване, около която се изграждат всички тела на човека, видими и невидими. Такава е логиката на езотеричното заявление, че именно сърцето е седалище на живота.

Както и по отношение на всички други добродетели и качества, съвършеният образец за подражание относно верността е Бог. За тези, които не са постигнали непосредствено общуване с Него и все още Го възприемат като някаква далечна, абстрактна величина, живият пример са духовните Учители. Макар и всеки от тях да представлява ярка, незабравима индивидуалност, те са носители и на общи за всички тях характеристики, към които Учителят на ББ у нас причислява отново верността и истинността: “Този, Който те ръководи, е верен и истинен във всичките си пътища. Той е Учител във вечната светлина, на проявената безгранична Любов.” Царица-майка на всички добродетели е Божествената Любов. Верността и истинността също се явяват следствия от проявената Любов в нейното най-високо измерение. Всички автентични духовни Учители изразяват тази Любов по свой уникален начин. Те живеят, както изтъква Учителят Беинса Дуно, “във вечната светлина” – тоест в нетленното Царство на Божия Дух. Освен че предлагат образец за мислене и поведение на своите последователи, главна задача на въплъщението (или вселяването) им в материалния свят е да съдействат на по-малките си братя и сестри по разум да култивират качествата и добродетелите, които те самите вече напълно са овладели.

 Верността е израз на разбраната, осмислена и приложена Божествена Любов, превърната от търсещия в Духа в начин на живот. 

Да си верен, означава да любиш така, както Бог люби – беззаветно, всеопрощаващо и безусловно. В този смисъл верността е плодът на могъщото дърво, посадено от великата Любов на Висшата Разумност в Космоса и напоявано с нектара на Божествената Мъдрост и Истина.

Верността е и пътеводната звезда по пътеката, която отвежда всеотдайния преданоотдаден до портите на Царството Божие. А ключа за тях можем да открием на едно-единствено място – в недрата на Божествената Любов.