понеделник, 12 май 2014 г.

Вътрешният мир


 
           Никак не е лесно да пишем за вътрешния мир – мира в душата на човека, в един свят, раздиран от противоречия, кръвопролития и ниски страсти. Свят, чиято преобладаваща масова култура стимулира най-низшите пластове от човешката природа. Свят, в който парите, властта и преходната слава са издигнати на пиедестал. Свят, в който хората формират ценностната си система под въздействието на една хищническо-потребителска цивилизация, загърбила отдавна повика на Божествената Истина.
          И все пак светът е това, което е. Не можем да го променим. Можем да променим единствено себе си. Оттам и трябва да започнем.
Вътрешният мир е такова състояние на съзнанието, при което човек потъва в дълбините на Божествената тишина. Същата, която някои посветени в езотеричното познание наричат “Гласът на безмълвието”. Тя няма равна на себе си по степента на своята красноречивост. Без думи, дори без звук тя казва всичко. Който успее да проникне в нея, чува гласа на Всевишния. Следователно, да постигнеш вътрешен мир, означава да слушаш във всеки един миг гласа на Божественото у себе си.
Вътрешният мир не подлежи на рационално обяснение. Той не е достъпен за физическите сетива, а само за духовните. Сам по себе си той е едновременно постижение по Пътя към съвършенството и основа, върху която да съграждаме все нови и нови качества и добродетели.
Вътрешният мир е условие за външния. Вътрешният мир у отделния човек е предпоставка (понякога от решаващо значение) за мира между хората и в света като цяло. Затова и едно от крилатите напътствия на българския духовен Учител Петър Дънов (Беинса Дуно) е: “При всички условия на живота запазвай своя вътрешен мир!”

Онзи, който подлага на решителна преоценка мястото си в живота и пътя си към Истината, рано или късно застава върху пътеката на окултното ученичество. И този път не е лесен, понеже поставя като изискване система от строги критерии за мислене и поведение. Ала в същото време целите му са ясни, както определени и целенасочени са и средствата за тяхното постигане.
“Ученикът трябва да бъде тих всякога. Не само привидно, но дълбоко в душата си да има мир. Човекът на Мира излъчва едно неземно сияние, което внася хармония в околните” (Учителят П. Дънов). Привидността е приоритет на лицемерите, включително и на имитаторите на духовни постижения. С нея бихме могли да заблудим наивни или слепи човеци, но не и Бога. За притежаващите ясновидски способности, както и за съзиращите ауричната обвивка на човешкото същество, не може да има заблуди. Само един поглед на вътрешното им, духовно око е достатъчен, за да прецени с безпощадна точност дали мирът на наблюдавания обект е действителен или фалшив. Целенасоченото следване на едно автентично духовно учение, съпроводено с постоянство, всеотдайност и търпение относно резултатите, рано или късно довежда последователя до състояние на вътрешен мир и покой. Той открива своето собствено, най-дълбоко “аз”. Оттам нататък, познал себе си, за него са открити всички пътища в Космоса! Неслучайно над входа на Делфийския оракул в древността прииждащите от четирите посоки на света хора могли да прочетат надписа: “Познай себе си, за да познаеш Вселената и боговете!”
Ако той, вътрешният мир, е истинен, това означава, че притежаващият го вече живее в Духа: “Мирът говори за присъствието на Духа!” (Учителят П. Дънов). А това е, както е известно, живот вечен, защото в него и чрез него си познал Всевишния и си се изпълнил навеки с Неговата благодат (ср. Йоан 17:3). И нещо повече – разкрил си извечното Му присъствие в самия себе си и си му предоставил възможността да се прояви посредством теб самия в пълнота. Така оживява Бог в човека и го прави равнобожествен. Придобилият такова равнище на духовна еволюция се превръща в съработник на Твореца на видимия и невидимия свят. На него биват възлагани задачи от космическа значимост. Разкриват му се тайните на Сътворението, смисълът на Битието, насоката на великото вселенско Развитие. Той и Създателят са Едно.

И не забравяй, че това, което си изградил – колкото и непоклатимо да ти изглежда на пръв поглед, – е подвластно на разрушението. Могат да го подронят и външни сили, спрямо които в определен момент се оказваш безпомощен, и твоята собствена податливост или реакция на дразнители. Най-вече твоята неовладяна емоционалност. Ала не губи кураж! Това, което си изгубил, отново може да бъде намерено; разрушеното – наново съградено. За това свидетелства и великият Учител на Любовта: “Аз наричам вътрешен мир на човека онзи свят, където се раждат неговите мисли и неговите чувства, неговите подтици. Този свят той може да загуби и пак да го намери.” Да се загубиш веднъж в лабиринта на земните изкушения не е кой-знае каква беда. Ала съзнателно да се луташ сред тях в търсене на химери и примамливи безплътни миражи, да загърбиш истинския път заради ефирния измамлив блясък на сапунени мехури – просто не си струва!
И ако вече си осъзнал колко уязвим и раним си ти самият, старай се при всички житейски обстоятелства да щадиш вътрешния мир и на своя ближен. Това е най-сигурният начин да запазиш неприкосновеността и на своя собствен: “Не настъпвайте никого нито с мисъл, нито с чувство, нито с постъпка. Вашият мир струва повече, отколкото онова, което вашите мисли и чувства могат да изискват. Някой ви каже нещо или ви изобличи. Ако му кажете и вие нещо, ще си нарушите мира. Вашият мир струва повече от онова, което той е казал. Това, което той е казал, е за негова сметка” (Учителят П. Дънов). Където е мирът, там е и Любовта. Божествената Любов, която носи навред изобилния и пълен живот. Потопиш ли се в нея, навлизаш навеки в царството на Мира. И никой извън теб – никоя сила или форма на въздействие – не би могъл да те изведе насилствено от неговите владения. В същност тогава ставаш цар на самия себе си. За окултния ученик наличието на вътрешен мир – неговото качество и степента на присъствието му в най-дълбокото “аз”, е критерият за това, дали и доколко е проникнат от същата тази неописуемо прекрасна Любов. Тази взаимозависимост – като най-фини везни за преценка на невидимия свят – е описана от Учителя П. Дънов пестеливо, но със съвършена точност и проницателност: “Ученикът ще познае дали има Любов, ако има мир. Ако Любовта не може да даде Мир, тя не е Любов.”

В своите хиляди беседи, както и в лични разговори с последователи, българският духовен Учител прави проникновен анализ на причините, пораждащи препъванията на човека в живота. Той ги нарича “погрешки”. Освен критичното им изследване предлага на всяка крачка и съответните практически умения за преодоляването им. Естествено следствие от всяка погрешка е нарушаването на вътрешния мир. Ако успееш правилно да проследиш причинно-следствената връзка, довела до такъв неприятен резултат, имаш шанса да изтръгнеш проблема из корен. И най-същественото – внимавай да не повтаряш старите си грешки! Ако се подведеш да им робуваш и занапред, те ще завладеят цялата ти крепост и ще се наложи да им служиш до заника на дните си. Не си заслужава, нали?

Константин Златев

Няма коментари:

Публикуване на коментар