Красотата

Красотата е свят на сбъднати мечти.

Родена от неизменното и повсеместно Божествено присъствие, красотата и сама по себе си се явява пътека, по която бихме могли да достигнем до Бога. Създавайки красота около себе си и у самите нас, ние извайваме образа на Божественото в своята душа и навлизаме в просторите на свръхсъзнанието. „В красотата има нещо Божествено, което изтича. Това, което изтича от Слънцето, не е самото Слънце. В красотата има нещо, което изтича, то е Божественото, неуловимото” (Учителят Беинса Дуно). От Божественото изтича красота във всички посоки, навред във Вселената. Красотата не е самата Божествена Същност, но е родена от нея. Красотата е лъч от сиянието на Божественото.

Добродетелите са най-ярките скъпоценни камъни в блестящата корона на човешката душевност. Всяка придобита добродетел добавя нов щрих на красота към онзи, който я е завоювал. Неговата аура изсветлява, багрите ѝ се пречистват и стават още по-фини и лъчезарни, лицето му започва да излъчва благородство и възвишеност, жестовете му омекват, словото му се изпълва с мощ и въздейственост, от него струи Любов и всеотдайност.

Добродетелите са израз на въплътеното в нашия свят всемирно Добро. Добрият човек винаги изглежда красив. Божественото Добро, което прелива в душата му, облагородява чертите му, изпълва с нежен аромат атмосферата около него, привлича по невидими нишки всички, които общуват с него. Добрият неизменно е човек с обаяние. 

Космическият живот е изтъкан от хармония и красота. Първоначалният замисъл на Създателя е те да царуват навсякъде, във всяка точка на творението. И не на последно място – в човешкото сърце. Красотата е образ на самата извечна Реалност, на онази първична Идея, събудена в Разума на Древния по дни и превърната от Него в живот, движение, развитие, пълнота.

Разумните корени на красотата водят началото си от Божествения Разум, но впоследствие намират почва и в човешкото съзнание. Красотата е свързана с фини нишки с триадата на душевността – мисъл, чувство и действие (съответно ум, сърце и воля): „Красотата е нещо разумно. Красотата седи в твоята мисъл, в твоето сърце, в твоята воля. Реализираната красота, това е воля. Съдържанието на красотата е човешкото сърце, а простора го донася човешкият ум” (Учителят Беинса Дуно). Заслужава си да поразсъждаваме над това твърдение. От него следва изводът, че създаването на красота е разумен, осмислен процес, в чиято основа лежи волята. Когато процесът обхваща цялата Вселена – на всички нейни равнища, тогава двигател е всемогъщата Воля на Твореца. А когато сведем наблюдението до мащабите на нашата човешка изява, осъществител е индивидуалната или колективна воля на хомо сапиенс.

Разумното начало при раждането на всичко красиво предполага и наличието на определено съдържание: „Красотата трябва да има съдържание” (Учителят Беинса Дуно). Красотата сама по себе си не може да не бъде съдържателна, защото е призвана да въздейства върху външните и вътрешните сетива на онези същества, които са в състояние да я възприемат и да я оценят.

Обикновено откриваме красотата във формите – в тяхното изящество, в хармонията и съвършенството им. Ала красота може да има и в динамиката на действието, в жестовете, състоянията, позата, погледа... С особена мощ заблестява тази динамична, вихрена красота в миговете, когато сме подложени на проверка: „Красиво е, когато човек се намери пред изпитание и запази присъствие на духа си” (Учителят Беинса Дуно). Да запази присъствие на духа е по силите само на онзи, който живее в духа. А това е живот на вечно преоткриване на всичко красиво, което диша и пулсира около нас и у самите нас. У такъв човек всичко е красиво – вътрешната му красота се проявява в цялостния му израз: „Красотата трябва да бъде изразена в главата, лицето, ръцете, краката, в цялото тяло, в походката, в словото, в постъпките, в поведението” (Учителят Беинса Дуно). Всички сме виждали такива хора. Те сякаш плуват в океан от красота. И нищо натрапчиво няма в израза и поведението им; съвършена хармония и естественост струи от всеки техен жест или дума. Те са най-красноречивите вестители на красивото върху сцената на живота. А са такива, понеже Божественото е оживяло у тях: „Човек може да бъде красив, само когато Господ е в него” (Учителят Беинса Дуно).

Великият духовен Учител на България и планетата разкрива и една от тайните за придобиване на красота: „Ако искате да бъдете красиви, работете с ума си.” Всеки човек в една или друга степен използва ума си – нали сме разумни същества?!, – а в същото време красивите хора са рядкост. Защо? Защото красота придобиват само онези, които употребяват умствения си потенциал за благородни, неегоистични цели, за общото благо. И това е красота, която не може да бъде постигната и с най-скъпата козметика, с най-изисканите гримове, помади, червила и пр. Това е естествената красота на човека, познал Бога и съединил разума със сърцето си в хармонично, неразделно цяло. Ако става дума за жена, тя сигурно няма да бъде избрана за „Мис свят” (на обществения вкус са наложени мерки и стандарти, почиващи върху заблуди и користни интереси), но затова пък за нея вече е отредено слънчево място в Царството Небесно, в селенията на ангелите. Наш дълг е да уважаваме дълбоко и искрено такива люде, защото „... красивите мисли, чувства и постъпки ще спасят хората” (Учителят Беинса Дуно). Те са наши спасители, дори и да не го съзнават!

Високият идеал, според който окултният ученик се придвижва по духовния Път, изисква задължително и безусловна преданост към Истината. Затова именно: „Красотата на ученика трябва да седи в това – той да говори Истината! Красотата е облекло на Истината” (курсивът мой – К.З.), както свидетелства великият Посветен. Един от най-кратките пътища, по които Божествената Истина достига до човешкото съзнание, е под формата на красота. Езикът на красотата е език на Истината, която я е създала.

Красотата е рожба на Истината, но и на Любовта: „Всички хора на Любовта са красиви. Когато те обикнат и когато обичаш, ставаш красив” (Учителят Беинса Дуно). Любовта е майка на всички добродетели. Красотата сама по себе си не е добродетел, но представлява израз на придобита добродетел или на съвкупност от такива. Правилното отдаване и приемане на Божествена Любов – чиста и светла, напълно безкористна – донася на крилете си образа на красотата. При това красота вътрешна – на сърцето и душата, и външна – на тялото, лицето, движенията, жестовете, позата, стойката, усмивката, погледа...

Пътят към постигане на красотата започва от физическото поле – света на формите, преминава през астралната сфера и бива увенчан в менталната област. Така красотата постепенно обгръща и мислите, и чувствата, и делата на човека, който се стреми искрено към нея: „Силата на човека седи в това – да има нещо, на което да разчита – една светла мисъл, една красиво чувство и една красива постъпка. Преди всичко ще се учите да създадете красивите форми, после красивите чувства, после красивите мисли” (Учителят Беинса Дуно). Следователно красотата и като постижение по пътя на духовната еволюция, и като опора за изграждане на добродетелен характер, и като източник на духовна сила извира от хармоничното единение и проявление на ума, сърцето и волята. Според същия велик Учител истинската красота извира от духовната природа на човека, от неговото безсмъртно начало: „Видите някой млад и хубав човек и казвате: „Колко е хубав!” Тази хубост се дължи на човешката душа и на човешкия дух.” И няма как да е другояче, защото духът на човека е рожба на Всемирния Божий Дух, а душата е проекция на индивидуалния човешки дух в материята, във физическото тяло. Върховният Създател на космическата красота няма как да не е съвършеният образец на всичко красиво, източник на всички видове красота, неин вдъхновител и вечен изразител. Търсейки съзнателно Него, Бога, ние постепенно, крачка по крачка разбулваме всички одежди на вездесъщата Красота, с които тя е облечена в различните сфери на Единната Реалност. И откриваме висшата ѝ същност при съединяването с Неговия Дух. През погледа на Духа всичко е красиво, всичко е осмислено, всичко е хармонично и целесъобразно. Налага се да преминем през безброй изпитания и светове, за да достигнем до тази жадувана цел, но усилията определено си заслужават.

Същевременно, веднъж завоювана и издигната до света на мисълта, красотата не трябва да остане там и да започне да закърнява в своята неподвижност. Нужно е тя да бъде пренесена плавно и безпрепятствено този път отгоре-надолу – от менталното поле, през астралното, до физическото: „Какво ще добиете от вашата красота? Ако красотата не може да я пренесете в мисловния свят, откъдето да я снемете в духовния свят и оттам – на физическото поле, вие не разбирате законите на красотата. Красотата не бива да бъде статична, а динамична” (Учителят Беинса Дуно). Под „духовен свят” в случая следва да разбираме астралния – този на чувствата, желанията, емоциите и страстите. Очевидно един от най-важните закони на красотата е необходимостта от нейното пълноценно и максимално широко разпространяване. То от своя страна изисква от нас усет за красивото и умение да го поднасяме на всички – и на тези, които са способни да го оценят по достойнство, и на онези, чиито духовни сетива все още са слепи за него. При допира до красивото първите се изпълват с тиха радост и душевна благодат, а вторите биват изправени пред предизвикателството на вътрешната трансформация.

Няма съмнение, че красотата притежава по-висока стойност от грозотата. Дори и най-невежият човек, ако бъде изправен пред избор, ще се спре на красивото, а не на грозното. Този безспорен факт говори красноречиво за неустоимата привлекателност на обектите, излъчващи красота: „Вие обръщате голямо внимание на красотата. В какво седи красотата? По какво се отличава красивият от грозния? По ценността. Грозният материал не е ценен, а красивият е ценен” (Учителят Беинса Дуно). Тази реплика на Учителя на Бялото братство намира своето неопровержимо доказателство в областта на изкуството – обладаващите красота произведения на всички видове изкуство са несравнимо по-ценни и по-търсени от безличните и грозните. В случая наличието на красота би могло да бъде обявено и за критерий, разграничаващ истинското от опошленото или комерсиализираното изкуство, което наричаме просто „кич”.

Според Учителя Беинса Дуно от решаващо значение за култивирането на красота – външна и вътрешна, е качеството на духовната храна, която приема човек: „Красотата не е само външно качество, но и вътрешно. Иска ли човек да бъде красив, с приятна външност, с ясен поглед, той трябва да знае каква храна да дава на духа си. Храни ли го със съответна за него храна, човек придобива физическа и духовна красота.” Както е известно от езотеричното познание, под „духовна храна” следва да разбираме чистите мисли, светлите чувства и благородните постъпки, насочени в съвкупност към разширяване владенията на всемирното Добро.

Красотата стои в пряка зависимост от мисълта. Към това изискване Мировият Учител добавя още: „Трябва да участват ред способности и чувства, за да стане човек красив.” Под „способности” тук той навярно има пред вид усвоените и прилагани в ежедневието добродетели. Към всичко изтъкнато дотук Учителят Беинса Дуно прибавя и особено интересната връзка между красотата и определени анатомически характеристики на човека: „Красотата на човека се определя от неговата глава (отношение към Божествения свят), от белите дробове (отношение към духовния свят) и от стомаха (отношение към човешкото и растителното царство).” Съдържанието на тази мисъл ни насочва към съответствието между реалното състояние на тези органи (главата, белите дробове и стомаха) и идеалния им първообраз, предназначен да приема, обработва, съхранява и отдава енергиите на Божествения, духовния и материалния свят. При всеки човек това съотношение е различно. Разбира се, никъде в природата не бихме могли да срещнем еталон за анатомическо съответствие в смисъла на казаното от великия Учител на Любовта. Съответствието е, на първо място, енергийно или вибрационно. И доколкото посочените анатомически органи са годни да провеждат енергиите, за които са предназначени, дотолкова те отговарят и на невидимия еталон за енергийна съвместимост и съответствие.

Същевременно в Словото на Учителя Беинса Дуно красотата е обвързана и с наличието на определена доза мъдрост, насочваща човешката мисъл към прекрасното навред около нас и в самите нас: „Човек трябва да мисли върху красивото в живота, върху благата, дадени от Бога. Той трябва да се стреми да бъде мъдър и любещ като Бога. Следователно човек трябва дълго време да мисли върху красиви неща, да възприема красиви и възвишени чувства и да проявява добри постъпки, да изработва ценното в своя характер.” Естествено, не можем за ден или два да станем мъдри и любещи като Бога – за това са нужни огромна поредица въплъщения в човешката разумна форма. За нас е достъпен обаче методът на малките стъпки, завещан ни от същия велик Учител. Крачка по крачка, ние сме в състояние да извървим целия път към съвършенството. А едно от най-ценните завоевания по този неравен, но достоен път без всякакво съмнение е красотата – външна и вътрешна, на тялото и на душата.

Не на последно място, красотата на човека зависи и от неговата словесност, от начина, по който той си служи с думите. Факт е, че редица видни личности са станали такива поради умението си да говорят обаятелно, завладяващо аудиторията. Красноречието им е грабвало вниманието на множество хора, които са били готови да ги последват навсякъде и във всичко. За жалост – далеч не винаги за целите на Доброто... Така или иначе, във всички времена блестящите оратори са формирали във висша степен общественото мнение и са повеждали своите народи или последователи по съдбоносни за тях пътеки. В този ред на мисли Учителят Беинса Дуно споделя: „Човек не може да бъде красив, ако от езика му не излизат сладки, силни и красиви думи.” В нашата съвременност сме заобиколени от всички страни с всичко друго, само не и със „сладки, силни и красиви думи”. Точно обратното! Средствата за масова информация, електронните и печатните медии по всякакъв начин разпространяват и налагат откровено груб, вулгарен, отблъскващ жаргон.

 Всички ние изпитваме насъщна потребност да откриваме красотата, да ѝ се възхищаваме, да поемаме от нейната живителна енергия и да я стаяваме в душата си. За влюбения цялата красота на света е събрана в очите на любимото същество. За страдащия красотата е остров на утеха или спасение. За твореца красотата е муза, която – макар и рядко (най-малкото – по-рядко, отколкото той би желал) – каца на рамото му и го повежда по пътеката на творческото му осъществяване. За мъжа красотата е жена, с която той би споделил живота си. За жената красотата е мъж, когото тя би последвала и на края на света. За бохема красотата е удоволствието на мига, насладата от неговото максимално удължаване. За аскета пък красотата е способността да се лишиш от всичко – или почти от всичко – в името на вътрешната пълнота. А за търсещия по духовния Път красотата е образът на Божественото, което той е открил в сърцето си и го е извел на свобода, за да заблести като брилянт на извисената до небесата духовност.

Красотата е дреха на духа.